Винаги е ненадейно, когато лошата новина те сварва. Така тази сутрин ме свари новината, че Найден Вълчев е тръгнал към другия свят. Бяхме приятели, които не общуваха повседневно – подкрепяхме се в най-важните неща, радвахме се на сполуки и щастие. Разчитахме един на друг. Какво повече! Макар че има и повече…Опитах се да събера тук свои думи от различни години за него. Като на прощаване с него. 4 декември 2025 г.
* * *
Вместо оправдание…
Не знам какво означава човек да живее 90 години, че и повече, защото не съм преживяла това приключение. Но със сигурност знам що за приключение е да напишеш няколко думи за такъв човек. Найден Вълчев.
Спомням си 2017-а, когато той навърши 90 години. На една предюбилейна мартенска среща в НЧ „Д-р Петър Берон – 1926 г.“ тогава белетристът Банко П. Банков говори за поезията му. Думите си за него бе онасловил „На патриаршеска възраст – с младежки поглед“. Великолепно точно определение за Найден Вълчев! Наистина. Защото… Да се говори за патриаршески юбилей на Найден Вълчев е възможно само доколкото възрастта му е такава. Иначе… той е хем патриарх (в този и в много други смисли), хем е неуморен, неукротим, неусмирим, любознателен и любопитен младеж, който върви и върви нанякъде, без да спира, без да се отказва да върви. Всичко вижда. Всичко чува. Всичко чувства. Мисли, пише, бодърства. Жив и буден непрекъснато. И естествено – обича. Да обича – това е нормалното му „агрегатно състояние“. И своята любима и съпруга – Минка. И едновременно н я к а к – всички жени.
Има един предел в човека от такава порода като неговата, след който предел колкото повече години той натрупва, толкова повече делникът му се разширява, а животът му преодолява ограниченията, рамките, времето, условностите и става безкраен. Оттук идва трудността за хората от нашата порода, крайна в делника, в условностите и в измеренията на времето, когато се налага да говорим за човек от безкрайния калибър –как крайното да обеме и проумее безкрайното!
С тези думи просто исках да споделя колко ми бе трудно, по-скоро – невъзможно, да пиша за поезията му, както и да разкажа какво той е направил дори само в една област от своята многостранна, многопосочна и разнообразна културна дейност – преводаческата; при това не цялата му преводаческа дейност, а само във връзка с Беларус, беларуската литература и големите му беларуски приятели. Безкраен е както в цялото, така и в частичното. Цяла книга може да се напише за любовта между него и тази загадъчна северна страна. А аз трябва да побера безкрайното просто в рамки, в скоропоговорка, в „най-главното“…
* * *
Вземи във този хубав ден
една българска роза от мен,
нека тя да ти напомня
с ароматния си глас
за Балкана, за морето
и за всички нас.
Всеки знае кой е авторът на тези редове. Едва ли има българин, който да не е слушал с препълнено от трепетни чувства сърце „Една българска роза“, да не е мълвял думите й вдъхновено, да не се е просълзявал.
Найден Вълчев.
Роден е на 30 август 1927 г. в с. Малка Брестница, Плевенско. Ученик, гимназист, студент, войник (1934 – 1954 г.). Редактор на списанията „Септември“ и „Съвременник“ (1956-1988 г.). От 1954 г. – член на Съюза на българските писатели. През 1974 г. – член основател на Съюза на преводачите в България и негов председател (1989 – 1991 г.). Съветник в българското посолство в Беларус (1996 – 1997 г.). Може би по-точно ще е да се каже – Посланик на българското слово в Беларус и Посланик на беларуското слово в България. Едновременно.
Автор на над 40 книги – поезия, проза и преводи. До 2007-а. Първата излиза през 1953 г. и е стихосбирка – „На южната граница“. В периода от 2007 до 2016 г. се появи петокнижието му „ПОПЪТНИ СРЕЩИ“, в което ни „срещна“ с изявени представители на българската, руската, беларуската, украинската литература и култура – древни и съвременни, с поети от Прибалтика и Прикавказието, със средновековни източни поети… Григорий Цамблак, Ангел Каралийчев, Андрей Германов, Бленика, Валери Петров, Веселин Ханчев, Вили Цанков, Георги Райчев, Давид Овадия, Дамян Дамянов, Димитър Вълчев, Димитър Димов, Димитър Талев, Елисавета Багряна, Ивайло Петров, Иван Николов, Иван Радоев, Ламар, Леда Милева, Лиана Даскалова, Никола Фурнаджиев, Николай Лилиев, Орлин Василев, Панчо Владигеров, Петър Караангов, Първан Стефанов, Станка Пенчева, Усин Керим, Христо Радевски, Чавдар Добрев… И още: Адам Мицкевич, Александър Пушкин, Александър Твардовски, Анна Ахматова, Бела Ахмадулина, Васил Биков, Елиас Канети, Константин Симонов, Лев Толстой, Марк Шагал, Микола Гусовски, Михаил Исаковски, Михаил Лермонтов, Михаил Светлов, Низами, Омар Хайям, Сергей Есенин, Сергей Орлов… (Изреждам имената, за да се види обемът, за да се проумее обхватът, за да се разбере с кого по-точно си имаме работа и че всяка „работа“, свързана с творчеството му и въобще с проживяното и направеното от него, е свръхтрудна, почти невъзможна…) През 2007 г. излезе анкетата на Панко Анчев с него в поредицата „Литературни анкети“ на Института за литература към БАН. Но и стихосбирката „През три води преплавено“. През 2012 г. се появи „Лирика“ – с избрани стихове. През 2018 г. – „Еделвайс“, също с избрани стихове (в подбор и с предговор на Марин Георгиев).
Съвременник на три епохи. На две революции. На социални вихри и застой. Винаги буден. Винаги нащрек. За красотата – да не я наранят или убият. За човечността – да не я прогонят от живота. За любовта между хората – за да не си отиде. За човека и човечеството…
Обут в различни две обувки,
подложил под глава каскет,
той спи под сребърните букви
на кино „Лорд“. Изпит и блед
като средновековна щампа,
сънува рая бос и гол
и свети уличната лампа
над него като ореол.
И само като си помислиш, че това стихотворение – „Несретник“ – е писано в пролуката между двете столетия, обути „в различни две обувки“… Какъв само символ на човешката безнадеждност и едновременно – на човешката надежда! Какъв апотеоз на човешката обреченост, но и на човешката сила – в обречеността… И с някаквато незадължителна, но ясна горчиво-сладостна отпратка към хилядолетното прозрение за човешкия живот: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето…“ (Еклесиаст 1:9).
Найден Вълчев!
„Първата ми книжка – пише той в предговора към стихосбирката „През три води преплавено“ (2007) – излезе през 1953 г., бях на 26 години, сега сме 2007-а, аз съм на 80. Зад отбраните заглавия се крият авторовите вълнения и идеи, преживявания и мисли, тъги и радости, съпътствали дните му в преминалото интересно, светло и тъмно, динамично и грохотно време на ХХ век. Кардиограмата на чувствата е картина на авторовата душа, думите са негови и за него, но те са и за теб, читателю-приятелю, те са обръщение, писмо, споделяне с теб, знайни и незнайни съвременнико. Художествената им мощ ще се измерва от всекиго различно, категорична е тяхната искреност“.
Тези думи важат със същата сила и днес – N-та години по-късно. Защото са истинни. А истинните думи не губят важността си през годините. Напротив! Стават по-важни, по-пълни и плътни, тежестта им се увеличава.
* * *
Както и да я обръщам, както и да я гледам, поезията на Найден Вълчев винаги някак ми се „изплъзва“. По-точно – самият Найден Вълчев остава за мен загадка. Уж съвсем-съвсем наблизо, на една ръка от мен. А далечен, неуловим. Уж целият – в поезията си. А в действителност – отвън, отвъд нея. Четирисезонен, четирипосочен, четирисърцен, четиридушен, от морето до Струма, от „старо Устово“ до „тих бял Дунав“ („Четири“), от пролетта до зимата, от младата до старата луна, от изгрева до залеза, от люлката до гроба… „Загледан в сини върхове“ (едноименно стихотворение); разпънат на кръст между близостта с любимата в самотата му и самотата му в близостта с нея; облаче, подето от „ветрите в небето“ („Утро“); капка, „която – кап! – изчезна в тоя миг“ („Капка“); непонятен; осветен сякаш целият от ироничната игривост (ирония – към себе си ли, към нас ли) в погледа, недоверчив, винаги – готов да пусне стреличка, да те уцели неочаквано по някое болно местенце – точно там, където трябва; самотен, далечен и същевременно – съвсем-съвсем наблизо, на една ръка…
Найден Вълчев!
Горко на жената, която го обича, защото… Впрочем, той сам го е казал най-добре:
Ти ме питаш дали те обичам
и ме гледаш със поглед зелен.
Моят отговор, мила, е кратък.
Той е айсберг, от бурите бит.
Една осма е той над водата,
седем осми под нея е скрит.
(„Айсберг“)
* * *
Не можеш да си спокоен, когато Найден Вълчев е край теб. Просто това е невъзможно. Харесва му внезапността, която не просто раздвижва, а направо взривява застоялия въздух, инертната делничност, сивотата. Такъв е и в поезията. Да си спомним онази внезапност в стихотворението „Тракийска фреска“, с невероятната изчистеност на поетическия рисунък – строга графика, черно и бяло. И тишина. Непоносима, тежка тишина:
Държим се за ръка. Раздяла.
Със всички ли е винаги така?
Обичам те.
Ръката ти – изящно бяла.
Не ме обичаш.
Черна – моята ръка.
И всичко става днес, а тръгва от правремето. Мълния, разсякла на две пространството, дълбината на вечността. От последния софийски трамвай – до колесницата, която ще откара тракийския цар в отвъдното. Нишката на паметта. Нишката на незабравата. Защото… „Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак“ (Еклесиаст 1:7). Тъй и кръвта тече и изтича, но не свършва и все се връща по своите пътища. Тъй и животът. И любовта. Човекът.
Много от стиховете на Найден Вълчев са построени по законите на тази строга графичност на черното и бялото (без задължително черното да означава зло, а бялото – добро), на ниското и високото, на тъгата и смеха, на сълзите и светлината… И само през смъртта човек преминава в безсмъртието и временното става вечно, а тленното – нетленно… И само през смъртта животът тук и сега се преобразява в живот там и завинаги.
Допускам, че самият автор може би и не е искал да влага този смисъл. Но смисълът на казаното от него е и този. Поетът поначало не търси смисъла на онова, което казва. Той просто казва онова, което иска да каже, което трябва да каже и което не би могъл да не каже. А смисълът на казаното долита до нас, до всяка душа поотделно – различен, разноцветен, разнолик – и тя го подхваща, открива, разбира съобразно нейната си „структура“, съобразно честотата, на която тя откликва, съобразно онова, което тя може да обеме, да поеме, да съхрани. В този смисъл споделеното от Найден Вълчев в стихосбирката „През три води преплавено“ (2007) звучи още по-красноречиво: „Кардиограмата на чувствата е картина на авторовата душа, думите са негови и за него, но те са и за теб, читателю-приятелю, те са обръщение, писмо, споделяне с теб, знайни и незнайни съвременнико“. И ето, приятелят-читател търси себе си в думите му и вероятно себе си намира в тях… или поне частица от себе си…
Строгата графичност, черното и бялото пронизват в лириката на Найден Вълчев и хоризонта, разсичат и времето. Направо пред очите ни „асансьорът на деня“ издига „златоокото“ слънце, а „асансьорът на нощта“ го спуска („Слънцето“). А гората… „Ти люлка ми беше, когато прохождах,/ ти гроб ще ми бъдеш, когато умра“ („Нощувка в Балкана“). Или пък – „грешникът от рая ми се плези,/ честният във ада се пече“ („Все така“) – с чудесния вечен подтекст: за разлика от справедливостта на небето… Въобще – „в думичките малки – свят огромен…“ („Ars poetica“). Понякога самите стихотворения са графични, „черно-бели“ – „Младата луна и старата луна“ например, както и моето любимо – „Бялата лилия“. Или „Прилагателни“…
* * *
Нарочно не се спирам на тематиката на Найден Вълчев. Това е дълга тема. И не моя тема. А и самата му поезия не предразполага към подобен анализ.
„През три води преплавено“ (2007) например не е просто причудливо заглавие на негова книга. И не е тема. А е стил. Затова, струва ми се, не темите са важни при него, нито тяхното развитие и преобразяване през времето. Важна е светлината, която струи от неговата лирическа материя, три пъти преплавена. И онези златни нишчици, втъкани в нея с изящна лекота, които като че ли превръщат поезията на Найден Вълчев в лъчисто и всеобещаващо вълшебно килимче:
И какво беше моят живот?
Една вятърна мелница, която
ме завъртя под високия си свод
и ме смля без остатък.
Падат жълтите листи. Вечерта
ги лови на черните си длани
и ми изпраща много повече самота,
отколкото лани.
А догодина? Догодина… не знам.
Вятърът е слаб, но е постоянен.
Ще кажеш дори, че духа едвам-едвам,
ала виж ответните разстояния.
Това ме накара да взема сега
четката и да нарисувам мълчаливо
тази вечер, тази вечерна тъга,
това всичко, което си отива.
Че какво беше моят живот?
Една вятърна мелница, която…
Тихо е. Черен е дълбокият свод.
Златните листи падат в тишината.
Това е стихотворението „Фламандска живопис“. Но със същата „доказателствена“ могъща сила въздействат и стихотворенията „Прозрачност“, „Убежище“, „Утро“, „Унес“, , „Ангелче“…
* * *
Като стана дума за въздействието… Ще ми се да разкажа за чудесно преображение-спасение, което преживях през култов хит от едно далечно друго време, без още да познавам отблизо автора на текста.
София… Някъде в първите години от новото столетие, може би 2004 година… Над главата ми е надвиснала гилотината. Всеки миг ще ме изхвърлят на улицата и нямам идея какво ще стане с мен по-нататък. Настроението е под нулата. Мислите – тягостни. Впрочем – ето ги:
„СМРТ НА БЛГРТЕ“.
Графит на бул. „Евлоги Георгиев“. Почти всеки ден се мярка пред очите ми.
Без коментар.
*
Тогава чудно ли е, че българките сами изритват оттук децата си, подтикнати вероятно от инстинкта за самосъхранение.
Вместо да падне на колене и със сълзи на очи да умолява: „Не тръгвай, чедо! Остани! Днес ни има, утре ни няма! Не всичко на тоя свят е пари…“ – българската майка сама отпраща детето си. С надеждата поне то да оцелее.
В държавата като нашата, в свят като нашия индивидът внезапно се оказва по-важен от рода, народността, родството, общността.
Иначе подобно майчинско поведение нима би било мислимо, нормално? А сега е нормално. И влизаш в положение. Няма детето й да умира, я!
*
Децата разрушиха направеното от бащите и избягаха. Бягат и внуците. Кой ще възстанови разрушеното? Кой ще гради България? И за кого да я гради?
Трудно било тук, затова тръгвали. Някои дори не се обръщат.
Ами трудно ще е. Нищо не идва наготово. Нищо не става с леснина. Само разрухата…
Все едно чужбината ще им сервира всичко на тепсия…
*
Какво ми дава надежда? Нищо. Или почти. Смехът…
На 8 март развеселена компания вървяхме по свечерения „Граф Игнатиев“ и в изблик на отчаянобунтовни чувства, провокирани от празника на жената, пеехме, колкото ни глас държи:
Нас червеното знаме роди ни,
нас не ще ни уплаши смъртта.
Ние сме на всеки километър,
ние сме на всеки километър.
И така до края на света.
Валеше сняг. Огромни снежинки кацаха по горящите ни лица и се стопяваха мигновено. Почувствали се защитени от студа и мрака, от празника, окуражени от блесналите очи на хората, ние повтаряхме и повтаряхме песента.
И досега не разбирам дали на смелостта ни се радваха, или се усмихваха в мисълта си: „Какви идиоти! На туй отгоре им се иска и да са на всеки километър! И май са на всеки…“.
На всеки километър – българи, останали в България…
Важното е, че нашата веселост се предаде на цялата улица.
Неведнъж ми е подавал ръка. Но за това преображение-спасение не знае… Не съм му и благодарила досега. Благодаря ти, Найдене!
* * *
Той е силен както в поезията, която сам пише, така и в поезията на свои събратя по перо от Русия, Литва, Латвия, Естония, Украйна и други, която претворява на български. Тук не споменах Беларус. Не че я забравих, а за да я откроя. Защото… Най-отдаден и всеотдаен е той на Беларус. „Да, свързан съм с Беларус – споделя в споменатата по-горе книга „Найден Вълчев. Литературни анкети“ (2007), – от половин век, защото в млади години Съюзът на писателите ни разпрати по приятелските страни, по отделните републики на Съветския съюз да се запознаем с историята, културата, езика на съответната страна, после да представяме и да превеждаме съответни автори…“ И изрежда над десетина имена на талантливи наши поети, изпратени в Беларус, Германия, Грузия, Полша, Румъния, Украйна, Чехословакия, задкавказките републики…
Чувала съм много ядовити закачки за това „разпращане по приятелските страни“ в смисъл, че тези писатели не били станали преводачи по призвание, а по принуда, че тяхното не било съдба, а просто стечение на обстоятелствата. Найден Вълчев и не отрича, че е така. Но и допълва: „Аз отидох при беларусите не от предварителна любов, а по поръка и по дълг. И след като ги опознах, ги заобичах“ („Найден Вълчев. Литературна анкета“, 2007). Досущ както идваме в живота – „не от предварителна любов“, а после го опознаваме и обикваме до степен, че – какъвто и да е за нас – искаме да останем в него завинаги. Впрочем, както е известно още от първовремето, познанието е донесло твърде много главоболия на човека. Но да се върнем към нашето време…
Заминал Найден Вълчев в Беларус „по поръка и по дълг“, опознал я и… я обикнал! Завинаги. Такъв е Найден Вълчев – любвеобилен. На любовта му било отговорено с взаимност. На любвеобилност като неговата е невъзможно да не се отговори с любов. Взаимната любов оплодила и българската, и беларуската литература. Любовта между Найден Вълчев и Беларус, разбира се, не е имагинерна, а има много и съвсем реални измерения. От една страна (неговата) – стихове и книги, посветени на Беларус, преводи на беларуски поети и белетристи, анализи, отзиви и спомени. От друга страна (нейната) – негови стихове и книги в превод на беларуски, анализи, отзиви и спомени на беларуски творци за него…
* * *
Найден Вълчев е командирован в Минск за по три месеца през 1961-а и 1962-а. Година-две след това се появява на бял свят книгата му „Северна светлина“. „Тя излезе – споделя той – през 1965 година след двата ми тримесечни престоя в Беларус, откъдето можех да отскоча по широките простори на съветския безкрай, да видя какво е направила войната при гроба на Кант, да бъда с Пушкин в тогавашния Санкт Петербург, да усетя другостта на Прибалтика във Вилнюс, в Рига, в Талин, и другата другост зад Кавказ…“ („Найден Вълчев. Литературна анкета“, 2007).
В годините по-нататък, освен че сам превежда от беларуски, се заема и със съставителството на не на една и две, а на петнайсетина книги на беларуски поети (като с преводите ангажира – по собствените му признания – и Иван Давидков, Андрей Германов, Никола Инджов, Петър Караангов, Елисавета Багряна, Христо Радевски, Александър Муратов…).
През 1978 година се появява на бял свят книгата му пътепис „Белоруската бреза“. А малко по-късно негови приятели стават едни от най-именитите представители на беларуската култура, според както ги изрежда: „Приятели – много. Живи и покойници. Но как без имената на Аркад Куляшов и Максим Танк, на Васил Биков и Иван Мележ, на Нил Гилевич и Янка Брил, на Ригор Барадулин и Генад Буравкин, на Пимен Панчанка и Анатол Вяртински, на Михаил Савицки и Игор Лучанок, на Иван Шамякин и Владимир Караткевич, на драматурзите Андрей Макайонак и Алексей Дударев… Савицки е забележителен художник, има го и в нашата национална галерия, Лучонак е чудесен музикант…“ („Найден Вълчев. Литературна анкета“, 2007).
Първи изсред всичките тези приятели са, разбира се, титаните Васил Биков и Нил Гилевич.
През 90-те години Найден Вълчев председателства дружеството за приятелство „България – Беларус“. През 1996 г. е назначен за съветник по културните въпроси в българското посолство в Беларус, но след седем месеца и смяна на правителство се връща в София. Или както сам се глуми над себе си:
„Бях наскоро дипломат,
днес съм вече само мат“
(„Найден Вълчев. Литературна анкета“, 2007).
И през цялото това време – преводи, преводи, преводи – от 60-те години до наши дни… Неслучайно Нил Гилевич го определя като „първа цигулка в оркестъра на българските преводачи на беларуска поезия“. Сред предпочитаните за превод творения са повестите на Васил Биков – от първата му „Третата ракета“, излязла през 1961 г., през „Хайка“, до „Обикни ме, войниче“, която Найден Вълчев превежда през 1996-1997 г., докато е на работа в посолството ни в Минск, и която е публикувана за първи път в сп. „Панорама“ (Пролет, 1997 г.,) – в броя, посветен на съвременната беларуска литература. През 1998 г. излиза знаменитата „Песен за зубъра“ на Микола Гусовски от ХVІ век, претворена на български от Андрей Германов и Негова милост. Своеобразен венец на делото му като преводач обаче е издаденият в Минск през 2000 г. сборник „Белоруската моя тетрадка“ по повод на 40-годишната му творческа дейност в укрепване на културните връзки между България и Беларус. В сборника са включени стихове на 60 беларуски поети – най-доброто от това, което, както сам казва, „е срещнал, открил и съпреживял в беларуската поезия“. А когато говорим за срещнатото, откритото и съпреживяното в беларуската словесност, тоест за преведеното от Найден Вълчев от беларуски, трябва да имаме предвид, че към края на миналия век и началото на настоящия става дума за 3000 стихотворения! А колко още е превел оттогава до днес, можеше да каже само той.
През 2002 г. негови преводи „съжителстват“ наред с преводите на Андрей Германов, Зоя Василева, Иван Давидков, Първан Стефанов, Христо Попов и Янко Димов в сборника „Могъщият триптих“ (Избрани стихове от беларуските поети Янка Купала, Якуб Колас и Максим Багданович). След пет години – през 2007-а – същото съзвездие от преводачи ще бъде събрано отново в сборника на Янка Купала и Якуб Колас „Двоен юбилей“ (Избрани стихове от беларуски поети). В „Попътни срещи“ (кн. 2, 2007) са публикувани изящни словесни портрети на беларусите Васил Биков и Марк Шагал (с преводи и на поетически творби на Шагал); предговор и онази част от „Песен за зубъра“, която е в негов превод; предговор и превод на „Танас на Парнас“ – стихотворен разказ, чието авторство за онова време все още е неизвестно, а впоследствие се открива. Пак в „Попътни срещи“ (кн. 3, 2007) четем в изтънчени негови преводи стиховете на 42-ма беларуски поети…
* * *
Цялата тази дейност на нашия апостол в укрепването на българо-беларуските литературни връзки не остава незабелязана от признателните му приятели в Беларус. Така през 2000 г. той е отличен с най-високата държавна награда на страната – ордена „Франциск Скарина“ (за огромния му принос в развитието на културното сътрудничество между България и Беларус, за многообемната му преводаческа дейност и не на последно място за литературното му творчество, посветено на Беларус, нейната литература и нейните писатели)…
„Ако говорим за съвременната беларуска литература – пише той в статията „Дългият път от Менск до Минск“, подготвена специално за списание „Европа“ (2001), – тя е само на един век: едва в края на миналото столетие и в началото на нашето зазвучават гласовете на Марцинкевич, на Богушевич, на Цьотка, и Янка Купала ще попита: какво искат тези неграмотни, безпросветни, гладни и дрипави тълпи? А те искат едно: да ги наричат хора. Затова тази литература започва с бунтарска енергия, започва ярко, внушително с Цьотка, с Купала, с Колас, с Багданович и е стон, протест, зов, вик за свобода. Следващите десетилетия ще продължат, ще разширят, ще развият литературния поход поети като Куляшов, Танк, Панченко, Гилевич, Барадулин, прозаици като Мележ, Брил, Шамякин, Биков, Караткевич ще зазвучат и далече зад границите на родината си. Много техни творби ще дойдат от Минск и в София, и в Пловдив, и във Варна, ще дойдат със своята кирилица при родината на тези кирилски букви. А в Минск ще видите улица „Кирил и Методий“. Ще видите във военните гробища храм „Александър Невски“, построен в памет на беларусите, загинали в Освободителната война 1877 – 1878 година. На всеки трети март там се отслужва молебен и пред паметника се полагат цветя от признателна българска ръка“ (вж. на адрес: http://euro2001.net/issues/2_1999/2BR99F92.htm).
* * *
От 60-те години, когато в Минск и София се създават своеобразните школи за преки преводи от български и беларуски езици, до днес редица талантливи български писатели посвещават време и усилия на преводи от беларуски език. Не по-малко са и талантливите беларуски творци, които се захващат с преводи от български език. От 60-те години насам датират и десетдневки на българската литература в Беларус и на беларуската литература в България.
Върху основите, поставени от Найден Вълчев, Андрей Германов и Стефан Поптонев преди повече от 55 години, постепенно израства солидна преводаческа школа, чиито редици през годините се попълват от нови имена: Симеон Владимиров, Първан Стефанов, Янко Димов, Здравко Кисьов, Пенка Кънева, Иван Дойчинов, Зоя Василева, Христо Попов, проф. Румяна Евтимова, Ганчо Савов, Теодора Ганчева, Марко Ганчев и други. Към тази самоотвержена преводаческа чета бих добавила и своето име, макар и със скромен, принос, но с възторжено и вдъхновено сърце. Добавям го само заради това, което ще разкажа по-нататък…
* * *
Падна се и на мен преди години, в топлите майски дни на 2009-а, щастието да пътувам с Найден Вълчев до Минск и обратно. С влак. Две и половина денонощия натам. И две и половина – насам. Така имах възможност да бъда обект на прословутото му ненатрапчиво кавалерство; да се наслаждавам на немногословната му умна реч, да се възторгвам на удивителната му способност да говори едно, а да има предвид нещо съвсем друго, за което ти чак след време по-скоро интуитивно, отколкото „разумно“, се досещаш; да търся трескаво крайния смисъл на заредените му с взривна сила недомлъвки и недоизречености; да се потя над лукаво подхвърляните му, внезапни гатанки от рода на „а кой беше написал това…“, „а кой беше написал онова…“.
И ми се случи в Минск да преживея с него невероятна история…
Разхождаме си се с него из Минск, тази (по негови думи) „почти двумилионна столица, опасана от безбрежни гори, от огледалата на околните езера, прорязана от виещата се река Свислаи“, и ми се обажда по джиесема, някъде от границата с Полша, Оксана, прекрасна наша приятелка: „Да бъдете – заръча – в пет часа в еди-коя си зала на еди-кой си музей, ще има представяне на интересна книга, в която Найден участва с превод“. Това се казва съвпадение!…
Предавам на Найден съобщението дословно – само участието му в сборника оставям за изненада. Той знаеше къде се намира мястото и когато дойде време, се запътихме натам. Знае, знае, но… години са минали и той е позабравил как се стига до музея. Аз се изнервих, задето закъсняваме и ще пропуснем изненадата, а той не разбира какво толкова нервнича. Най-после намерихме мястото, но докато сме се лутали, вечерта беше започнала.
Влизаме ние, качваме се на втория етаж (там е проявата) и доколкото сме закъснели, сядаме тихо някъде в края, зад витрините (защото няма места). Направи ми впечатление, че залата за представяне бе съвсем нестандартна. Доколкото музеят се състоеше от две сгради, несвързани една с друга помежду си, между публиката и „сцената“, тоест между нас и участниците във вечерта отпред зееше празно пространство.
Книгата, заради която се бяха събрали толкова много хора, се оказа две в едно: две книги в едно книжно тяло: „КЛАСIКА“: Вiнцент Дунiн-Марцiнкевiч. „Пiнская шляхта“, и „КЛАСIКА“: Кастусь Веранiцын. „Тарас на Парнасе“, 2008), като и двете произведения бяха издадени на всички езици, на които са преведени. (А едната от тях – „Тарас на Парнас“, е преведена на български от Найден Вълчев!)
Тъкмо сме се настанили удобно на столовете и съставителят на сборника Язеп Янушкевич се прехвърля да говори от „Пiнская шляхта“ към „Тарас на Парнасе“. Той съобщи, че творбата е представена на беларуски и в превод на английски, български, испански, немски, полски, руски и украински езици, че бил поканил и преводачите, но те, не знам защо си, не успели да дойдат, че не знаел само как да се свърже с преводача на български, а пък той бил на преклонна възраст, така че не се знае какво и как… За моя радост, това означаваше със сигурност, че изненадата ще се получи.
Найден не трепва. Побутвам го да се покаже. „Не, не… – успокоява ме той кротко с присъщата си скромност, – после ще им се обадим. И без туй няма как да се отиде дотам…“. Но можеш ли да спреш Овен, когато е осъзнал историческото значение на момента! Оставих Найден „за малко, че трябва нещо да свърша“, и хукнах към другото помещение, за да уведомя организаторите.
Едва намерих правилния вход и с лутане се добрах до водещата, която – но не за мой късмет! – бе в коридора. Като чу, че искам да променям в сценария (как въобще й бе дошла наум подобна нелепица!), тя така се заинати, че в никакъв случай не желаеше да стигна до съставителя, който… „не виждате ли, говори и вече няма да излезе преди края на вечерта“. С възможно най-убедителен, земен и спокоен тон обяснявах и обяснявах, че преводачът българин е не просто жив, а че е в Беларус, в Минск, в съседното помещение сред публиката, че на крака им е дошъл. Тъкмо в очите й видях пламъчета на осъзнаване на думите ми и… тя отново изпадна в още по-голяма паника. Вероятно реши, че ми клопа дъската. И отново и отново, възможно най-трезво и убедително… Не знам как, но, в крайна сметка, я убедих и тя го извика. Когато Язеп Янушкевич чу, че Найден Вълчев е в залата, разбира се, също ме погледна като че бе видял нещо извънземно. Наложи се да му покажа Найден, който седеше скромничко зад витрините отсреща и през стъклата наистина изглеждаше нереален. И достолепен. Макар и малко уморен от тичането допреди минути.
Всичко, което се случи по-нататък, бе като в приказките. Найден Вълчев веднага стана център на вниманието и много повече. Хората някак се опияниха от присъствието му. Почти на ръце го понесоха към „сцената“. Дадоха му думата. Питаха го и го разпитваха още и още. Не можеха да му се нарадват. За първи път наблюдавах как се боготвори човек. Преводач!
Е, а след това… След това, както се казва, „три дни яли, пили и се веселили“. Както си му е редът. И аз бях там, и аз ядох и пих. За вас лъжа, за мен истина.
Хубавото бе още и това, че загадката с авторството на „Тарас на Парнас“ беше разгадана. Язеп Янушкевич бе открил кой се крие зад неизвестния дотогава автор на това класическо беларуско произведение, а именно Кастус Вераницин.
* * *
На 13 октомври 2022 г. Литературна гостоприемница при НЧ „Д-р Петър Берон – 1926 г.“ организира в бар „Сингълс“, НДК, 95 години от рождението на Найден Вълчев и премиера на стихосбирката му „Лебед“. След прочита на книгата, а и в спомени за всички общи прекрасни преживявания в главата ми спонтанно се появиха думи сърдечни и многозначни:
Найден е от хората – летящите хора, с които, щом веднъж се запознаеш, е „за цял живот“, по-точно – завинаги, дори и повече да не се виждате.
Ние сме се виждали повече от един път, но не и толкова, че да сме изяли торба сол. Макар така – сигурна съм, уверявам ви, усещането е, че сме приятели. Близки. Сърдечни. Вечни.
Найден обича мистериите. И недомлъвките. Каже нещо двусмислено, многозначно. И те оставя да се чудиш цял живот: „Обича ме…“, „Не ме обича…“, „Обича ме…“, „Не ме обича…“.
И аз сега ще се опитам да го нещо като озадача.
Случи ни се преди време да спим с него няколко нощи дори не в стая, а в помещение, десет пъти по-малко от стая (в онова наше прословуто пътуване до Минск и обратно). Та сега нека се чуди дали това, което ще чуе, е от името на Минка, неговата съпруга, дали от мое име…
Спътнико свиден, лебеде бял,
бури те бият, но още си цял,
вечно забързан, влюбен и млад,
син на Балкана и целия свят.
Тя те поглед с поглед зелен:
„Има ли роза една и за мен?“ –
„Всичките рози, мила, за теб са,
всичките жажди и всичките песни.
Тук си, наблизо си, ето те – на! –
моя единствена, вечна жена.
Няколко века ли, няколко мига…
Моя любов – свобода и верига!“.
„Лебеде бял с потрошени крила,
що бури бяха и що – патила!
Но не забравям до днес нито ден…
Твоите рози покълнаха в мен!“.
Найден изслуша с лукава усмивка това посвещение. И разбира се, не взе да обяснява на никого от чие име то е написано, макар да знаеше много добре.
* * *
Впрочем…
Огромният принос на Найден Вълчев в преводаческото изкуство не остава незабелязан и от българска страна. Съюзът на преводачите в България бе предложил на Министерството на културата да го удостои с най-високото си отличие – „Златен век“ с огърлие. Отличието му бе връчено на 29 септември 2017 г. в Изложбена зала „Средец“ към Министерство на културата.
Преводачът, според както Найден Вълчев пише в студията „Преводът, преводачът, преводачеството“ (2014), е „светъл вестоносец“, който пренася тук онова, което е ТАМ. Преводачът е „свързочникът между двата батальона – отвъдният и нашият“ („Попътни срещи“, кн. 5, 2016, с. 199).
БЪДИ, СВЕТЛИ ВЕСТОНОСЕЦО, СВЪРЗОЧНИКО НАШ „МЕЖДУ ДВАТА БАТАЛЬОНА“! БЪДИ, ПОЕТЕ! И ПРЕБЪДВАЙ В ОТВЪДНОТО! АМИН!
Автор на публикацията:
