Надежда Захариева е сред най-разпознаваемите имена в съвременната ни литература. Сред най-популярните. Нелеко е извоювала своята известност и обожанието на многобройни четящи люде у нас. Знаят я навсякъде. Всеки път, когато сме с нея – в който и град или селце да е било – се е случвало по улиците, из магазините и в заведенията, на пазара и на други най-невероятни места да ни спират случайни хора и да започват с възторзите, с благодарностите, с уверенията колко много я обичат и ценят. И това продължава ли, продължава.
Тя винаги е отворена за разговор, да изповяда, да сподели – дали пред огромна аудитория, или пред един-единствен човек (всеки човек!) – всичко, дори неща, които повечето от нас предпочитат да премълчат. Винаги – готова да посъветва и утеши. Само не се опитвайте да я надцитирате. И при най-голямата начетеност няма да успеете.
Надежда Захариева навърши… Да го кажем – четири по двайсет години. За онези, които могат да смятат, това е много. За онези, които знаят, че едно плюс едно невинаги е две, а понякога е три или кой знае колко (когато един мъж и една жена например се съберат, резултатът става непредвидим, нали!), та… за тези чудаци цифрите нямат никакво значение. Има значение живостта на сърцето (дори подпомагано от „машинка“). Има значение горенето на духа. Интензивността на себераздаването. Светът днес, себелюбив и самотен, нещастен, потънал в егоизъм и алчност, има все повече нужда от всеотдайни и дружелюбни хора, за да се преобърне, за да се преобрази. Такъв всеотдаен и дружелюбен човек е Надежда Захариева, чиито думи правят света по-добро, по-уютно място за живеене. (Освен ако някой път – но много рядко! – някой не събуди, както сама казва, скорпионския и бяс в нея.)
В този аспект на разсъждения, четири по двадесет при нея е равно на… двадесет. Двадесет години умножени по четири степени зрялост, знания, опитност, мъдрост – каквото там искате. Двадесет именно са годините на това неостаряващо момиче, „наричано накратко Надка“. Неслучайно този израз и дава заглавието на новата й книга – „Наричана накратко Надка“.
* * *
Не й вярвайте много-много, когато в книгата казва, че е избрала това заглавие, защото „Надка има много рими. Всяка от римите е свързана с лицева или с опака страна на разнопосочната ми душа“ – като Надка-инатка, да речем, и че, респективно, книгата й е дело на нейния Инат („Инат“ с главна буква!), паметник на нейния Инат. Не й вярвайте! Защото не многото рими към „Надка“, колкото и удачни да са те, а многото й обич към името на нейното детство и юношество е причината да се върне към него. Нали сама споделя как едва е свикнала с името Надежда, когато, след като е навършила пълнолетие, е разбрала, че в действителност се казва Надежда. Ако и към него също да има рими колкото си щеш…
Не й вярвайте, когато за „наричана накратко Надка“ твърди, че „Стихове за юношеството ѝ почти няма, всъщност. Тя нямаше двадесет години, когато се омъжи!“. Защото освен името на онова дете със слънчевото, волното, непокорното детство, тя обича и сгушения в полите на Пирин Свети Врач, бъдещия Сандански, в който е израснала, който до навършване на пълнолетие е знаела за свое родно място. И много й се иска тази вечност (на детството и юношеството) да продължи, да продължава. И вероятно поради това всичките й стихове – от момента, в който е започнала да пише, до ден-днешен са нейни юношески стихове. Защото, макар и да е вече на двадесет по четири, тя никога не е преставала да бъде онова момиче със закачливо-дръзкия, предизвикателно-загадъчен, взрян с очакване в прииждащото бъдно поглед, което от корицата на книгата някому се усмихва.
Не й вярвайте и когато ще ви разкаже, че тази снимка всъщност й е попаднала случайно, докато е търсела други снимки, и че за нея дори била забравила. Защото всъщност тази снимка може и да не е съществувала, а сам Господ да й е подал отникъде, за да я постави тя на корицата и така завинаги да разкрие истинското й лице – лицето на онази „наричана накратко Надка“, която и до днес лудува и вихрее в тялото и живота на Надежда Захариева и която, макар тя понякога да я запраща вдън ъглите тилилейски на душата си, пак и пак намира начин да се върне – винаги на двадесет, макар и по две, по три, по четири степени зрялост, знание, опитност, мъдрост… Да се върне и да живее пълноценно, пълнозвучно в нея, да се радва на новия ден, да хвърля ръкавица на несправедливостите, да върви наспротив прииждащите предизвикателства, да пише все по-изчистени откъм лирически измами и финтифлюшки, все по-аскетични, все по-красиви стихове, заредени с житейска философия и изстрадани прозрения. Макар относно философията… Да, да… Надежда Захариева се присмива – е, не съвсем, не през просото! – над зрелите стихове на тази „наричана накратко Надка“…
„Пише ги все на такива теми, че понякога си припомня още един бащин комплимент от ранното ѝ детство. Вземеше ли надълго и нашироко да обяснява нещо, баща ѝ моментално отсъждаше: „дървен философ“! Напоследък и самата тя си признава, че е… дървен философ. Но подчертава, дървеното ѝ философстване имало обяснение. Философията била възникнала в много древни времена, когато хората се замислили за своя произход, когато осъзнали, че са смъртни и когато се запитали какъв е смисълът на живота и тъй нататък. А според много известен философ, да философстваш, означавало да привикваш със смъртта…“.
Откъде на смешното тръгна, къде чак до смъртта стигна тази наша Надежда Захариева… В цялата книга е така – от смешното до сериозното, от усмивката до сълзата, от лицето до опакото, от така-то до иначе-то, от малкото до голямото, че и по-нататък…
Вече, предполагам, усетихте как елегантно и някак неусетно, незабележимо, небрежно, като на игра, Надежда Захариева прехвърля отговорността за писането, мисленето и живеенето си към онази очевидна непослушница, „наричана накратко Надка“, как е ту себе си, ту – нея, и пак – себе си, и пак – нея, или себе си и нея едновременно… Както и да го разбирате, както и да го виждате това – все е правилно.
Не мога да не спомена, че Надежда Захариева и в тази книга е докрай искрена. 
Такава, каквато всички я познаваме. И обичаме.
* * *
Идеята за книгата „Наричана накратко Надка“ й била подхвърлена от приятел, който я посъветвал да опише как е възникнало всяко нейно стихотворение. Това, струва ми се, за всяко стихотворение е невъзможно. Но че има стихотворения, чиято история човек помни цял живот, има – какво ги е предпоставило, какво ги е провокирало, как са тръгнали, как са писани и написани, каква е по-нататъшната им история и тъй, и тъй нататък…
Трябва да се подчертае, че Надежда Захариева има памет на слон. Доколкото един слон може да достигне до единадесет тона тежина, то нейната памет за нейните килорами се равнява на паметта на сто тридесет и осем Надежди като нея. Ни повече, ни по-малко. И с тази своя слонска памет тя не просто ни връща към времето, когато са възниквали знакови за нея стихотворения и песенни балади, както и по-неизвестни такива, но и ни съприобщава към творческия си свят, описва ни в подробности самия процес на творене, поне според както тя твори, разкрива ни незнайни аспекти от онова, което е тя.
Ще призная, че съм изумена от това как тя написа тази книга! Времето, за издаването й беше крайно сгъстено – течеше обратното броене, а тя все още не беше завършена. Изпрати ми Надежда някаква част без завършек. И докато странирах – за отрицателно време – получих и края. Но краят, за моя изненада, не беше няколко странички, а цели седемдесет и седем страници! Кога ли бе успяла да напише, при цялата си заетост със срещи, разговори, „домашни работи“? Непонятно!
Междувременно четях книгата и като редактор. За мое още по-голямо изумление, текстът течеше гладко, никъде не се препънах, не пропаднах, не попаднах в смислова или друга някаква яма или безтегловност. Безукорно чист – като за редактиране – текст. Цял живот все със словото съм се занимавала, но за първи път ми се случва подобно чудо! Наистина чудо!
А какво му е било на Цветан Тошев, художника на корицата, който чакаше и двете ни, или на издателката Нели Райкова, която чакаше и трима ни, какво й е било – не знам… Всеки от нас сам е минал през чакането и възторга си по своему. Но, в крайна сметка, резултатът е налице. „Наричана накратко Надка“ се появи на бял свят навреме – точно за рождения ден на Надежда Захариева!
Впрочем, забелязахте ли? Тя одеве каза, че гледа на осемдесетгодишния си живот от „птичи поглед“. Не от друг – костенурчин поглед, например… Ще рече – тя все още е в полет. Тя все още лети!
Да й е честито навършеното пълнолетие – е, вече на четвърта степен! Но кой тези степени ги брои… Да й пожелаем крепко здраве, вековит живот и творческо дълголетие.
Доколкото постоянно твърди, че съжалява, задето загубила името Надка, понеже имало много рими, ще завърша с една своя „Юбилейна закачка“, за да реабилитирам пред нея откъм рими името Надежда…
Какво ни остава, Надеждо,
когато напечено стане
или се окажем в капана
на мисли и спомени тежки?
Когато ни стегне копнежът
по нещо съвсем безвъзвратно
и блъска се мълком душата
в стени и тъги безнадеждни?
Остава ни само, изглежда,
твой стих да потърсим надежден.
Надеждо, ти даваш надежда.
Затуй и се казваш Надежда.
А също, под името Надка,
докосваш сърцата ни с думи,
разумни, безумни, задумни…
Горчивки. И шеметно сладки.
Прилежна, небрежна, копнежна,
инатка, устатка, цитатка,
накратко наричана Надка,
надълго-безкрайно – Надежда.
Снимки Виктор Викторов
Юбилейна вечер на Надежда Захариева
и премиера на книгата й „Наричана накратко Надка“
Литературна гостоприемница при НЧ „Д-р Петър Берон – 1926 г.“
Национален дворец на културата, Зала 7, 7 ноември 2024 г.
Автор на публикацията:
