Социалната база на партиите в миналото беше свързана с ясно изразената социално-класова структура на обществото. Масовите партии в ляво и дясно бяха изразители на интересите на големите социални класи, формирани  на основата на отношението към собствеността в периода на индустриалния капитализъм. От средата на миналия век и началото на 21 век /историческото време на българския преход/ социално-класовата структура на обществата се трансформира под влияние на технологичните и политико-икономическите промени. Неолибералните политики на глобализирания свят доведоха до драстични неравенства, задълбочиха бедността и доведоха до силна ерозия на средната класа и разпадането й в посока на една малка част към елитите и много голяма част към бедните слоеве и аутсайдърите. Създаде се общество на единия процент свръхбогати и масова бедност.

Неолибералните политики и институционални преобразования промениха състава на съвременния трудов пазар, в който несигурната заетост се превърна в структурен елемент. Резултатът от този модел, прегърнат в различна степен от правителства от всякакъв цвят, е зараждането на глобалния прекариат – една нова класа, наброяваща милиони хора в света, лишени от всякаква трудова и житейска стабилност и сигурност. Тази класа е описана  от британския проф. Гай Стендинг в представената от него глобална класова структура на съвременния капитализъм. /Стендинг, Г. Прекариатът -новата опасна класа, С.2013/

Глобалната класова структура на съвременния капитализъм                       

На основата на доходите, социалния статус и със специален поглед върху социалната сигурност Стендинг разграничава социалните групи в съвременното общество. В  горната част на обществото и в низходящ ред на среден доход и държавна власт, на върха е „плутокрацията“, съставена от малък брой милиардери, които правят по-голямата част от огромния си доход от форми на собственост и има определящо влияние върху правителствата.

Под тях е  т.нар. „елит“, съставен предимно от хора на ръководни позиции, но и печелещ от имоти.  След това има малка група независими самостоятелно заети лица, които можем да наречем „професионалисти“, които правят много пари, но живеят несигурно.

След това има широка маса, които живеят от заплата, т.нар. „салариат“      / от англ./. Това са хора  с платена работа, професионални пенсии, евентуално с  имоти и акции. Тези висши групи съставляват според Гай Стендинг около 25 % от населението на развитите страни. Салариатът е концентриран в големите корпорации, правителствените агенции, публичната администрация, включително държавните служители.

Под тези групи в развиващата се класова структура е старият „пролетариат“  – социална база на социалдемократическите политически партии и профсъюзи и чиито интереси бяха прокарвани в световен мащаб от Международната организация на труда. Ключовите моменти тук за този дискурс са, че, първо, пролетариатът е привикнал към дисциплините на стабилен труд на пълно работно време, и второ, че  пролетариатът претърпя „фиктивна декомодификация“, в която паричната заплата се сви като дял на социалните доходи и се увеличиха  надбавките, различни от заплатата, които  осигуряват на работниците трудова сигурност. За пролетариата нормата беше и остава да има стабилна работа на пълен работен ден. Промените в пазара на работната сила в условията на кризи и задълбочаване на неравенството предизвикват  постоянно оредяване на тази класа, което създава възможност за появата на прекариата.

По-надолу в структурата е възникващата масова класа на „прекариата“ . Това е една нова класа, наброяваща милиони хора в света, лишени от всякаква трудова и житейска стабилност и сигурност, хора с краткосрочна или временна работа, с несигурен доход, без ясна трудова идентичност и перспективи за кариера, без трайна принадлежност към някаква професионална общност, без адекватни социални и икономически права, което ги поставя в неравностойно положение. Към прекариата принадлежат  милиони хора с несигурна по много признаци работа, както и онези, които работят на парче, на почасова заетост, както и  младежите с добро образование, които не могат да си намерят работа според квалификацията.

„Разпределителните отношения“ на прекариата са много характерни. Първо, те трябва да се опитат да оцелеят единствено с ниски, променливи и несигурни парични заплати, с малко, ако изобщо има такива, несвързани със заплатите, или гарантирани държавни помощи. Второ, те са систематично обект на експлоатация от механизми за наемане, живеейки постоянно на ръба на непоносим дълг.

Прекариатът са хора с непредвидим и несигурен жизнен статус, което  се отразява върху цялостната психологическа нагласа на индивида. Когато благосъстоянието на материята стане мираж, благосъстоянието на духа също няма бъдеще. Затова прекариатът придобива „общо съзнание за уязвимост“, което включва не само трудова несигурност (временни трудови договори, неподходяща за образователния ценз работа, „криминални“ социални осигуровки и пр.), а нещо много повече – усещането, че „животът е изграден от несвързани звена, в чиито контекст не може да се изгради желаната професионална кариера и да се комбинират балансирано форми на работа, труд, забавление и свободно време“.  /Стендинг/.

Стендинг разделя прекариата на три групи с различни възгледи за обществото и мястото си в него.

Атависти (the atavists). Загубили работата си представители на бившия пролетариат. Често нямат необходимото образование и са лишени от благата, които са имали техните родители или в момента имат техните връстници. Миналото за тях е най-доброто време, когато животът им е бил стабилен и нищо не е притеснявало ежедневието им. Затова те често подкрепят политици – популисти, които си играят със страховете им от промяна и обвиняват за всички проблеми мигрантите, бежанците и всякакви други уязвими социални групи.

Носталгици (the nostalgics). Хора, загубили настоящето, връзката с настоящия момент. Тази група се състои преди всичко от мигранти и малцинства, които често са демонизирани и подложени на остракизъм от обществото. Ако обаче натискът върху тях стане твърде силен, тъй като обикновено нямат какво да губят, те започват протестни действия за своите права.

Прогресисти (the progressives). Това са млади образовани хора, често абитуриенти и студенти. Политиците не представляват техните интереси, така че прогресистите рядко участват в избори. Често обаче те стават лице на граждански протести срещу социалната несправедливост или за екологични реформи. Прогресистите не са привърженици на традиционните консервативни или социалдемократическите партии, търсят представителство в нови политически или екологични движения и често в техните искания фигурира въвеждането на безусловен базов доход.

Въпреки фрагментацията на представителите на прекариата, техните стремежи все пак имат пресечна точка – това е отхвърлянето на стария политически ред. Именно това преодолява разделението между тях и може да направи прекариата авангард на социалната промяна.

Прекариатът е основната работническа класа на 21 век. Но е важно да се подчертае, че прекариатът е „класа в процес на създаване“, но все още не е „класа за себе си“ . Това означава, че докато членовете на прекариата осъзнават условията, които определят самите тях, те все още не са обединени в обща визия за това какъв тип трансформирано общество искат.

Социално-класовата структура на българското общество в годините на прехода отразява до голяма степен промените в икономическите и социалните характеристики на общественото развитие на страната. Тя не се отличава съществено от тази в развитите страни в началото на новия век и е характерна с особено високата поляризация на обществото на основата на дълбоки икономически и социални неравенства. На върха имаме една малка олигархична група, в която е концентрирано огромно богатство. Средната класа, която беше стабилно представена в началото на прехода в България е дълбоко ерозирана и все повече се свива като една много малка част се издига към равнището на елита, а огромната маса от средната класа  попълва редиците на все по-обедняващото население с ограничени икономически и жизнени шансове. Тази ниска средна класа все повече се дестабилизира, ангажирана със своето оцеляване и обладана от страха за бъдещето.

В основата на обществената пирамида се натрупва огромна маса от крайно бедни хора, заплашена от социална деградация, изолирана от съвременното цивилизовано общество, извън културното и образователното пространство, подложена на социална дискриминация и изключване.

Социално-класовата структура на съвременното българско общество  можем да представим чрез  пирамидата на проф. Боян Киров:

Най-горе на върха са съвсем малко  на брой  – 0,001% свръхбогати,  после има второ връхче от 1.6 процента „преторианци“, надолу е една „тънка и мършава“ средна класа от десетина процента, а близо 90 процента  са бедни, като някой са просто бедни, а другите 40 процента са много бедни, те са под чертата.

Бедните са най-голямата част  българско общество, почти 90 процента от него или около 5.5 млн. души, една ужасяваща като количество пропорция сама за себе си.

При това този голям от бедни хора се дели на три сегмента. Най-тежко е положението за тези 22% на дъното на пирамидата, това са  български граждани, живеещи под линията на бедността, аутсайдъри, поставени извън пазара на труда, декласирани.

Веднага над тях има още един сегмент от бедни, широк 20%, хора застрашени да преминат прага на бедността с близки до него доходи, те също се водят според европейската статистика като „хора живеещи в материални лишения”; по този показател България остава лидер в ЕС по броя на хората, живеещи в тежки материални лишения.

Над тях има още един слой от относително бедни хора от 46% – според националната статистика тези хора се водят със „среден доход”, но те са по-скоро относително бедни, а не относително средна класа.

Всичките тези хора са „зоната на здрача” за цялото общество, там трудно може да се взимат решения с рационализъм, хората са обезверени, чувстват се отхвърлени от обществото и държавата и често конфликтността е принцип на изразяване и взаимоотношения.

Когато ниската средна класа започне масово да фалира и да изпада, да става безработна и да се декласира, това неминуемо се усеща болезнено в атмосферата на цялото общество като масови настроения страх от бъдещето, ниско национално самочувствие и черногледство,  агресия, допълнително подхранвани от медиите на олигархията.

Изводи:

Промените в социално-класовата структура, неравенствата и обедняването доведе до дезинтеграция на обществата и ерозира социалната  база на партиите и идеологиите.

Сега, в началото на 21 век, и лявото и дясното са в криза – в ценностна криза и в криза на адекватността по отношение на реалностите, криза в прагматиката, в политиката и управлението; криза в доверието, най-вече.

Тези кризи доведоха до размиване на граничните линии между ляво и дясно, интензивно се разпадат лево-десните системни деления, родени от неолибералния глобализиран капитализъм. Променят се субектите на лявото и дясното, установени в условията на модерния капитализъм. Социалистическите и социалдемократическите партии бяха партии на работническата класа. Днес традиционните леви привърженици са привличани от антиглобалистки, антиимигрантски, патриотарски партии и лидери.

Самата работническа класа вече не е онази компактна маса от хора с общи интереси, обединена и солидарна срещу капитала. Постиндустриалният информационен капитализъм разми традиционните класи и създава качествено нова социална структура на глобалното общество, където традиционните механизми на солидарност и колективно взаимодействие престават да работят.

Новото социално деление в съвременния свят е повече между обществата като цяло и елитите, най-общо между бедните и онеправданите и единия процент свръхбогати. Причина за това е рязкото нарастване на неравенството между елитите и всички останали. Ето какво пише американският антрополог Маршал Салинс: „Бедността не е притежание на малко количество стоки или съотношение между средства и цели, тя е отношение между хората. Бедността е социален статус. Тя прерасна в конфузен белег на класова разлика”.

Световното богатство днес е в ръцете на 1% от хората на планетата; средната класа се формира от около 14% от населението в света, сочи анализ на швейцарската банка Креди Сюиз. Средната класа продължава да намалява, а броят на свръхбогатите се увеличава. Днес половината от световното богатство е в ръцете на 1% свръхбогати. А според проучване на Университета на Обединените нации 10% от хората на планетата притежават 85% от световното богатство.

В глобалния свят понятията класи и класова борба значително променят характеристиките си и придобиват формата на локално насочени протестни изяви на групи хора с конкретни и временни интереси.

На мястото на масовите партии се появяват малки несистемни партии, които реагират на исканията на различни групи, ползват политики и от ляво и от дясно, гъвкави са, реагират бързо на събитията и са ефективни за определен период от време срещу опонентите си.

Проява на кризата   са и избуялите популистки партии. Хората престават да вярват на партиите като носители на идеи и ценности и започват да вярват на личности. Това се подхранва и от дезинтеграцията в обществото,  декласацията и лумпенизацията на големи групи хора.

Какво да се прави?

Задълбочаването на  неравенствата и масовата бедност, кризата на либералната демокрация и провала на неолибералния икономически модел предполагаше възход на лявото, но процесите на глобализация и натиска  на международните финансови корпорации, институции  и центрове на влияние доведоха до силно деформиране на левите политики и тяхното отдалечаване от времето на социалната държава. Левите партии са за приватизацията, , провеждат политика на „ухажване“ на чуждия капитал (инвестиции), подкрепят процеса на деиндустриализация в името на развитието на знанието и информационното общество и т.н. Обратно, десните партии привличат традиционно леви гласоподаватели с обещания за социална подкрепа и защита на традиционни и консервативни ценности.

Кризата в политическата система се проявява в криза на идентичността на политическото представителство, криза на идеологиите на автентичните политически партии и резултира в отлив на електората от активна политическа дейност и подкрепа на партиите, в отказ от участие в изборите.    

В тази политическа и обществена среда задачата на левите партии е сложна най-малко в две посоки: първо, в търсене на автентична социална база в новите условия на деиндустриализация и дигитализация на икономиката, на дезинтеграция и маргинализация на обществото  и на второ място, в  изграждане на съвременната идеология на новото ляво и представянето на тази идеология като кауза и стратегия за бъдещето.

В непосредствен план, нашата задача, на левите сили в България е да докажем на обществото, че „Една друга България е възможна“ – в битка срещу неравенството, за по- справедлив социално-икономически ред и по-сплотено и солидарно общество.

Няколко щрихи в тази посока:

Мерки за икономическа, социална и културна кохезия:

1.Постигане на устойчив и справедлив икономически растеж, базиран на публични инвестиции и силно участие на държавата в регулирането на пазарите и финансовите отношения. Насочване на обществените ресурси към преодоляване на бедността и неравенствата и осигуряване на икономическа сигурност и социална защита на гражданите. Необходима е политическа система, която да гарантира не само гражданските права, но и икономическите права на гражданите, чрез силни институции, държавни регулации и контрол върху финансовата сфера, публичните услуги и функционирането на пазара в полза на обществените интереси и развитието на националното стопанство.

  1. Данъчната и фискалната политика да се насочи към по-справедливо и ефективно преразпределение на обществените средства за постигане на икономическа и социална кохезия в обществото. Изграждане на справедлива прогресивно-подоходна данъчна система за солидарно разпределение на тежестите и отговорностите към обществото.  Данъчни стимули за младите хора, за семействата с повече деца, за хората в неравностойно положение.
  2. Ефективно функциониране на социалните системив посока на преодоляването нанеравенствата и постигане на повече справедливост чрез  преразпределение на ресурсите и солидарно споделяне на възможностите и повишаване на жизнените шансове; за създаване на общество на равните права, социална сигурност и защита  и споделена отговорност. Приоритетна социална грижа и защита на децата, младежите и възрастните, болните и хората в неравностойно положение, на социално слабите групи граждани. По-добро финансиране на социалните институти и повишаване качеството на социалните услуги.
  3. Осигуряване на достъпа до образование и повишаване на качеството му. Съчетаване на образованието на подрастващите с възпитаване на ценности и социална интеграция. Промени в структурата на специалностите и по-тясна връзка с бизнеса и високите технологии. Учебните програми освен висококачествено знание да развиват творческите умения и креативното мислене, а образователната работа с младите хора да създава условия за изграждане на високоморални и отговорни граждани.
  4. Достъпно и качествено здравеопазване. Осигуряване на профилактика и здравни грижи за всички. Изграждане на здравна система със силен и добре финансиран държавен и общински сектор, организиран извън търговските отношения. По-добро регионално  разпределение на  лечебните заведения  за сигурен достъп на гражданите до качествено здравеопазване във всички региони на страната. Достъп до аптечната мрежа и в отдалечените  региони и осигуряване на безплатни лекарства за децата, за хората с увреждания и уязвимите групи от населението.
  5. Увеличаване средствата за развитие на културата. Функционирането на сферата на културата и културните институции да се насочи към високите образци на българското и световното културно творчество и да създава и възпитава ценности на социална чувствителност, солидарност и съпричастност.  По-голяма и целенасочена грижа от страна на държавата към развитието  на културата и достъпа до култура на всички граждани.

Всичко това изисква политическа воля и качествено държавно управление за реализирането на дълбоки реформи в целите и стратегиите на всички обществени системи и институции, в законодателството, в областта на контрола и защитата на обществените интереси и подчиняването им на ценностите на солидарното общество, споделеността и справедливостта.

Автор на публикацията:

проф. Светла Тошкова

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук