Вероятно всеки град на света има своя душа. Не знам.
Когато през лятото на 1985 година за първи летях в автобуса Смолян – София по „Цариградско шосе“ (тогава булевардът се наричаше „В. И. Ленин“), усетих как градът гостоприемно разтваря невидими ръце и ме приема от цялата си душа. Душата на София ме прие тогава и до днес знам, че София ме обича, каквито и изненади да ми сервира животът в лицето на определени хора-нехора от обкръжението ми.
И уж средата на 80-те години на миналия век, уж епохата на зрелия социализъм, както я знаехме тогава, а София, с която се обикнахме от пръв поглед, откриваше пред мен нещо съвсем различно от моите очаквания. То нямаше нищо общо с времето, в което живеехме, но беше реално – хем във времето, хем някак извън него. Тук – разплакана объркана женица, облечена нелепо старомодно, криволичеща сред високи сгради под оранжево-кървав залез… Там – вехтошар, потъващ в черната бездна на нощта… Все злощастници, отхвърлени от живота, напомнящи героите на Смирненски, каквито не би следвало да се мяркат в тогавашното ни развито общество. Поне според тогавашното ни разбиране.
Тези мимолетни призрачни сенки се запечатаха в съзнанието ми завинаги, не ме оставяха на мира. С времето реших да не им се съпротивлявам:
Една жена по улицата малка
съвсем сама унесено върви.
Всред кестените тлее огнен залез.
В очите ѝ – щурчета и треви.
И жалко старомодната ѝ рокля
с дантелено, дълбоко деколте
просветва между сградите високи,
просветва между бездните дълбоки
на болката ѝ, на живота клет.
По залеза, по улицата малка,
по мъките, по цялата земя
върви и плаче малката цветарка –
излъгана, захвърлена, сама.
И гасне старомодната ѝ рокля
от погледите мъжки, от нощта.
Мълчат бездушно сградите високи,
мълчат студено бездните дълбоки.
Душата ѝ угасна между тях.
Избухна демокрацията. Гръмна времето на промените. И отгърмя. След него дойде епохата на застоя за промените. Епохата на застоя се застопори и не планира скоро да си тръгне. Днес героите на Смирненски не надничат само крадешком иззад кьошетата, не се носят само като призраци из делника, а реално „населяват“ града. И поезията ми. Хем същите, хем различни.
През 2019 година, неочаквано, се оказах главен уредник в къща музей „Христо Смирненски“. Така не само героите на поета, но и самият той заживотува в съзнанието и въображението ми. Ден след ден.
В къщата, където е живял, има много светлина. И лекота. Като в душата му. Не знам откъде, но се появиха днес пишман поетки, внушили си, че тежкотата в поезията е нейно най-голямо достойнство и едва ли не е единственият признак за наличие на лирически талант у някого. О, свещена простота!
За разлика от техните тежкотоварни и непохватни строфи, стихът на Смирненски, като стиховете на големите поети по света, е лек, прозирен, някак „въздушен“. Колкото и тежък да е бил животът му на бежанец, на изгнаник, колкото и тежки да са били темите и вътрешните състояния, които пресъздава, стихът му е лекокрил, струящо лъчист, изящен. Той е пишел, както диша. Не случайно са го наричали „слънчевото дете на българската поезия“ (Антон Страшимиров):
А навън мъглата гъста тегне,
влачи своя плащ злокобно сив,
и всуе се мъчи да пробегне
остър писък на локомотив.
Мяркат се незнайни силуети,
идат странни – странни гинат пак:
електричен наниз морно свети,
през завесите от черен мрак.
И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.
Той е – слепия старик се връща,
с него натоварено дете,
потопени в хаоса намръщен,
бавно, бавно се разтапят те.
Братя мои, бедни мои братя –
пленници на орис вечна, зла –
ледно тегне и души мъглата, –
на живота сивата мъгла.
Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.
„Зимни вечери“
И от тази именно лекота на стиха, от тази негова прозирност, „въздушност“, без и помен от каквато и да е тежкота, идва усещането за „преодоляване на материята“, за преобразяване на делничната скръб в празник, в тържество на духа, за превръщане на бита в битие. Такава всъщност е и задачата на поезията, и задачата на всяко изкуство – по силата на някакъв лирически ядрен синтез разпадът да премине в градеж. Всичко друго е от лукавого.
Затова стиховете на Смирненски, въобще на г о л е м и т е, не гнетят, а освобождават. „В утрото на светла ера с факела на нова вера…“
В делниците и в празниците на улица „Пиротска“ духът на поета е още жив. Живее. И ето, след вече седем години, откакто съм тук, някак естествено и закономерно се изляха от душата ми стихове, посветени на Смирненски.
Тъй се появиха „Сезони на улица „Пиротска“.
СЕЗОНИ НА УЛИЦА „ПИРОТСКА“
На Христо Смирненски
1.
Духът на общността витае още
по тази улица от минал век.
Тук-там на тумба новините пощят –
при студ, при сняг, при дъжд, при летен пек.
Минаваш покрай тях и ти е мило
и просто тъй безцелно си щастлив.
Духът на общността ти дава сила
да продължиш, да бъдеш, да си жив.
Приятели, случайни минувачи,
усмивки, глъч, подхвърлено „здравей“.
Животът е като кристал прозрачен.
И те побутва: жив ли си, живей!
Бакалнички почти на всяка крачка,
цветарка, майстор Всичко, тапицер,
дори поет, забързан по задачи,
пияница и делник пъстропер.
Във всевъзможни графици опримчен,
лети светът, денят, гърми трамвай.
Надвикват се кресливи ученички
на сандвич, кока-кола или чай.
Това е „Пиротска“. А по-нататък –
трещят безсмислените препирни.
Тук е безбрежно и прозирно, свято.
А там светът се готви за войни.
- ЛЯТО
Огнен залез над Люлин угасва.
в златно-алено-шеметни краски.
А на изток, сред облаци стадо,
бледолика луна се прокрадва.
Ден и нощ, нощ и ден, век след века
отлетяха на дим надалеко,
светове и листа отлетяха,
милиарди мечти отлетяха,
отлетяха надежди, копнежи,
грешни сенки и сенки безгрешни,
бежанци, пришълци, кореняци –
хора шарени, казано вкратце,
отлетяха, сами, беззащитни,
накъдето им видят очите.
Стихва „Пиротска“. Люлин е в злато.
А на изток е здрач необятен.
Отстрани, като сън мимолетен,
теменужено Витоша свети.
Човек един, от делника раздърпан,
на „Пиротска“ се мярка неизменно.
Озърта се. Душата му е в кръпки.
В очите му – безкрайната вселена.
Страдалец, прикован от зли несрети,
с лице на гаснещи мечти и страсти,
изкарва, колкото за хляб, монетки,
по своему щастлив или злощастен.
Захвърлен на съдбите, гледа косо,
надничайки от скришната си стая,
с надежда плаха може би най-после
сред хората човек да разпознае.
Прилича на дете, което няма
око за номерата на живота,
но няма как светът да го примами,
нито с какво да го склони към злото.
Какви ли ветрове са го довяли,
какви слънца така са го горили,
че притаен в черупката на тяло,
се блъска в плен духът му шестокрили.
Аха да излети, аха да пламне.
Ала светът го дебне неуютен
да го приклещи в своите капани,
да го прихване в своите маршрути.
А той е дух свободен, непокорен,
към земните съблазни безразличен.
Михаля и безсмислиците бори
дори и без да проумява всичко.
Когато тръгне си оттук навеки,
какво ли на изпроводяк ще вземе?
Една надежда смътна по човека,
когото не дочака в дните земни.
А може би тъгата без причина,
за него непонятна и бездънна,
и късчета небе безумносиньо,
което във очите му се спъна.
- ЕСЕН
Мъглата, мъглата, мъглата,
софийската равна мъгла
наслагва и в мен многокатно
една необятна тъга.
Преливат се сградите сиви,
реклама тук-там загори
и мигом над делника ливне
фонтан разноцветни искри.
Живот, на парченца разкъсан,
в мъглата дантели плете.
Старица край храма се кръсти.
В градинката плаче дете.
Кобилка дръглива и грозна.
Каручка. Коли. Светофар.
Дюкянчета, къщици, проза.
Мотив монотонен и стар.
Внезапно трамвайна муцуна
разсича мъглата със звън.
Момче се реши и целуна
момиче наяве-насън.
Къде ли потъна, къде ли
бездънната моя тъга?
И леко над всичко се стеле
софийската равна мъгла.
5.
Кварталният пияница безцелно обикаля
и търси да помогне ей тъй, за кенче бира.
И питам се реално аз, и питам се буквално
покой в какви ли бездни сърцето му намира.
Кварталният пияница неистово тъгува
за клети две дечица, останали без майка.
И напосоки рита с крак, разказва, плаче, псува,
макар и да не знае какво е да се вайка.
Кварталният пияница къде ли се скатава
в студа, в дъжда и зимата, която идва вече?
Дали си има покрив той и как ли се спасява,
как пази непокътната душата своя вечна?
Кварталният пияница, очи в очи с тъгата,
за нещо си говори, сравнява и претегля
безсмислицата тегава със истината свята.
Сонм ангели сияйни усмихват се над него.
- ЗИМА
Момчето, поетът, върви по паважа.
Наоколо мрак и мъгла.
Ту сянка премине, ту просяк прокажен
с очи, изсветлели от глад.
Момчето, поетът, през времето вижда –
жена проридава и днес,
и вечната бедност, и вечната грижа,
сломили бащата злочест.
Прехвърчат снежинки, завихрят се вихри,
децата с очи ги ловят,
до стълб електрически плахо притихват
и нямат за никъде път.
Зад ъгъла черен жена е убита,
мъжът й – и той е убит.
Агент погребален телата омита
и сметките свежда до „квит“.
Милее поетът за двете дечица,
от днес безпощадно сами;
за светската зла, безсърдечна тигрица,
която срама не изми,
която се връща заситена вкъщи
без радост, без плач, без душа
и снимки и спомени ядно превръща
в боклук непотребни неща;
за слепия старец, за своите братя,
за всеки успял-неуспял,
дори затова че, допрели земята,
снежинките стават на кал.
В гърдите му вдига се бунт неподправен,
в очите му плач се е скрил.
Такъв и до днеска светът си остава.
Какъвто без друго е бил.
7.
Над свят заскрежен
в мъгливия ден
разнася се звън на камбана.
Припомня за грях,
за тлен и за прах,
към храма дискретно подканя.
Големи беди
и малки беди
всечасно човека спохождат.
Но в Божия кът
свещици горят,
разсипват се мисли тревожни.
Мъглата навън.
Камбанният звън.
Над „Пиротска“ тихо се носи.
Свещен благослов
за мир и любов,
за всички злощастни и боси.
8. ПРОЛЕТ
Боже, колко навън светлина и живот!
Водопади лъчи,
водопади очи.
И оставящ без дъх разноцвет хоризонт.
И сред врявата – делник тръпчив.
Банда сиви врабци в надпревара кълват.
Ех, че славен гуляй –
като в птичия рай.
А след зимния сън се възражда светът.
Пролет. Полет. И гръм на трамвай.
Грее „Пиротска“, чиста-лъчиста искри,
уж познатата, но и различна.
И свенливо разпуска резедави коси
като влюбено малко момиче.
22.01. – 14.02.2026
Автор на публикацията:
