Разнищил съм не една и две документални книги на висши съветски и немски военачалници за Втората световна война, една от друга по-интересни. Не е за вярване, но най-силно впечатление ми направиха мемоарите на един младши съветски офицер – Александър Бланк, владеещ перфектно немски език. Той е изпратен в Спаско-Ефимиевския манастир в Суздал, сред чиито високи стени в луксозни условия са настанени пленените при Сталинград висши германски офицери начело с фелдмаршал Паулус. Задачата на Александър Бланк е да бъде негов преводач. Но нещо много по-важно, той е един изпълнителите на главната задача, поставена му от висшето ръководство на страната и наблюдавана от самия Сталин – да преобърне фашисткото мислене на пленените генерали и на някои попаднали там немски офицери с “връзки” – близки техни роднини са сред елита на фашистка Германия.
Представете си – изходът от Втората световна война е все още “на кантар”, а ръководството на Съветския съюз търси методи и средства след края на войната да се срази психологически фашисткото мислене не на няколкостотин генерали и висши офицери, а на милиони германци. И в това отношение лагерът в Суздал се използва за проба. Струва ми се, че това е грандиозен експеримент, какъвто друг във военната история на човечеството няма. За тази цел са създадени и специални школи.
Един от документите на Планк и неговия колега Ратман носи многозначителното заглавие „Към въпроса за зараждането и развитието на антифашистки настроения сред офицерите и генералите от немската армия, пленени при Сталинград“. Сталин се е подписал на него – знак, че го е прочел.
За много интригуващи, ако щете и любопитни моменти, разказва с документи и лични впечатления Александър Бланк. Включително и този за Георги Димитров. Един от пленниците се опитва да “натрупа точки” чрез измишльотини за чичо си, който е прокурор в лайпцигския процес. А племеннникът бил симпатизирал на Димитров.
Кой пък е тоя Димитров – ще възкликнат не един и двама от младите хора в България, защото цензурата над него днес е пълна. Новите поколения не трябва да знаят, че български комунист е първият, който нанася жесток удар на току що превзелата властта върхушка на Хитлер още през 1933 г. И това го превръща в един от най-обичаните и досега герои на човечеството.
Александър Бланк, “Вторият живот на фелдмаршал Паулус”, документално-мемоарна повест, превод от руски Славка Исусова, Партиздат, 1989 г.
Заповед на генерал-полковник Паулус до Шеста армия, 9 януари 1943 г.
“Да се доведе до знанието, включително на ротите.
В последно време русите нееднократно се опитваха да влязат в преговори с армията и подчинените й части. Тяхната цел е напълно ясна: чрез обещания в хода на преговорите за предаване да се сломи нашата воля за съпротива. Но всички ние знаем какво ни заплашва, ако армията прекрати съпротивата: мнозинството от нас ни очаква сигурна смърт или от вражески куршум, или от глад и страдания в позорния сибирски плен. Едно е вярно: който се предаде в плен, той никога повече не ще да види своите близки. Ние имаме само един изход: да се борим до последния патрон въпреки засилващия се студ и глад. Затова трябва да се отхвърлят всякакви опити за преговори, да се оставят без отговор и прогонват парламентьорите с огън.
В останалото ние и занапред ще се надяваме твърдо на избавление, което вече е на път към нас.
Главнокомандващ Паулус ”.
[…]След два месеца, през март 1943 г., разхождайки се по алеите на Суздалския манастир, аз [Александър Планк] попитах Паулус:
– Вие, господин фелдмаршал, не можехте, разбира се, да не разбирате, че съпротивата в котела е безнадеждна. А защо не дадохте заповед за капитулация, защо не приехте ултиматума на нашето командване?
Паулус помълча. След това каза:
– Да, вие ми задавате много трудни въпроси… Аз дълго и мъчително мислех за това сам, особено след безсънните нощи. Твърдо мога да кажа само едно: аз не вярвах на Гьоринг и на неговото самохвално дрънкане за въздушен мост. Аз не вярвах в никакви чудеса, наистина, по едно време се надявах на Манщайн, Гот и деблокирането. А аз знам – те са сериозни хора, но после разбрах, че от това нищо няма да излезе. Аз молих за разрешение да направя опит за изтегляне от Сталинград, за изтегляне, докато не е късно – фюрерът не ми разреши… Да наруша заповедта и да постъпя както аз смятах за правилно? Но аз съм войник и винаги честно съм считал, че безпрекословното подчинение на заповедта е основата на основите за всяка армия. Без такава дисциплина няма армия. А армията и службата в нея бяха съдържанието на моя живот.
Паулус направи пауза, спря се и, като се обърна с лице към мен, тихо каза:
– Господ знае, може би аз се страхувах… Страхувах се от безчестието, съда, наказанието… Макар че не се смятам за страхливец. В моите мъчителни размисли по време на обкръжението някъде на заден план винаги присъстваше Хайдрих – най-страшната фигура в райха. И още нещо: как можех да предам фюрера, който дълбоко вярваше в мен? Аз завинаги запомних неговите думи, казани ми в деня след завършване на военната игра по плана “Барбароса”, когато всички се разотидоха:
– Райхът ще постигне истинско величие, само след като победи Русия… Вие разбирате ли това, Паулус?
Аз отговорих:
– Разбира се, мой фюрер!
А освен това беше абсолютно безполезно да му се доказва нещо, примерът на Браухич, Халдер и много други беше пред очите ми[…]
На 30 януари, в деня на десетата годишнина от идването на хитлеристите на власт, Паулус изпратил на Хитлер две телеграми. В първата се казва:
“Шеста армия, вярна на клетвата си към Германия, съзнавайки своята висока и важна задача, до последния човек и до последния патрон ще удържа позициите на фюрера и отечеството.”
Текстът на втората телеграма гласи:
“По случай годишнината от вземането на властта от Вас 6-та армия поздравява своя фюрер. Над Сталинград още се развява знамето със свастиката. Нека нашата борба бъде пример за днешното и бъдещото поколение за това, че не трябва да се капитулира, даже и в безнадеждно положение. Тогава Германия ще победи.
Хайл, май фюрер!
Паулус, генерал полковник.”
Хитлер незабавно отговорил на тези две радиограми:
“Мой генерал-полковник Паулус!
Сега вече целият германски народ гледа с дълбоко вълнение този град. Както винаги в световната история, и тази жертва няма да бъде напразна… Чак сега германската нация започва да осъзнава цялата тежест на тази борба и ще понесе най-тежки жертви.
Мислено винаги съм с вас и вашите войници.
Ваш Адолф Хитлер”
– Как да се оценяват тези две ваши телеграми – попитахме Паулус няколко месеца след описваните събития.
– Аз съм войник и щом не можах да победя, то съм длъжен да се подчинявам – отговори плененият фелдмаршал. – Воините, верни на клетвата, винаги са постъпвали така.
В началото на януари бил тежко ранен в главата синът на командващия офицерът танкист Ернст-Александър. В навечерието на раняването му той се отбил при баща си за петнадесет минути.
Съдържанието на този кратък разговор предаде по-късно В. Адам.
“- Нашите работи, и особено моите, вървят много зле, Ерни – казал Паулус-старши. – Да се завземе Сталинград е една химера, плод на разгорещено въображение… Имаше един изход – пробив срещу Манщайн. Но Хитлер не разреши да се оттеглим оттук. “Въздушният мост”, който така широко рекламира този тлъст шопар (Гьоринг – командващия луфтваве” – бел. авт.), рухна. Русите унищожиха повече от хиляда самолета, 70 процента от тях транспортни. В частите се дава по петдесет грама хляб на ден…
-Може би ти трябва да пренебрегнеш забраната и да започнеш пробив? – попитал синът.
– Зад гърба ми е Шмит. Той ме шпионира… Няма да се учудя, ако разбера, че той има успоредна връзка с Берлин… Аз постоянно чувствам дъха му в тила си… Въобще, каква страшна трагедия! Ерни, това е резултат от чудовищната лъжа. Всички лъжат, лъжат се един друг, лъжат войниците, лъжат него! Аз дълго мислих в какво се състои сега моят главен дълг? Вече е невъзможно да се спаси армията, катастрофата е въпрос на дни, в най-добрия случай на седмици. Моят дълг сега е да остана верен на родината, на народа и на неговия вожд, с подчинението си да служа на немския народ.”[…]
Командирът на 64-та армия генерал-лейтенант М. С. Шумилов си спомня:[…]
“Да си призная, не по-малко се вълнувах и аз. Шега ли е, пред мен беше онзи същият генерал, който непосредствено е участвал в разработката на плана за войната срещу Съветския съюз – плана “Барбароса”. А сега той е наш пленник!…
По пътя Паулус, който вървеше с мен, ме попита:
– Кажете генерале, с какво може са се обясни това, че вашите войници настъпват денем и нощем и при силния студ лежат на снега?
Преводачът преведе. Наблизо стоеше наш войник. Аз го повиках и казах:
– Погледнете как е облечен нашият войник: с валенки, ватени панталони, топло бельо, полушубка, топли ръкавици. Ето как се грижи нашата родина за своите защитници.
Като изслуша превода, фелдмаршалът почервеня от вълнение, лицето му се изкриви[…]
Маршал К. К. Рокосовски:
[…]В помещението, където бе въведен Паулус, седяхме ние с Воронов и преводачът. […]
Ние видяхме висок, слабоват и доста строен в полева униформа генерал, застанал мирно пред нас. Поканихме го да седне на масата. На масата имаше пури и папироси. Предложих на фелдмаршала и запалих и аз…
Нашият разговор нямаше характер на разпит. Това беше разговор на текущи теми, главно за положението на пленените войници и офицери. В самото начало фелдмаршалът изрази надежда, че няма да го заставим да отговаря на въпроси, които биха го довели до нарушаване на клетвата. Ние обещахме да не засягаме такива въпроси. Към края на разговора предложихме на Паулус да даде нареждане на подчинените му войски, намиращи се в северната група, за прекратяване на безцелната съпротива. Той отказа, като се позова на това, че като пленник няма право да дава такова нареждане.
-Това би било недостойно за войника – възкликна Паулус, едва чул превода[…]
– Може ли да се говори за спасяването на живота на подчинените като за постъпка, недостойна за войника, щом като самият командващ се е предал.
– Аз не съм се предал. Хванаха ме неочаквано – оправдаваше се Паулус.
– Подробностите по вашето пленяване са ни известни – сухо отбеляза Н.Н. Воронов. – Но сега няма да говорим за това. Става дума за хуманен акт от ваша страна. Ние разполагаме с достатъчно сили и средства, за да разгромим за ден-два, а може би и за няколко часа частите от вашата армия, които и досега оказват съпротива. Техните усилия са напразни – те могат да доведат само до гибелта на хиляди ваши войници и офицери. Ваше задължение като командващ армията е да спасите живота им.[…]
Паулус вече не намираше нови аргументи, за да възразява. Той ту говореше, че вероятно вече е назначен нов командващ, и неговият, на Паулус, подпис ще бъде недействителен, ту твърдеше, че войските на 6-та армия няма да повярват в достоверността на подписа му. Но всичките му възражения спокойно се опровергаваха от съветските военачалници. Паулус продължаваше да упорства.
– В такъв случай, господин фелдмаршал – заяви Н.Н. Воронов, – аз съм принуден да ви кажа, че отказвайки да подпишете заповед за капитулация, вие поемате върху себе си тежката отговорност пред немския народ и бъдещето на Германия за живота на много хиляди ваши подчинени и съратници.
Паулус мълчеше. Нервният тик, който не му даваше спокойствие, му пречеше да се съсредоточи. Разбирайки състоянието му, Воронов смени темата на разговора.
– Какъв режим на хранене да ви установим? – попита той Паулус.[…]
Следващият разговор се състоя на 2 февруари. На него присъстваха освен Н. Н. Воронов и К.К. Рокосовски и генералите К.Ф.Телегин, М.С. Малиновски, В.И. Казаков, С.И. Руденко. Съобщиха на Паулус за завършването на операцията и за разгрома на неговата армия, а така също на другите немски и румънски части, намиращи се в обкръжение.
– Как така вие, теоретически добре подготвеният и опитен генерал, допуснахте такава грешка и позволихте да бъдат вкарани в чувал поверените ви големи подразделения? – попита К.К. Рокосовски.
– Ноемврийското настъпление на русите беше за мен пълна изненада – отговори Паулус… – От опита от първата зима аз знаех, че настъпление е възможно, но не очаквах операции от такъв мащаб.[…]
В студеното зимно утро на 3 февруари 1943 г. във всички градове и села на райха, от Фленсбург до Фрайберг, беше обявен национален траур.
[…] Официалният райх тържествено погребвал доблестната 6-а армия и нейният “загинал” фелдмаршал Паулус. Сражението при Сталинград е завършено. Вярната на своята клетва до последният си дъх 6-а армия под образцовото командване на генерал-фелмаршал Паулус загина пред лицето на превъзхождащите я врагове. Под знамето със свастиката, забито на най-високата развалина, станал последният бой. Генералите, офицерите, подофицерите и редниците се сражавали рамо до рамо до последния патрон.
А в това време остатъците от разгромената армия – почти сто хиляди генерали, офицери, подофицери и редници се влачеха като безкрайни колони по заснежените степи към сборните пунктове, където ги очакваше канче горещ чай, парче хляб и салам, покрив над главата и – най-главното – топлина. За пръв път от много време те можеха не само да разкопчаят, но даже да свалят опушения шинел и вкочанените ботуши. Така започваше за всеки от тях – от войника до фелдмаршала – новият живот.
За пръв път от много месеци бившият командващ спеше на белоснежни чаршафи и разсъблечен, редовно му носеха обилна и хубава храна, идваше лекар[…]
Москва се интересуваше всекидневно от настроенията на нашия контингент. Това беше закономерно – по тях можеше да се съди в известна степен за онези процеси, които се извършваха в дълбочината на съзнанието на милионите поданици на райха и на военнослужещите на вермахта. През лятото на 1943 г. на мен и на офицера А.Б. Ратман – по образование и двамата сме историци – ни възложиха да обобщим наблюденията и впечатленията си в специална справка-меморандум, която озаглавихме „Към въпроса за зараждането и развитието на антифашистки настроения сред офицерите и генералите от немската армия, пленени при Сталинград“. Документът беше изпратен в Москва и размножен. Вече след войната ми показаха екземпляр от него. На първата му страница стоеше подписът „Й. Сталин“ и датата – 21 юли 1943 г.
Но каквито и колоритни личности от фашистките генерали и офицери да се намираха сред контингента, естествено, най-силно приковаваше вниманието генерал-фелдмаршал Паулус. Аз общувах с него всекидневно и дълго…
Ето, на една от сутрешните проверки още в първите дни след пристигането в лагера към началника полковник Новиков се приближи млад немски офицер.
– Лейтенант Рибентроп – се представи той, като тракна с токове. И наблюдавйки какъв ефект ще има неговата фамилия, веднага добави: – Да, да, Рибентроп, роден племенник на господин райхсминистъра.
– Какво искате? – сухо го попита началникът на лагера.
– Аз бих ви помолил да не ме смесвате с тях – висомерно отговори лейтенантът и с презрителен жест посочи разотиващите се след проверката военнопленници. – Помнете – добави той, като нагло се подсмихваше, – че аз съм ценна монета, а в близко време и ваш коз за спасение, полковник.
След като изслуша превода, Новиков се отдалечи на няколко крачки и присвивайки очи погледна високия слаб немец.
– Коз за спасение ли казвате? Ценна монета? – проговори той, а след това насмешливо обръщайки се към преводача и лукаво смигайки, каза: – Да създадем на министерския племенник особени условия, а?
– Нали вие това искате? – попита той изпълнения с важност лейтенант.
Онзи потвърди. В същия ден лейтенант Рибентроп беше отделен от другарите си и поставен в изолатор. Неговото желание – да не бъде смесван с другите воннопленници, беше изпълнено.
За постъпката на младия Рибентроп беше докладвано незабавно в Москва. Последва заповед да се поговори подробно с него, да се изясни какво знае той за чичо си, какви връзки има, какво представлява той самият. Възложиха това на мен[…]
– Моят чичо Йоахим винаги е бил приятел на Русия – казва той. – Вие няма да повярвате, но даже след началото на Източния поход вкъщи на бюрото стоеше снимка, на която е фотографиран редом със Сталин в Кремъл. Чичо много я ценеше.
– Да, но тази снимка е била направена на 23 август 1939 г., когато вашият чичо подписа в Москва договора за ненападение със СССР, който вие немците вероломно нарушихте. Ако не беше това, то вие, лейтенант, нямаше сега да седите тук.
– Ах, това е вярно! Но, знаете ли – и тук в гласа му прозвучава доверителна интонация, – чичо Йоахим винаги е бил против тази война. Той сега съчувства на русите и смята, че трябва да се разгромят англичаните – чичо добре познава тяхното коварство. Той много години е служил в Лондон, а с русите трябва да живеем в мир. Ако ние бяхме заедно, никой не ще можеше да ни победи… Фюрерът добре разбира всичко – продължава министерският племенник, но за съжаление, той невинаги се вслушва в съветите на чичо. И знаете ли – придава на гласа си многозначителност племенникът, – та чичо е подозиран от райхсфюрерът Химлер. Да, да, Химлер ненавижда чичо, а заедно с него и райхслайтера Борман, той интригантства срещу тях. (Тук вече започва да става интересно, но аз се старая да “не изплаша” лейтенанта и се правя, че слушам равнодушно). Той докладвал на фюрера, че прадедите на леля Аннелизе били мишлинги, със смесена кръв. Това разбира се е лъжа. Като научи за тази ужасна (точно така се изрази той) клевета, чичо имаше разговор с Хайдрих, който обеща да разсее всички подозрения, но Хайдрих наскоро беше убит.
[…] Веднъж вечерта към мен се приближи млад офицер – лейтенант Херберт Вернер, и каза, че е близък роднина на оберпрокурора Вернер, онзи същия, който бил обвинител на Лайпцигския процес. Той посочи, че по време на процеса, още като момче, дълго спорил с чичо си, доказвайки, че мъжеството на Димитров е достойно за възхищение.
– На този почва даже възникна семеен конфликт – разказва младият Вернер. И по-нататък той ме уверява, че симпатиите му са били винаги на страната на Димитров[…]
И ето в началото на юли позвъняват от Москва със заповед да се явя в Народния комисариат. Пристигам, докладвам на началството и на следващия ден влизам в голям кабинет. Въвежда ме секретарката. В кабинета седят трима: Георги Димитров – видът му е болезнен и изморен, Вилхелм Пик и още един непознат другар.
– А стар познат! – приветливо казва Вилхелм Пик. И обръщайки се към Димитров, продължава, – именно за него ти разказвах, на него младият Вернер се е клел в любов към теб – шеговито добавя той.
Говореха на немски. Георги Димитров ме покани да седна, донесоха чай. Той попита как са настроени младите офицери от средата на военнопленниците, онези, които са на 20-30 години.
– Това е особено важно, ако искате да знаете, по-важно от настроенията на генералите. Те ще се върнат в освободената Германия, освободена от фашистите, от офицерите от вермахта, където им предстои да започнат живота си отначало, да намерят своето място в новото общество.
– Другарят Вилхелм – продължи Димитров – ми каза, че вие в Суздал сте раздали анкети на военнопленниците и сте получили отговори.
Аз разказах на Георги Димитров, че на въпросите на нашата анкета, които попълваха анонимно, 22 процента отговориха, че не вярват повече в победата на хитлеристка Германия, 13 – че не одобряват политиката на Хитлер. А на въпроса какво ги е подтикнало да вървят след фашистката клика – повече от 70 процента отговориха: навикът да се подчиняваме на властите. Тези цифри заинтересуваха Г. Димитров. Той помоли да му се направи справка и посъветва да се провеждат периодично такива анкети с младшите офицери и военноплениците под 30 години.
– С приближаването на Червената армия на запад настроенията рязко ще се променят – каза Георги Димитров. – Ние сме особено загрижени за съдбата на разложената от Хитлер немска младеж. В създадените в Съветския съюз специални школи за подготовка на антифашисткия актив тя бързо се избавя от нацисткия опиум, особено след Сталинград. Но нали ни предстои да отнемем от нацистите цялата младеж или поне мнозинството от нея. За това не трябва да се жалят сили. Ти си разказвал Вилхелм – продължи Димитров, за младите войници, които се предали доброволно в плен на Червената армия и отишли в разположението на фашистките войски в района на Велики Луки, за да убеждават гарнизоните да капитулират. Къде са те сега, с какво се занимават?(Ставаше дума, както после научих, за антифашистите войници Хайнц Кеслер, Франци Холде и лейтенант Августин)[…]
Из глава седма „На прага на прелома“
В лагера Паулус имаше строго определен начин на живот. Той се стараеше, и то успешно, да поддържа необходимия физически тонус. Утринна гимнастика, разходка насаме, няколко часа работа в малката овощна градина около двуетажната къща, където живееха генералите…, разговори с генералите и с бившия му адютант Адам, изглежда, най-близкия му човек…
Хитлеристкото ръководство скриваше от немското население факта, че Паулус и другите генерали от сталинградската групировка са се предали. Роднините и близките ги смятаха за загинали и дълго нямаха за тях изобщо никакви известия. Разбира се, и пленените генерали и офицери също нищо не знаеха за своите близки. Писмата, които в съответствие с конвенцията за военнопленниците се изпращаха в Германия чрез Международния червен кръст, биваха задържани от хитлеристката цензура и не се даваха на получателите.
Съветското командване взе необходимите мерки, за да предаде на съпругата на фелдмаршала Елена Констанция писмо от него и да получи отговор. Можете да си представите (и фелдмаршалът, опитният военачалник, добре разбираше това) какви трудности трябваше да преодолеят съветските разузнавачи, които работеха в райха, за да осъществят това мероприятие. И ето поканват фелдмаршала в кабинета на началник-лагера. Присъстват полковник Новиков, няколко съветски генерали и старши офицери, и аз, преводачът.
– Ние имаме за вас сюрприз – казва един от присъстващите. – Познавате ли почерка? – пита той, подавайки на Паулус плик.
Той сложи очилата и внимателно погледна плика. Ръцете му, обикновено спокойни и бавни, започнаха забележимо да треперят. Но Паулус се сдържа и не го отвори веднага, а поблагодари, сложи го в джоба на куртката си. Като свърши, той излезе от кабинета и тръгна към стаята си. В този ден Паулус не разговаряше с никого и до късно се разхожда сам.
Генералите-фашисти по някакъв начин упражняваха натиск върху фелдмаршала, като искаха той – старшият по звание сред военнопленниците, официално да се обяви против антифашистката дейност, разгърната в лагера. Веднъж, през юни 1943 г. при него дошъл генерал-полковник Хайтц. В груба и нетактична форма той започнал да диктува на Паулус точките на своя ултиматум: да се обявят за предатели антифашистки настроените офицери, да възложи да се наблюдават специално офицерите, които посещават антифашистките митинги и събрания. Хайтц поискал от Паулус официално да заплаши всички военнопленници, че генералитетът ще намери канали за предаване в райха на сведения за военнопленниците-антифашисти и техните семейства ще понесат страшни наказания. Той добавил, че говори не само от свое име, но и по поръчение на друга група генерали – Роденбург, Шмит и Сикст фан Арним.
Паулус го изслушал, без да го прекъсва. След това казал:
– Вие, струва ми се, сте забравили, генерале, че вече не сте председател на имперския военен съд и даже не сте командирът на корпус, който разстрелваше войниците си (през последните дни на Волга в 8-и армейски корпус, командван от Хайтц, били издадени и приведени в изпълнение 364 смъртни присъди на военнослужещи от вермахта). Тук вие сте военнопленник, моля да помните това…
Тази вечер храната, донесена му както винаги от фелдфебела, останала недокосната. Цялата вечер Паулус седял сам. Оттогава той не разговаряше с Хайтц и Роденбург, а само отговаряше на поздравите им…
Голямо влияние за формирането на нов мироглед у Паулус оказа редовното запознаване със съветската преса. Тъй като не владееше руски език, фелдмаршалът молеше да го запознавам със съдържанието на „Правда“, „Известия“, „Красная звезда“, а често и да му преведа една или друга статия или да изложа на немски език нейното съдържание…
Веднъж през юни 1943 г. Паулус обърна внимание на статията в „Правда“ на писателя Леонид Първомайски под заглавие „Омраза“. В нея се разказваше за сталинградския работник Пьотр Алексеевич Гончаров – секач на метал на блуминга в завод „Красний Октябр“, станал през годините на войната снайперист. Фашистите били унищожили цялото му семейство, включително и четиримата му сина. Когато Гончаров се върнал в родното селище, намерил в пепелището на своя дом само старата, позната му от детинството ютия – единственият предмет, останал от предишния, предвоенния живот.
Паулус помоли да му прочета два пъти това място от статията в „Правда“. Той замълча и чак след известно време каза:
– Колко време ще е необходимо, за да изкупим страшното зло, което донесохме на тази земя. Не, не е възможно да се изкупи – нали не може да се върнат загиналите деца. Може само да се действа никога да не се повтори станалото. Това ще бъде задача на много бъдещи поколения…
Впрочем, не може да се твърди, че през лятото на 1943 г. у него се появиха ярко изразени антифашистки настроения. Не, в това време съществуваха само съмнения в правилността на стратегията на хитлеристкото командване и досада от пропуските и грешките на главната квартира на фюрера.
Веднъж в разговора си с един съветски генерал Паулус каза:
– Най-голямата грешка на нашето командване се състои, първо, в това, че ние разтеглихме силите си и останахме без резерви. Второ, че нашето разузнаване не ни даде ясна представа с каква мощна промишлена база разполага Русия на изток: ние не знаехме, че тя може да даде такова количество оръжие. А моята лична грешка се състоеше в това, че като войник се подчинявах безпрекословно на заповедта на върховното командване и, веднага щом ни обкръжиха, не тръгнах въпреки волята на Хитлер на пробив. В това съм виновен пред своята армия, пред германския народ и съвестта си[…]
– Кажете, господин фелдмаршал, нима целият немски генералитет, а в неговата среда има вероятно немалко умни и далновидни хора, сляпо и фанатично се подчинява на този полуграмотен изверг? Та нали сред генералите има хора с широк кръгозор и умение реално да мислят?
– Да, в много отношения неговата стратегия се оказа авантюра. Но той започна да побеждава и гласовете на недоволните замлъкнаха. Хитлер се опитваше да направи Германия велика и поначало това му се удаде, поне до началото на “източния поход”. Мнозинството от военните ръководители на Германия вярваше, че установяването на фашистката диктатура означава за тях начало на златен век. Обещанието за бъдещи победоносни походи с цел “завоюване на жизнено пространство” убеди генералите да помогнат на Хитлер да се качи на коня. Нацистите умело използваха милитаристките и реваншистките настроения на немската военщина, нейното високомерие и омразата й към комунистите.
Като помълча, той добави: “Ако искате да знаете кой най-много от всички поддържа Хитлер, то това са работниците и селяните. Именно те го доведоха на власт и го провъзгласиха за вожд на народа и нацията. Именно при него хората от уличките на предградията, парвенютата, станаха новите господари. А що се отнася до това, че Хитлер е полуграмотен изверг, то не е вярно. Фюрерът познава философията, на младини е бил художник, обича музиката, даже в най-напрегнатите дни в главната квартира той намира време, за да послуша своя любим композитор Вагнер. Освен това обича цветята и животните.
– И въпреки това е изверг, чудовище, човекомразец, господин фелдмаршал! – горещо възразявах аз. – Именно по негова заповед се извършват страшните престъпления. В газовите камери и крематориумите изгарят хиляди невинни деца и жени, именно неговата война превръща в развалини градове и села. Не можете да отречете това.
Не мога да се съглася и с това, че немските работници и селяни го доведоха на власт. Не, не те го направиха това. А онези, на които принадлежат големите конццерни, капиталистите Тисен, Круп,Флик и други. От техните капитали растеше нацизмът. Те даваха средства за масово разпространение на лъжливата проганда на Гьобелс, който съумя да омае хората от уличките на предградията, а също така част от работниците… Но истинските патриоти са тези, които и сега се борят против Хитлер, против фашизма. Именно с тях са пълни концентрационните лагери в Германия, тях измъчват и разстрелват.[…] Хитлер и неговата клика са позорът на немската нация, техните имена ще бъдат прокълнати от историята.
– Да – каза замисляйки се Паулус. – Хората от СС действително вършат черни дела. Но за всичко отговаря Хитлер, само той, за всичко – отначало докрай. Сега той увлича със себе си цялата нация в пропастта… Ако можеше да си отиде на Елба или даже на Света Елена!… Но няма да си отиде, макар че обича да подражава на Наполеон. В това е нашето нещастие! Гибелта на Германия е неизбежна. Тя е въпрос само на време. Германия ще загине заради него. Това е участ, съдба, фатум…
На 8 август 1944 г., в същия ден, когато в Берлин по заповед на Хитлер беше обесен фелдмаршал фон Витцлебен, фелдмаршал Паулус се отказа от сдържаността, която проявяваше повече от година и половина. Вечерта той говори в предаването на радиостанция „Свободна Германия“ и заяви, че влиза в антифашисткото движение… На 14 август 1944 г. фелдмаршал Паулус заяви, че влиза в „Съюза на немските офицери“[…]
Автор на публикацията:
