Изказване на Обществената дискусия на тема: „За скоростите и посоката: ще намери ли ЕС верните отговори?“, организирана от УНСС, ИИМО и БДД на 26.02.2026 г., четвъртък, в Голямата конферентна зала на УНСС, София
На 28-ми януари тази година германският финансов министър Клингбайл предложи шестте най-големи страни от ЕС да образуват група Е6, т.е. да се формира Европейски съюз на две скорости. Заявените цели – да се утвърждават суверенитета, устойчивостта и конкурентоспособността на Съюза.
Твърде спорно е обаче, дали тези несъмнено приоритетни цели действително се постигат чрез това предложение – не само и дори не толкова по отношение на скоростите, а преди всичко относно самата посока на ускореното движение „напред“ – обратът към милитаризация на Съюза.
Поставят се четири приоритета – задълбочаване на капиталовия съюз, засилване на еврото, увеличаване на военните разходи и осигуряване на критични суровини, но пълен приоритет се отдава именно на военните разходи. Призивът е за превръщането им в „двигател на растежа“, явно предвид стагнацията в икономиките от еврозоната, начело с германската, както и за техен приоритет в Многогодишната финансова рамка за 2028—2034 година.
Възможни са два варианта на ролята на военно-отбранителния комплекс на държавата – като основен гарант на националната сигурност, но в съчетание с невоенните компоненти на сигурността /социално-икономически, политически и дипломатически/ или като уникалния фактор, компенсиращ дефицитите в останалите сфери на националната, а в случая – и на европейската сигурност и социално-икономическо развитие
Този втори вариант, който сега очевидно се налага като единствено необходим, се основава на теорията за т.нар. военно кейнсианство. Както е известно, през 30-години на миналия век Кейнс обоснова необходимост по принцип от дефицитно бюджетно финансиране при икономически кризи за поддържане на растежа и заетостта. Но разбираемо в навечерието и по време на Втората световна война във водещите държави пълно предимство получиха огромните военни разходите, което остана така и по време на последвалата Студена война.
Последното се градеше на аргумента, че Съветският съюз представлява екзистенциална заплаха, в резултат на което военният вариант на кейнсианската политика продължи напълно да доминира преди всичко в САЩ и Великобритания. Растеж и пълна заетост можеха, разбира се, да се постигат и чрез инвестиции в пътища, училища и болници, но очевидно изцяло надделяваха интересите на всесилния военно-промишлен комплекс, посочен от президента Айзенхауер в края на неговия мандат като пряка заплаха за националната сигурност и за демократичната държава изобщо.
Но ефектите от двата вида кейнсианство по отношение на растежа, заетостта и общото благополучие далеч не са еквивалентни. Да, политиката на приоритетни военни разходи се оказа изход от Голямата депресия и без алтернативна по време на войната; впоследствие чрез нея също бе поддържан растеж и заетост, но нейните дългосрочни последици се оказват крайно отрицателни.
Авторите на едно проучване, публикувано в брой 4-ти от 2017 година на авторитетното списание „Икономика на отбраната и мира“, озаглавено „Имат ли значение военните разходи за дългосрочния икономически растеж?“, сравняват макроикономическите показатели за 170 държави с дела на военните им разходи. Резултатите сочат, че нарастването на военните разходи има трайни отрицателни последици за икономическия растеж на страните, като за 20-годишен период увеличението на тези разходи с 1 процент съкращава икономическия растеж с 9 на сто.
По същество военните разходи са за един вид „потребление задънена улица“, защото са на края на стойностна верига без да добавят нова стойност на последващи произведения. Преди двеста години Адам Смит в „Богатството на народите“, в глава втора на книга трета, озаглавена „За натрупването на капитал или за производителния и непроизводителния труд“ прави същата конотация, че военните приготовления са по същество неплодоносни. Той ясно разделя труда на производителен, допринасящ за увеличаването на богатството на нациите, и на непроизводителен, към който причислява и труда във военната сфера.
На свой ред Кейнс отдава явно предпочитание на публичните разходи за невоенни инвестиции в гражданска инфраструктура и социални политики. В края на 1933 година той отправя обширно открито писмо до президента Рузвелт, в което пише:
„В миналото ортодоксалната финансова политика допускаше войната като единствената легитимна причина за осигуряването на заетост с помощта на правителствени разходи. Вие, господин Президент, който отхвърляте тези ограничители, сте свободен да приложите този метод в интерес на мира и просперитета, вместо, както досега, единствено за целите на войната и разрушението.“
Накрая, нека припомним известната сентенция на Карл фон Клаузевиц, че „войната не е просто продължение на политическите взаимоотношения, осъществявани с други средства“. Смисълът е, че ефектът от военните разходи следва да е сравним с този от разходите за граждански цели, т.е., че военните не са над и независими от общите съображения за държавност, а по скоро са тяхна функция.
Дотук най-общо беше засегната икономическата несъстоятелност на милитаризацията на икономиката като стратегия за устойчивост и конкурентоспособност. Но тази стратегия е не по-малко неадекватна и като политическа стратегия за европейска сигурност. Последната вещае нова Студена война с нова Желязна завеса от Балтийско до Черно море и нов златен век за оръжейните търговци, за сметка на перманентно напрежение и противопоставяне плюс пряката угроза от термоядрена нощ.
Европа не може и не бива да бъде носител на тази пагубна перспектива, представляваща пълно отрицание както на собственото й ДНК на общност на мира и солидарността, така и на изконните интереси на стотиците милиони нейни граждани.
Въпросът сега е, дали ще допуснем да бъдем въвлечени в този гибелен както за нас, така и за Европа и света сценарий.
Автор на публикацията:
