Виолета Станиславова.
Помня я от Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов“. Беше единственият човек, на когото можех да се доверя. Още от първия миг, в който се запознахме, знаех, че е така.
След като през 1994 година се върнах от Москва, тя бе изчезнала вдън земя. Дори не можех да разбера какво точно е станало с нея – не вдигаше ни домашен, ни служебен телефон, когато й звънях (тогава нямаше мобифони, смартфони, айфони и каквито и да е други „фони“ от този род, разчитахме само на стационарните телефони). И никой от общите ни приятели не можеше да ми каже нещо за нея. Дълго не се примирявах. Но, в крайна сметка, капитулирах. Нямаше я. Край!
Как е изкарвала прехраната си през онези трудни години (1993-1999 г.) на предпочетено домашно самоизгнаничество или, както сама находчиво го е казала, като „литератор на свободна практика“, не знам. И не искам да знам. То на литераторите „на несвободна практика“ им е неимоверно трудно, та камо ли „на свободна“.
През 2000 година тя се появи отново в живота ми внезапно, постъпвайки на работа в редакцията на вестник „Български писател“. Там работихме заедно до 2003-а, когато вестникът бе закрит от новия току-що избрания председател на Съюза на българските писатели Николай Петев. Там и приятелството ни укрепна. Чувството, че мога да й се доверявам докрай, и досега не е помръкнало.
* * *
Виолета Станиславова е от поетите, които не са тясно „профилирани“ и не се ограничават само в писане на стихове и издаване на лирически книги. А такива тя е публикувала през годините два пъти със значителни прекъсвания: „Убежища“ (1999), „Бездни“ (2001, 2016), „Ти“ (2003), „Воалите на любовта“ (2016) и „Души, самотни скитници в безкрая“ (2022). Но тя е авторка и на сборници с поетически и философски фрагменти „Денонощник“ (2008), с разкази „Преди съня“ (2011), на пиесата „Любовите на Ван Гог“ (2014), както и на други жанрово разнообразни творби, видели бял свят в редица периодични издания или събрани в авторски книги: „Следи от думи“ (2019, литературна критика), „В центрофугата на битието“ (2024, публицистика), „Скрижалите на паметта“ (2025, с есета и пътеписи).
Талантлива, скромна, изначално тъжна, заораваща в дълбокото на живота и на човека като поетеса. Горяща, страстна, правдива, режеща сякаш живо месо – толкова остра като публицистка. Въобще – всеотдайна, любвеобилна, като че влюбена навечно в своите избраници и своите обекти на изображение – като творец.
Свидна ми е най-вече като поетеса с онези, нейните, бягства навътре, в убежища, които не предлагат закрила, а нови безпокойства и нови въпроси. С онези, нейните, стрелкания в бездните, в които свободното падане ти е гарантирано, но и свободата да бъдеш себе си, но и правото да бъдеш сам, защото, когато полетиш в бездната, побутнат я от обстоятелствата, я от някой човек-нечовек, каквито днес с удоволствие побутват, си сам.
* * *
Бих искала днес да се спра на друго качество на Виолета Станиславова, невидимо на пръв поглед, предвид изключителната й скромност. Тя не е егоцентрик и като творец не се вглежда само в собствения си пъп, а живее с грижа за другите, с памет за другите, с непреодолимо желание да съхрани тази памет за бъдещето. През последно време се появиха на бял свят три нейни документално-мемоарни сборника: през 2021 година – „Врата за обратно пътуване“ (Кабинет на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов“ при Централния студентски дом на културата (1980-1993 г.), през 2026 година – „Два пъти поет“ (Сергей Литвиненко) и „Зад хоризонта на дните“ (Книга за Йордан Янков).
„Врата за обратно пътуване“ (2021) е чудесна ретроспекция към годините й като помощник художествен ръководител в КМПС „Димчо Дебелянов“ и възкресява спомена за недооценения все още литературен критик, невероятен организатор и мечтател чудак Георги Черняков.
В „Два пъти поет“ (2026) доизгражда образа на друг чудак, чудак-руснак, населявал нашето литературно житие-битие – Сергей Литвиненко. Кой от сериозните съвременни наши писатели не знае колко великолепен поет беше той, колко находчив драматург, а най-вече какъв беше като преводач, защото той владееше изкуството на превода до съвършенство и щедро „експлоатираше“ преводаческата си дарба на ползу роду. „Експлоатираше“ не в еснафския смисъл на думата, който се върти в главите на онези, дето никога не са забелязвали прелестта на залеза и едва ли ще я забележат. А в смисъла на безкористното себераздаване, което беше негова отличителна черта.
Чрез книгата „Зад хоризонта на дните“ (2026) Виолета Станиславова възстановява паметта за Йордан Янков, друг един чудак в нашата литература, безпримерен мъдрец, изключително деликатен, скромен и тих като поет. Той също, вместо да се върти само около собствените си лирически инвенции и сентенции, все обръщаше взор към други творци, които по някакъв начин импонираха на неговото художническо кредо. Автор е на три мемоарни книги за художници, наши съвременици: „Утринни ателиета“ (1981), „Художниците“ (2000) и „Генко Генков – бунтът на цветовете“ (2001). В тези именно негови книги е точката на съприкосновение между него и Виолета Станиславова, защото тя участва и в трите с над 120 свои снимки и фоторепродукции на картини и рисунки на известните български художници Генко Генков, Иван Димов, Николай Майсторов, Тома Трифоновски, Георги Янакиев, Тодор Ваков, Димитър Донев, Атанас Василев и други. Нека не забравяме, че тя е завършила специалност „Фотография и полиграфия“ в някогашния Полиграфическия институт „Юлиус Фучик“.
Помня удивлението си от себераздаването на Виолета Станиславова като фотограф съавтор на Йордан Янков при работата му над тези книги. Не че не бях забелязала тези своеобразия на нейния характер още в Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ – от грижата за другите, за нас, прохождащите кандидати за слава на литературното поле, нямаше време за себе си, но тогава всичко е било само подготовка, само начало. Чрез книгите на Йордан Янков те се проявиха, избликнаха с неимоверна сила.
Виолета Станиславова вече подготвя за печат книга и за писателя чудак и неин земляк Спас Антонов, подреждал в продължение на цял живот и издал „Картотека на съвременната българска поезия“ (2007), в която се съдържа кратка информация за 10 800 български поети. „Картотека“ уникална по съществото си, единствена у нас и вероятно по света като замисъл и като издание.
Наричам и четиримата писатели, герои на Виолета Станиславова, „чудаци“, защото как иначе, освен „чудаци“, да наречем хора като тях, така всеотдайно посветили на другите време, сили, енергия и ентусиазъм, и то в новото време – това наше време на абсолютен, непонятен за предишните епохи егоизъм, на отчуждение и самота? Но и самата Виолета Станиславова е същата като тях, дори бих я нарекла чудак на чудаците. В най-красив, в най-висок смисъл. Защото посвещава себе си на хора, които вече ги няма и споменът за които у съвременниците вече избледнява или е напълно избледнял!
* * *
Не съм си поставяла за цел да пиша цялостен биографически очерк за Виолета Станиславова. Но просто е невъзможно да говорим за посветения на Сергей Литвиненко сборник „Два пъти поет“ (2026), който днес представяме в Салона, без да го видим в цялостния контекст на онова, което авторката е издавала досега. Само така може да се открои неговият смисъл, неговото значение, неговото място и в нейния творчески път, и в цялостното наше литературно развитие, в което – от висотата на времето – всеки творец е важен, значим, единствен. Затова спирам с биографичните данни на Виолета Станиславова. И обръщам вниманието си към книгата.
Но не очаквайте традиционния анализ. Трудно е да се направи какъвто и да е анализ на книги от подобен род. На първо място – заради композицията. „Два пъти поет“ (2026) е сложна и свободна като композиция книга. Включва текстове главно на Сергей Литвиненко (стихотворения и поеми, преводи на руски език, пътепис, литературнокритическа студия, рецензии, писма), но и на самата Виолета Станиславова (уводни думи и спомени, стихотворения в превод на Сергей). Към тях са добавени текстове и на Асен Асенов (стихотворения-посвещения на Сергей от общата им стихосбирка „Да бъдеш – или не…“, 2015), на д-р Орлин Стефанов (рецензия за поемата „Интернационалиада“ на Сергей) и на Данаил Алтерман (писма). Част от текстовете са, разбира се, на руски език, доколкото Сергей пишеше свободно и на двата езика (руски и български). Така е и що се отнася до тяхното обнародване – едни от текстовете са публикувани, други не.
Вие получавате вече готовата книга в нейния завършен вид и стройна композиция и си мислите, че тя няма как и да изглежда другояче. Но не е съвсем така. Защото рой опасности дебнат книги със свободни и сложни композиции като „Два пъти поет“ (2026). Една от главните сред опасностите е да прерасне композицията в хаос, в своеобразна бъркотия-неразбория, да речем, или да се получи непонятен, макар и прелестен, „миш-маш“ от разнородни компоненти, които „се гледат накриво“ (така някога поетът Кирил Гончев казваше за разнородни стихотворения в нечий ръкопис). А и е възможно композицията да се разпадне още преди въобще да е започнала да се изгражда. И тогава? Книга ли е книга без композиция или поне каква книга е това, ако няма каква да е що-годе смислена композиция!
За чест на Виолета Станиславова, тя е избрала най-сполучливата за случая подредба, като е обединила разнородните композиционни компоненти по жанров признак. Така и е онасловила съответните шест части след своите уводни думи и спомени – сухо, не метафорично размито, а математически прецизно: „Поезия“, „Преводи“, „Пътепис“, „Студия“, „Рецензии“, „Писма“. Следват биографии и на двамата: Сергей Литвиненко и Виолета Станиславова. И толкоз.
Ни повече, ни по-малко. Точно и ясно. Никакъв хаос или бъркотия-неразбория. Никакъв „миш-маш“. Никакъв разпад. По-добре не може и да бъде.
* * *
Героите в книгата са няколко. Но и тук срещаме трудности при обозначаването им като такива. Защото „Два пъти поет“ (2026) не е обикновен сборник със статии на един човек или със спомени на неколцина приятели и почитатели на Сергей Литвиненко.
От една гледна точка, единственият й главен герой е Сергей Литвиненко – човека, за когото е книгата, за когото са спомените в нея и на когото са посветени стихотворения, чиито най-разнообразни творения, известни и неивестни за широката и „тясна“ читателска аудитория, са публикувани, за чиито творби има анализи. Макар че и Виолета Станиславова, като повествовател, мемоарист и съставител, обект и субект в творбите на Сергей също би могла да се нарече главен герой, доколкото е вплетена в цялостния „сюжет“ на книгата: веднъж като автор на текстове (уводните думи „Четирите свята на поета“ и спомена „Странните превъплъщения на душата“), друг път като главна героиня на поемата на Сергей „Вилиада“, трети път като автор на стихове в превод на Сергей, четвърти път като автор, чието творчество е анализирано от Сергей (студията „Душата на жена“ за нейната поезия и рецензията „Любов, която изпепелява“ за пиесата й „Любовите на Ван Гог“).
Има и други „странични“, да ги наречем, герои в книгата на Виолета Станиславова. Това са Асен Асенов и моя милост. С Асен Асенов се появяваме, доколкото бяхме от близкия приятелски кръг на поета и по някакъв начин, по-точно пряко сме повлияли на общуването между него и Виолета. Впрочем, аз имам пръст за тяхното запознанство и съм извънредно щастлива, че творческото и лично, човешко приятелство между тях е достигнало до такива висоти. Допреди книгата не знаех. Асен Асенов се появи в по-късен етап от живота на Сергей. И му остана другар до края.
Има в нея и още трима „странични“ герои – Данаил Алтерман, с когото поетът е поддържал публикуваната кореспонденция, д-р Орлин Стефанов, написал отзив за поемата на Сергей „Интернационалиада“, и Мишата, главен герой в пътеписа на Сергей за Израел, за когото в началните страници пише: „приятел още от детството, дето се казва, приятел за цял живот“.
В сложната и свободна композиция на книгата всеки от героите е заел своето най-точно, най-правилно място и не нарушава ни на йота нейната хармония.
* * *
Сергей Литвиненко.
Бяхме приятели. Бяхме и съобщници. Бяхме състуденти, макар да сме следвали и завършили един и същи институт в различни десетилетия. За възпитаниците на Литературния институт „А. М. Горки“ в Москва времето няма никакво значение, духът на общността ги приобщава именно като състуденти и през годините. Това е нещо като взаимното поръчителство, но по-силно.
Много неща направихме заедно. Много не направихме. Много водки и вино изпихме. Много не изпихме. Тук и там ни подтикваха да се съберем и в живота – като млади, волни и всеотдадени на литературата птички, „какво повече ви трябва!“. Но нито той беше моя съдба. Нито аз – негова. Любовта не признава людските наредби и подредби.
Бях редактор на книгата „Два пъти поет“ (2026) на Виолета Станиславова, а не се досетих да предложа на Виолета и нещо свое за нея. Имам и думи за Сергей, и негови преводи на мои стихове, проза и аналитични статии. Имам дори стихове, вдъхновени от приятелството ни. Имам и негови текстове за мен. Имам спомени… Не се сетих. И това е. Но, както се казва, всяко зло – за добро, макар в случая никакво зло да няма, само дето приказката е такава. Ето, сега ми идва наум – защо и аз да не напиша книга за Сергей! Дори заглавието вече ми идва наум: „Време за заедно. Със Сергей Литвиненко“. Наистина, ако Господ ми даде време и сили – защо не!
Но това е за нататък. За… някога. А днес… днес ще ви споделя мои стихове, написани по фрази от нашите безчетни разговори по телефона, от приказки за едно, за друго на маса, но главно за поезията… Ето, например, едно от тях, онасловено „В Европа“:
Живеем на тръни.
Дъската ни клопа.
Ту – сметчици тънки.
Ту – кривата сопа.
Очите ни – пълни.
Ръцете ни – празни.
Душманите – върли.
Но… Бог да ни пази!
Кой както сполучи –
с пост, статус, държава.
Животът е куче.
Животът е право.
Свещеното право.
Свещеното криво.
Свирепите нрави.
Стърнищата диви.
Правата, човекът,
човекът, правата…
И грижа за всеки.
И шум зад вратата.
Така сме в Европа.
Мислете му вие!
Ахмак лозе копа,
юнак вино пие.
Появи се на 8 май 2015 г. след един наш телефонен разговор. Говорехме си за нашите литературни нрави, за справедливите и несправедливите неща в живота и Сергей, с изключителното си чувство за хумор, дълбокомислено, съвсем на място, добави поговорката за ахмака и юнака.
Или други едни стихотворения-„центонини“, намерили място в стихосбирката ми „Каквото…“ (2015). Например „Поезията, поезията…“. Сергей няколко пъти в различно време на годината, когато му споделях, че нещо пиша, ми подхвърляше: „Пишеш стихове в тази жега? Как е възможно!“ или „Пишеш стихове в този студ? Не може да бъде!“. И стихотворението се появи от само себе си, докато на 28 август 2015 г. още разговаряхме по телефона:
Поезията, поезията…
Вечните въпроси.
Липсата на отговори.
Някой друг яде от баницата.
Друг спестява от банички.
Трети е абониран
за всички награди, отличия и заслуги.
Четвърти получава Нобеловата премия…
– Пишеш стихове в тази жега?
– Пишеш стихове в този студ?
Пиша стихове.
Стиховете ме пишат.
Няма никакъв проблем.
И друго едно стихотворение. От 20 октомври 2015 г. Различно. В известен смисъл пророческо относно неговия живот и възшествие на небето. Визиращо едни великолепни негови стихове от стихотворението „Отшелник“ – „И по-добре е с Господ насаме, / отколкото сред хората – самотен“:
За хляб – душата… Сливите – за смет…
И престани с досадните „защото…“.
Да, две и две е равно и на пет,
но не сега и тук – отвъд живота.
Да, знам, че си прецакан и сломен.
Кому е нужна нечия голгота?
И по-добре е с Господ насаме,
отколкото сред хората – самотен.
Но първо – гръд до гръд, очи в очи
с безкрая, с белезникавата вечност –
ти цялата си ярост изплачи…
И чак тогаз тръгни на път далечен.
Точно три месеца след това, на 27 януари 2016 г., Сергей потегли от Окръжна болница към своето небесно пътешествие, след операция, без да се прости с никого от нас. Самотно. Както бе живял.
Бог да го прости!
А ние да го помним! И поминаме!
Сполай ти, Виолета, за книгата „Два пъти поет“ (2026) и за верността ти към паметта на Сергей Литвиненко. Бъди и пребъдвай в тази наша „държава на Духа“, наречена България! Господ обича всеотдайните в милостта, доброто и човещината!
Национален литературен салон „Старинният файтон“,
Къща музей „Димитър Благоев“, София, 26 май 2026 г.
Автор на публикацията:
