Лирическият сборник „Отражения“ на руската поетеса, родена в Москва, живееща в България, Наталия Ерменкова грабва вниманието с непосредствения израз на съкровени човешки състояния, които повечето хора предпочитат да държат далече от хорските очи и уши. Едни – защото смятат, че разголването е признак на слабост. Други – за да не бъдат наранени. Трети – от свенливост или страх. Четвърти – поради нещо свое си, незнайно какво точно…
А ето, Наталия Ерменкова не се плаши. А ги споделя. И дори настоява. И ги отстоява. Ненатрапчиво, уж между другото, но твърдо и последователно, както й подобава:
Я – русская,
давно живу в Болгарии
и здесь мой дом,
моя семья, друзья –
болгарка я…
Но если б знали вы,
как встрепенëтся вдруг
душа моя,
когда увижу стройные берëзы,
а горизонт не прячет горный ряд,
когда сквозь годы вдруг из детства грëзы
гурьбой весëлой снова налетят…
И побегу я в сарафане пëстром
навстречу Времени –
туда, назад,
куда дороги нет!…
А, может, просто
забыли мы еë –
как тех ребят?…
Носталгията е онова съкровено човешко състояние в това стихотворение (без заглавие) на Наталия Ерменкова, което стяга за гърлото и пълни очите ни с влага. Носталгия по родното място, по родното минало – безпечното и невинно детство, забулено в мъглявините на времето и капризните възпоменания. Нещо като в Димчо-Дебеляновото „Да се завърнеш в бащината къща…“, но единствено в „скрити вопли на печален странник“, а не действително. Защото действителното е невъзможно („н а п р а з н о спомнил майка и родина“)… И също – като при Димчо Дебелянов – колкото лично проживяно и изстрадано, толкова и универсално, валидно за всички хора или поне за всички онези, за които поезията не е празен звук… Макар в други образи и в други измерения спрямо Дебеляновите, макар и на фона на глобализиращ се свят, в който усещането за родност, за национално звучи като нонсенс…
* * *
Да, Наталия Ерменкова пише стиховете си на руски. Естествено. Понякога – на български и английски. Може би също естествено – доколкото поетесата отдавна живее в България и е била в родината се университетски преподавател по английски език.
„Триезичието“, от една страна, би могло да се тълкува в смисъл, че различните езици помагат за това лирическите й послания да стигнат до повече и с различно светоусещане хора. Тълкуване възможно и нелишено от основания.
Но все пак, от друга страна, ще си позволя уговорчица, която не искам да избегна. Поезията е изкуство на съкровеното, а съкровеното говори с човека на родния му език. Няма как да е другояче. И дори когато говоренето е без думи, пак е на родния му език. Както и мълчанието. Човек може и да знае правилата на другия, чуждия език и може дори правилно да говори на него и на него да мисли, но другият, чуждият език не може да досегне съкровеното в него, където е поезията и където е всичко онова, което определя човека. Между родния език и съкровеното човешко няма преграда. Другият, чуждият език е като маска, надяната върху съкровеното човешко, и смъглява лирическите и всякаквите други послания на автора. Поне на мен така ми изглежда. Проумях го на собствен гръб.
Доколкото за година-две бях добре овладяла руския език, бидейки, като студентка в Литературния институт „А. М. Горки“ в Москва, непрекъснато в руска езикова среда, реших сама да превеждам свои белетристични творби на руски език в работен порядък – за обсъждане в семинара ни по проза, ръководен от талантливия руски писател-„шестидесетник“ Руслан Киреев. Превеждах творбите си едно към едно. А когато ги редактираше състудент приятел, усещах как правилният по „буква“, по смисъл, но някак безжизнен мой превод, хубавееше, придобивайки истинска „плът и кръв“, а смисълът на текста се разрастваше, наипаче в дълбочина, каквато съществуваше в българския текст, но изчезваше в моя превод, колкото и точен да беше.
На по-късен етап се опитвах и да творя на руски, но вече само нарочно – за да се науча да пиша простичко, за да освободя от „поезия“, метафоричност, стилистична и смислова пренатовареност своята проза. И мисля, че успях. Е, ако не друго, поне проумях, че стиховете в проза нямат нищо общо с прозата като проза и е по-добре да не смесвам едното с другото, още повече при по-обемните прозаически видове, защото те няма как да минат за стихове в проза, а си остават само чудати повествования.
Нека цялото това отклонение е в скоби. Можех да мина и без него, разбира се. Но държах да го споделя – дори само заради онзи един, на когото то би свършило работа, ако не днес, то в бъдеще.
* * *
Да не пропусна… Стихосбирката на Наталия Ерменкова „Отражения“ (2023) се състои от осем лирически части – „Визави“ („Лице в лице“), „Dolce vita“ („Сладък живот“), „Автобус № 5“, „Москва“, „Поколения“, „Резонанс“, „Парадиз“ („Рай“), „Театр Жизни“ („Театърът Живот“). Това всъщност са наименованията на картините на художника Слав Бакалов и тъкмо картините онасловяват различните лирически части на книгата. Неочаквано удачно композиционно решение, впрочем – не само с думи, но и с картина (онагледяване).
Не знам дали поетесата и художникът са работили заедно, дали единият е следвал внушенията на другия или пък всеки сам по себе си е създавал своето, но при взаимодействието между стиховете и картините, между словесния и живописния образ, между идеите, заключени в словото, и идеите, излъчвани от живописта, се е получила еднородна сплав, единородно цяло – въздействащо на всички сетива по всяко време, докато четеш. И постепенно осъзнаваш, че поезия и живопис нахлуват в тебе и превземат цялото ти същество, превръщат те в мембрана, трептяща от красота и възвишени чувства, без дори да си в състояние да формулираш какви точно, но непременно възвишени.
* * *
Няколко мотива в стихосбирката „Отражения“ (2023) възпълват завладяващо читателското (ми) очакване: мотивът за отраженията, заложен още в заглавието на стихосбирката; мотивът за времето като вечност, но и като изплъзващо се мигновено и безвъзвратно тук и сега, мотивът за любовта – във всичките й проявления, и, разбира се, мотивът за живота като изпитание…
Мотивът за отраженията и мотивът за времето създават онова прекрасно усещане за раздвоеността на живота, когато той хем е този, който е, същевременно е онзи, който не е, но съществува и се изплъзва, измъква, неуловим, необясним, необозрим, мимолетен, искрометен… Толкова ясен и толкова неясен за човека…
Мотивът за любовта и мотивът за живота като изпитание ни насочват към изконни нравствени градива на нашето съществуване, без които то е безсмислено и може би невъзможно – предвид онова изначално предназначение на човека, замислен и създаден като „образ и подобие“.
* * *
Мотивът за отраженията поръсва сякаш цялата стихосбирка със златен прах, чиито проблясъци-отблясъци разколебават, раздвояват внушенията, усещането за живота и като че самия живот. Но преди това…
За да има отражение, трябва да има реалност, която да се отразява и която да отразява, при това съвсем не е задължително двете реалности да са реципрочни една спрямо друга. Тръгвайки от видимото и очевидното – природата (външното), Наталия Ерменкова разширява постепенно „обхвата“ на отраженията, като преминава към невидимото и едва доловимото – чувства и състояния (вътрешното)… От сегашното към някогашното… От тукашното към нетукашното (и като пространствени координати, и в смисъл на живота и смъртта)… Тук и там отраженията стават съответствия и отново съответствията преминават в отражения и пак, и отново… Изненадващи понякога, понякога неочаквани, но художествено и смислово защитени… За да се стигне до онзи внезапен – скок в неизвестното ли да го наречем или преодоляване на земното притегляне, на инерционното мислене, на очакваното… – в края на стихотворението, макар то да е предадено не с някакви необикновени метафори, зашеметяващи образи и дълбокомислени съждения, а с три най-обикновени, простички думи… Когато ти със сигурност оставаш здраво стъпил на земята, а внезапно си се разширил до степен на отрицание на пространството и времето, извън всякаква чувство за земност и неземност… Най-добре ще е да цитирам стихотворението „Отражение“, за да усетите издъно за какво точно става дума, защото е невъзможно да се преразказва – цялата му прелест ще изчезне…
Отражается солнце в капле росы,
отраженье луны купается в море…
Я в глазах твоих вижу отраженье любви –
дай мне Бог никогда не увидеть в них горя!
Отражение вечности – в лике иконы,
в кабинете на полках – мудрость веков.
Отражение предков в старом альбоме.
В куполах золотых – полëт облаков.
Отраженье друзей в редких открытках:
в „эсемесках“ наш век отразиться спешит.
Моë сердце ещë отраженьям открыто –
и Любви, и Надежды, и Веры –
Души!…
Вижу в зеркале я отражение мамы…
Отраженье любимото – в дочке моей.
А в болгарских берëзах Москва отражается,
ностальгия – в той песне, что спел соловей.
Отражение осени в ливне трëхдневном.
В грязном снеге – усталого города быт.
Отозвалась свирель заунывным напевом –
отраженье разлуки так в сердце звучит…
Отражение нашей с тобой человечности –
лай счастливый, вертящийся с радостью хвост!
Море с небом в обминку –
в своей Бесконечности…
И начало-начал: церковь, Бог и погост…
Неслучайно стихосбирката носи заглавието „Отражения“ и започва със стихотворението „Отражения“. Това не е просто защото „така се прави“ или „така е прието“. Наталия Ерменкова внимателно, обмислено го е избрала за начало – като въвеждане в светая светих на нейната поезия. Защото, ако внимателно се вглеждате в образите и внушенията й, няма как да не забележите, че стихотворенията в книгата по някакъв загатнат или „буквален“ начин са зададени в това първо, бих го нарекла дори „програмно“ стихотворение. Много лесно може да се уверите например дори само като вземем стиха „А в болгарских берëзах Москва отражается…“, и си спомним цитираното по-горе стихотворение „Я – русская…“:
Но если б знали вы,
как встрепенëтся вдруг
душа моя,
когда увижу стройные берëзы,
а горизонт не прячет горный ряд,
когда сквозь годы вдруг из детства грëзы…
Или се върнем към стихотворението „Носталгия“… И не само… Цяла лирическа част от сборника – „Москва“ – е посветена на носталгията.
Ето защо стихосбирката се казва „Отражения“. Затова и стихотворението „Отражения“ е на първо място (макар че не е задължително да е там), защото не просто е дало заглавие на стихосбирката, но и я е „събрало“, „концептуирало“ по своеобразен начин.
* * *
Мотивът за времето като вечност (като вечност и като непрекъснато преливане на минало, настояще и бъдеще) и времето като изплъзващ се миг също е загатнат програмното стихотворение – в едно вълшебно непрекъснато редуване на вечните и мимолетните образи-отражения, които, в крайна сметка, се сливат в непоколебимата триада: „церковь, Бог и погост…“, като многоточието в случая категорично ни отпраща към безсмъртието, което задължително минава през смъртта („селското гробище“)… Според както и е казано: „ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ (От Иоана Свето Евангелие 12:24).
А колко затрогващо е предадено семейното приемство – собственото й отражение в огледалото напомня на майка й, в дъщеря си вижда любовта на живота си… Всичко това като мотив се разраства по-нататък в отделна лирическа част от сборника, тъй и онасловена – „Поколения“.
Лично мен ме опиянява мотивът за времето като изплъзващо се мигновено и безвъзвратно тук и сега, дори само заради загадъчната раздвоеност на самото това състояние „тук и сега“. В момента, в който отключиш съзнанието си от него, то става мимолетно и изплъзващо се. Всъщност несъзнателният човек постоянно живее отключен от него. И изведнъж се събужда на сто години, без да е разбрал всъщност как е стигнал до сто… Оттук се поражда усещането, че вероятно животът всъщност е не реалност, е сън:
Проходят дни, летят года –
вот жизнь промчалась,
„или приснилась“, как сказал Поэт…
„Жизнь есть любовь“
Или просто животът е толкова мимолетен, че и сто години на човека му се струват като миг…
Наталия Ерменкова успява да предаде мимолетността на времето неотразимо. И на български:
…все бързаме за някъде –
и в сряда е неделя,
през юли –
вече Коледа,
от февруари – лято…
„Старите приятели“
И на руски:
Что за жизнь, ребята, –
скорость жуткая:
вчера – детство,
а черта уже близка!…
„Анекдот в гостях“
Но в следващия момент… Ако решиш да си нащрек, ако будуваш, ако живееш непрекъснато тук и сега (което е труднопостижимо, но все пак възможно!) времето, по някакъв чудодеен начин, става вечно, или поне се усеща като вечност. Тъй в детството непрекъснато мечтаеш да се събудиш на сутринта голям, а пак и пак се събуждаш дечко и времето е безкрайно, като че застинало… Затова се усеща като вечност, макар да е миг, а не защото е станало продължително до безкрайност. Именно в мига е станало вечно – от интензивността на живота, концентриран в него, на очакването без сбъдване или… не знам точно от какво. Този ефект (вечността на мига) Наталия Ерменкова е постигнала в стихотворението „Осенняя импрессия“ например… Горица, залинели пътечки, разходка край прошарени от есента дървета, наоколо – такава красота, че ти се иска да запееш… И пееш… И духва вятър, и листа кръжат около теб, сякаш златен дъжд е завалял… Такъв един вълшебен миг, в който виждаш всичко, чуваш всичко, чувстваш всичко, преживяваш всичко, пропускайки го през себе си, в който си, в който си именно тук и сега, а не някъде някога… И…
И вот поляна. В листьях утопая,
ну просто не поверила глазам,
увидев, помнить буду, знаю,
я сказку эту:
неба бирюза
сливалась с Витошей –
Импрессия воочью!
Моне и Ренуар,
Дега и мой Шагал
лазурных красок расплескали бочку –
и в щедрости своей
Буг удержу не знал!…
Но кой може да живее постоянно тук и сега? Може би само съвършените. А за нас, несъвършените е достатъчен и един само миг, за да постигнем вечността. Макар и само за миг…
* * *
И мотивът за любовта е оповестен в програмното „Отражения“. И като „земна“ любов, любов между Нея и Него: „Я в глазах твоих вижу отраженье любви – / дай мне Бог никогда не увидеть в них горя!“, която се отразява – взаимно – в лицето на дъщеря им. И в по-общ смисъл – като любов „небесна“, онази любов, без която ставаш „мед, що звънти, или кимвал, що звека“ (I Кор. 13:1), без която нищо не си, която ни се дава като обещание и награда и която, когато „остават тия три: вяра, надежда, любов“, е „по-голяма от тях“ (I Кор. 13:13). Според както Наталия Ерменкова удостоверява в стихотворението „Отражения“: „Моë сердце ещë отраженьям открыто – / и Любви, и Надежды, и Веры – / Души!…“. (Определенията „земна“ и „небесна“ са в кавички, доколкото това разделение е условно. Любовта е единна – не можеш да не обичаш човека, а да обичаш човечеството, или да не обичаш Малкото/Земното, а да обичаш Голямото/Небесното. Ако е така, нищо не обичаш.)
Мотива за „земната“ любов поетесата обглежда от всички страни и състояния – от раждането, през съмненията, раздялата, болката до щастието от нейното преоткриване и прераждане. Този мотив се съсредоточава основно в две от лирическите части на книгата („Резонанс“ и „Парадиз“). Мотивът за „небесната“ любов присъства зримо или незримо във всяко едно от стихотворенията. Но най-често „земната“ любов е вплетена в „небесната “, или обратното, до такава степен, че е невъзможно да се отдели едната от другата. Тъй е например в стихотворението, посветено на Шопен („Шопену“) от последната лирическа част „Театр Жизни“ на книгата:
Он Прелюдию жизни играет
в добровольном плену у Любови,
потому что, наверное, знает,
как прекрасна еë неволя!
Сладок плен и оковы любимы –
в море звуков душа витает,
Музой Грусти она томима,
на рояле Любовь играя…
Лëгкой стаей летящие пальцы
чутких клавишей ищут опору
и, на гребне трелей взмываясь,
вдруг взлетают, скользя над морем.
Звуки плещут волна за волною,
к горизонту несëтся парус –
алым пламенем за кормою
рвëтся к небу огненн ый танец!
И я тоже в плену у Любови –
я целую еë оковы,
плыву парусником к Ассоли
и бежать по волнам готова…
(Не би било излишно да припомня, че Асол (рус. Ассоль) е героиня от романа на руския писател романтик Александър Грин „Корабът с алените платна“ („Алые паруса“, 1923). Предполага се, че името е възникнало от исп. „al sol“, което ще рече „към слънцето“.)
* * *
Любопитно развитие претърпява при Наталия Ерменкова мотивът за живота като изпитание. Поетесата е сигурна в истинността на постулата, до който от собствен опит се е домогнала, че всичките нападения и изкушения отвън и отвътре, от зло и от злоби на деня са просто изпитания, подадени на човека свише: „Наш путь земной / Венцом Судьбы отмечен – / как испытаньем свыше от нам дан!“ („Славянка“). Да, животът е труден, стипчив, безнадежден, да, животът е лъжовен и измамен и един път тъга, друг път отчаяние или горчивини обсебват и прекършват човека, въпреки цялата е на, както сполучливо е формулирано в стихотворението „Книга жизни“:
И в книге Жизни всë набело:
перелистнëшь страницу –
к удаче вела нас фабула,
я упорхнула Жар-птицей…
Но тя, поетесата, не мисли да се отклонява от житейското си предназначение на човек, колкото и тежко за човека да е бремето на ористта човешка. Затова и в стихотворението „Славянка“ тя категорично провъзгласява: „Но тяжкий крест свой ни за что не брошу, / ведь на земном пути ищу я не утех“.
Да… Въпреки всичко – докато има надежда, докато има вяра и грее любов, нищо не е загубено за човека. Защото човекът така е създаден, че в себе си има потенциала да преодолява и да преодолее всички житейско-битови препятствия и екзистенциални изпитания, които се изпречват на пътя му:
Не стыдно упасть на колени –
стыдно с них не подняться!
Не страшно любить безответно,
а без любимых остаться.
* * *
Разбира се, и мотивите в стихосбирката „Отражения“ (2023) са много повече, и много би могло да се говори за образите и внушенията в нея, а и колко стихотворения биха могли да се анализират поотделно и в цялост („Перекройка“, „Космополитка“, „Песенька о качелях“, „Память“, Звëздный элексир“, „Рождение любви“, „Сон – более, чем странный…“, „На море“, „Грешница“, „Прощание“, „Русскому театру“, „Рождения весны“, „Весенняя рапсодия“, „Леди осень“…). Но ако ви кажа всичко, което поражда в мен поезията на Наталия Ерменкова, тогава какво бихте открили самите вие за себе си като нейни читатели?
В заключение ще обърна внимание на още един красив, неочакван мотив, „гарниран“ със забележително чувство за хумор, а може би самоирония (по-скоро загатнати – типично в стил „a la Наталия Ерменкова“, отколкото ярко изразени), в едно стихотворение (без заглавие), написано в „Годината на Кучето“:
Собачья жизнь
в собачий год
(да не собачий – тоже).
И вот все ждëм:
вдруг повезëт,
хоть знаем, что не может.
Не может повести – и всë,
ведь без мотора – дудки!
Да без колëс, и без рессор –
какие уж тут шутки.
Наш паравоз
(иль просто – воз?)
давно уже не мчится,
да мчался ли –
вот в чëм вопрос,
летала ль эта птица?
Дали в личен план? Дали в обществен? Дали за себе си! Дали за нас? Дали… Или… Това вече е друг въпрос. Нека всеки сам намери своя отговор.
Национален литературен салон „Старинният файтон“
Къща музей „Димитър Благоев“, София, 18 юни 2024 г.
Автор на публикацията:
