Стефан Стамболов: “Сичката надежда на поробените балкански народи е на русския народ; той скоро ще им помогне да разбият оковите си, и тогава ще ги огрее слънцето на свободата и ще хванат и те да живеят, честит, разумен и добар човешки живот”.
Днешната страница е посветена на националния ни празник Трети март. Тя е необичайна. Уводната ми бележка е кратка, защото няма да ви занимавам с русофобиите на Бойко Борисовци, Пеевски или Трайчо Трайковци, които в някои моменти толкова си приличат с оня русофобски фашизъм отпреди стотина години. Само един пример. Чествахме току що 156 години на Българската екзархия, но те не гъкват дори, че създаването й дължим на граф Игнатиев, който убеждава султана да подпише фермана за учредяването й на 27 февруари 1870 г. Вместо признание – хули.
Предлагам ви сега документи – частичка от публикуваните от мен страници в рубриката “Черно на бяло” в течение вече на десет години, които от ясно по-ясно разкриват дали Руско-турската война е Освобождение, или пък ново поробване.
Стига лъготене и неграмотност! Отговорете на документите по-долу (ако можете) с документи, драги ми господинчовци. Ако ще е дискусия, да е дискусия и да се води аргументирано.
Нали!
Писмо на Кирил Ботев, брат на Христо Ботев, до Евлоги Георгиев, в което описва пътуването си към мястото на заточение и изразява надеждата за скорошно освобождение – 29 юли 1877 г.
[…]Уверени, че мъките скоро ще се обърнат на радост, ние забравяме сичко и идим да Ви поздравим и помолим да не ни забравяте. Като вярваме и знаем отчасти, че мирът е належащ, защото руските оръжия напреднаха до О[д]рин, ние не гледаме нито на железата, нито на мъките. А с нетърпение чакаме да чуем и да видим с очи България свободна, чи тогава нека си умрем.
Българе, сливайте се под святият пряпорец на нашата покровителка майка Росия, отмъщавайте и за нас затворниците, но не забравяйте да отмъщавате и на ония изроди българе, които ни издадоха и придадоха в ръцете на поганеца; покажете, че сте народ, който заслужава пълна свобода.
Във време на мирът да не забравяте да кажете, че има затворници около 500 души, които теглат из азиятските пусти места и чакат благодетеля.
Нашите тегла и молитви само ще опропастът поганеца и нема да му се чуе и дирята! Бог да благослови уръжията за правото.
Негово превъсходителство генерал Игнатиев знае за цариградските затворници в какво положение бяха във време на Цариградската конференция; едно [подсещане] само и във време на сключването на мирът ще бъдем освободени от затвора.[…]
Леонид Чичагов, „Дневник за пребиваванието на Царя-освободителя в Дунавската армия през 1877 г.”, изд. „Книжен тигър“, С., 2017
[…]До 15 август телеграфът отиваше само до Габрово и всичките донесения трябваше да се изпратят до там с коне; като вземем предвид трудността при пътуването и голямото разстояние, то лесно ще разберем, че известия от Шипка за гл. квартира пристигаха съвсем редко. Някога телеграфиста ни съобщаваше такива сведения, които бяха основани на лъжливи слухове и тези депеши ни докарваха до трескаво състояние.
На 9-ий Август към обед дойде известие, че Сюлейман паша атакува Шипка, а генерал Радецки отива да я спаси. Генерал Мирски донесе, че турците настъпват от Ловеч за Севлиево.
На 10-ий Август имаше страшна горещина. На слънце беше 45 градуса, а на сянка повече от 30 градуса. Целият ден пристигаха депеши, но не от участниците на Шипка, а от телеграфиста Бострема на основание на достигающите до него слухове. Той съобщаваше, че нашите повидимому се държат, въпреки отчаяните усилия на Сюлейман паша, който тика в боя колона след колона, табор след табор. Нашите пропускат турците на разстояние до един вистрел и после с дружни залпове отблъскват неприятеля. Нищо не установява турците, и при все това те енергически настъпват. Загубите им са грамадни, а у нас сравнително много малко убити и ранени. Най-много страда прислугата на батареите и офицерите. Прохода се защитава от генерал Дерожински и Столетов.
На 11-и Август от сутринта нямаше никакво известие и в 3 часа донесоха на Великия Княз изведнъж няколко телеграми от Бострема. Императора ги прочете в присъствието на Министъра на Двора и Военния министър, а кога свърши, обърна се към Скалона: „Кажи на брат ми, че се прекръстих и благодарих Богу, – каза монарха, – сега чини ми се, мога да бъда спокоен, те ще одържат догде пристигне подкрепление.“
В телеграмата се казваше, че атаките на турците са отбити и че нашите се държат упорно. „Мене ми се струва, те (българите) заслужават Георгия“, забележи Негово Величество.
На 12-и Август се получи телеграма, че турските атаки продължават непрекъснато, но генерал Радецки пристигнал на Шипка в минутата, когато неприятеля почти се вмъквал в укрепленията. Флигел-адютанта, княз Вяземски, бил ранен.
13-и Август се ознаменува с дохождането от Шипка на английския кореспондент г. Форбс, който дойде тук в качеството на любител. Той бе първото лице, очевидец на всичките ужаси и подвизи на нашите защитници на прохода.
Когато съобщиха за това на Господаря, Негово Величество заповяда да извикат Форбса в кабинета му. Форбс не можеше да се нахвали с действията и геройското поведение на нашите войски; прекрасно описа занятите от нас позиции, турските атаки на върха св. Никола, хода на боя до пристигането на Радецки и всичките неизразими мъки, които нашите войски трябвало да теглят от недостатък на вода. За генерала Радецки говореше с възторг. След това императора го запита как мисли, дали нашите ще удържат прохода. Форбс обясни, че на основание миналите славно отблъснати атаки, счита нашите позиции за безопасни. Форбс много хвалеше българите…
На 15-й Август след обяд Императора разпита до най-малките подробности ординареца на Негово Височество Главнокомандующия поручика Скарятин, командирован по събиране сведения при генер. Радецки, за положението и настроението войските на Шипка. Според неговите думи, нашите хора биле до последна крайност, уморени от безконечните боеве и топлина от 40 градуса, първите три деня не се чувствували тъй, защото духало вятър, а време трябвало да се заемат с пренасянето от позицията до превързочния пункт маса тежко ранени, след това трябвало да се съберат телата на убитите, да им изрият братски гробове и погребат християнски, после да се попълнят местата на оределите полкове. В това време се оказало нужда да се попълнят колкото може батареите, да се поправят развалените топове и да се направят нови закрития. Физическата умора и нервното възбуждане било тъй голямо, щото, когато в 11 часа вечерта донесли на позициите храна, хората се отказвали да я ядат.
Вечерта донесоха на Императора телеграми за новата опасност, която очаквала Шипченския отряд от заразяването на въздуха от несъбраните турски трупове.
Тази нощ беше първата от 3-й Август, мислим, в която Господаря спа по-спокойно.
За награда на отличното мъжество, храброст и разпоредителност на генерала Радецки, оказана при отбраната на Шипка, Негово Величество благоволи да го награди със златна сабя, украсена с брилянти, с надпис: „За отбраната на Шипка 11-15-й август 1877 год.“[…]
В. „Нова България“, брой 68, 3. март 1877 г.
[…]Но, Слава богу, има народ, на който можеме да се пооблегнеме и кам когото ние можем да погледнеме с весело око. Тоя народ е руския. Не е твърде отколешно време това, когато руссите са избавиха от изчадията на ада – монголите. Руссите знаят и, може би, още помнят сичките чудесни добрини на тия варвари, които сякаш, че изпраща провидението за наказание на човечеството. Те знаят, че турците не са по-добри от татарето, и от чисто сърце и искренна душа желаят да подадат на народите на балканския полуостров своята силна ръка, за да ги извадят от пропастта, в която те са паднале и се скапват с дене. Сичката надежда на поробените балкански народи е на русския народ; той скоро ще им помогне да разбият оковите си, и тогава ще ги огрее слънцето на свободата и ще хванат и те да живеят, честит, разумен и добар човешки живот.
Дано това стане по-скоро![…]
Калина Канева – “Н. П. Игнатиев – графът на българите”, второ издание, Изд. “Синева”, С., 2023 г.
„Стефан Стамболов пред Първото Велико народно събрание: „Генерал Игнатиев е взел живо участие в нашата черковна борба, която той направлявал, вдъхновявал и защитавал; той не бил чужд и на нашите революционни движения; помня аз какво ми той говори, когато го посетих в Цариград в 1875 г. Той ме насърчи да водим борбата и пророчески ми каза, че скоро ще дойде денят на нашето освобождение. Той в Цариградската европейска конференция защити силно българското национално дело. Царският ферман за Екзархията с границите на екзархата е негово дело; привилегированите полуавтономни области в техните граници, с които се очърта целокупното българско отечество, е пак негово дело. Санстефанска България, господа, е пак негово дело. Той искрено обичаше българския народ и желаеше нелицемерно неговото величие и съединение. И има ли по-добър от него кандидат за българския престол?
Независимо от всичко това, граф Игнатиев е мъдър и вещ дипломат, опитен администратор и държавен мъж и той ще бъде наш ментор, наш съветник, защото ние всички, всички още сме много млади, неопитни в политиката…“.
Историята обаче се развива другояче… Но пък българският народ опазва сакрално чувство на обич и доверие към, по думите на Иван Вазов, „оня велик българолюбец, чиито заслуги пред нашия народ са направили името му известно и почитаемо в най-послед-ната колиба на България, мило и драго на всяко българско сърце, именно н[егово] с[иятелство] граф Игнатиев“.
Вестник Мир“, 30 август 1907 г.
Пристигането на сина на Царя Освободител
Вчерашния ден беше един от най-тържествените за столичното население и дошлите в столицата провинциалисти. Столичани и столичните гости имаха великото щастие да видят скъпото за българския народ лице на синът на освободителят – цар. Още от ранна сутрин столицата имаше тържествен изглед. Хора на купища изпълниха софийските улици…
Вчера, след установяването на великият княз в двореца на Н.В. Височество княза една голяма навалица народ се бе събрала пред вратите на двореца от към военния клуб. В минутата, когато великият княз Владимир случайно се появи на балкона, едно проглушително „ура“ процепи въздуха. Народът със свалени шапки акламира великия княз.
Вестник Мир“, 30 август 1907 г.
Българските опълченци и генерал Столетов
Признателните български опълченци са изпратили следното писмо до генерал Столетов:
Ваше Високопревъзходителство, драгий и милий Николай Григориевич!
Ето ви отново среди нас като скъп гост на отечеството ни!
Ето ви среди вашите опълченци, преизпълнени от радост, че ви виждат пак.
Радостта ни се удвоява, че и вие ще вземете участие в тържествата по освещаването на паметника, който българския народ въздига по незабвенния Цар-Освободител за видим знак на безграничната своя признателност към братския Руски народ…
Вашето гостуване у нас събужда в паметта ни живо скъпи нам спомени за чутовни събития от времето на съвместното наше служене: 6-й май 1877 година, когато Цар-Освободител ви връчи историческото Самарско знаме на българското опълчение; дните, когато под ваше предводителство отбелязахме при Стара Загора, Шипка, Шейново най-светлите страници на новата наша военна история…
Като ви приветствуваме от все сърце с добре дошли, пожелаваме ви от Всеподателя Бога крепко здравие и дългоденствие…
София, 30 август 1907 г.
Ваши всегда признателни и най-предани опълченци.
В. „Мир“, понеделник, 27 август 1934 г.
Царската реч на Шипка – 26.08.1934 г.
Ваши Високопреосвещенства, господа, братя българи
Освобождението на българския народ е най-величавия момент, най-крупното събитие в нашата история. То е апотеоза на сбъднатите най-съкровени въжделения, хранени с векове в българската душа.
На това място преди 57 години българската съдба се беше спрела в колебание. По тия върхове руси и българи водиха три дни страшните боеве, от които зависеше изхода на освободителната война. Старинната доблест на руското войнство се покри тук с нови лаври, а българското опълчение, родоначалника на нашата храбра армия, извърши своя легендарен подвиг. И пред удивените погледи на света тук възсия славата на българското оръжие, възкръснала след пет векове. От „Орлово гнездо“ блесна първия сияен лъч на българската свобода.
Шипка е героичният образ на българското възраждане. Тя събра в един епически устрем мъжеството и духовните сили на българския народ. Но пътя до Шипка бе далечен път. По него е килията на Паисий, българската църква в „Фенер“, лобното място на Левски, на Ботев, и черешовото топче, които символически отбелязват преходите на неудържимия възход на българския народ…
Победоносната освободителна война, водена от руските войски, начело с незабравимия благороден рицар Цар-Освободителя, бляскаво увенча тоя поглед на българина към свобода и народно добруване. Тая война бе от страна на братския руски народ едно дело на великодушие без друг пример в историята на народите.
Господа,
На тая светла епоха от борби, на това велико дело за Освобождението и на техните дейци и герои, народната признателност издигна тук, на това място, тоя величествен паметник. Всеки паметник, обаче, е разрушим от времето. Неразрушим е само споменът, който живее в поколенията и ги вдъхновява към подвиг. Такъв невидим паметник трябва да издигнем и ние в душите си за великата епопея на освобождението, за безсмъртния подвиг на Шипка и да го предадем на нашите потомци.
Пред лицето на ратниците, героите и доблестните опълченци, живи между нас, и пред невидимите гробове на славно загиналите, нека кажем, че свето ще пазим техния спомен. На живите нека кажем: „Бъдете горди: вашият пример вечно ще въодушевева българските сърца“. А на падналите в борбата да кажем: „Спете спокойно. Вашите завети няма да бъдат забравени!“
С тия чувства на развълнувана почит, с които у всеки българин е свързана неделимо и почитта към братския руски народ и към руските герои и ветерани от Освободителната война, аз се прекланям дълбоко пред светлото дело на нашето Освобождение и, от името на българския народ, откривам тоя паметник и го предавам на грядущите поколения за назидание, вечна слава и признателност.
Да живее България! Ура!
В. „Дневник“, 4 март 1942 г.
Вчерашният молебен по случай Освобождението на България
По случай празника Освобождението на България вчера на 11 ч. и 30 м. в храм-паметника Св. Александър Невски се отслужиха панихида и благодарствен молебен. Църковната служба бе отслужена от наместник-председателя на Св. Синод видинския митрополит Неофит…
На тържеството присъствуваха министър-председателят г. проф. Б. Филов, г.г. м-рите, членове от военната и гражданска свита на негово Величество царя, подпредседателите на Нар. събрание г.г. Захариев и Пешев, началник-щаба на войската ген. Лукаш, началника на столичния гарнизон ген. Михов, кмета на столицата, нар. представители, генералитетът, висши чиновници при м-вата, бивши м-ри, свободните от наряд офицери, членове на родолюбивите организации и граждани.
След молебена м-рът на войната г. ген. Теодосий Даскалов поздрави представителните части от войските на столичния гарнизон.
“Кримската конференция 4-11 февруари 1945 година”, Сборник документи, Партиздат, С., 1985 г.
Чърчил: Що се отнася до другите страни, за които стана дума тук, трябва да кажа, че България няма право да предявява каквито и да било претенции към Великобритания. България ни нанесе жесток удар и направи всичко, за да ни навреди на Балканите. Разбира се, не аз трябва да говоря за неблагодарността на България към Русия. Руската армия освободи навремето България от турско иго след дълги години на жестоко насилие. В тази война България почти не пострада, тя слугуваше на Германия и по нейно нареждане нападна Гърция и Югославия, като им причини много вреди. България обаче още е въоръжена. Струва ми се, че тя е все така силна, както и по-рано, тя има 15 дивизии. Не е уреден въпросът за репарациите от България. Трябва да призная, че не съм много склонен за бързо сключване на мир с България – във всеки случай по-малко, отколкото за сключване на такъв мир с Италия.
Сталин: Аз смятам обаче, че би било неправилно да се ръководим от спомените за обидите или от чувствата за възмездие и да изграждаме своята политика върху тази основа. Чувството за отмъщение или омраза или пък чувството за получено възмездие за обидата са много лоши съветници в политиката. Според мен в политиката трябва да държим сметка за силите.
По-малко трудности и неприятности ни създаде България. Тя помогна на Германия да ни нападне и да води настъпателни операции срещу Русия, но самата тя не влезе във войната против нас и не изпрати свои войски срещу съветските армии.[…]
Проф. Андрей Пантев, ПЕТТЕ ДОВОДА СРЕЩУ ТРЕТИ МАРТ, в. „Дума”, 1 март 2011 г.
Едва ли не ние се срамуваме, че от робството са ни освободили руснаците. Преди да се хвалим с богатството, банките и кариерата на дедите ни, следва да си напомним, че някой е трябвало преди това да прогони турците от тези земи с пика, оръдие и шашка! Алтернативната визия на съвременните демитологизатори представя теза за нашето „развитие без Освобождение“. Но няма нито едно потвърждение на такава перспектива в цялата балканска история. Така не са мислели нито американците, нито унгарците, нито поляците, нито перуанците. А как да определим алтернативата на самостоятелното ни освобождение? Та гърците се биеха цели седем години за своята независимост. Кажете същото това на арменците! Повечето отрицания относно ролята на Русия в българското Освобождение са изведени от странната логика на изключенията. Първото от тях е, че на нея се вменява някакъв исторически дълг да освободи безкористно българите. Кой воюва без интереси? Защо Западът прие безучастно прегазването на Белгия, а реагира с война срещу нахлуването в Полша? Втората предпоставка е, че Русия не би следвало да има преки и конкретни резултати в една война, която се приемаше за реванш от Кримската (1853-1856). Как така Англия можеше да владее цяла Индия, Белгия – Конго, Франция – долината на Нил, а Русия да няма имперски интереси до вратата си към Европа? Третият довод внушава укора, че веднъж заела се с нашето Освобождение, Русия следва да осъществи наведнъж максималния вариант от нашата етно-териториална държавна реализация. Никой от балканските държави не преживя такава пълна реализация отведнъж. Четвъртият от тях поставя знак на пълно равенство между агресията на панславизма, благородното обществено мнение в страната и военните цели на управляващите в Петербург. А между тях лежат дълбоки различия. Те варират от завоевателни намерения към топлите морета през православно милосърдие, екзалтирана мелодрама и геополитически прагматизъм. Петият довод не прави разграничение между влияние, хегемония и господство в плановете на царското правителство спрямо Балканите. Русия имаше интерес от създаването на независими държави в европейска Турция, докато Австро-Унгария бе принципен противник на балканската еманципация. В това си намерение Русия „искаше“ много по-малко, отколкото другите сили при подобни обстоятелства.
Нима Италия не „плати“за условното сътрудничество на Франция при отхвърлянето на австрийското господство със загубата на Ница и Савоя? А в Ница е роден Гарибалди! Куба попадна под конституционно гарантирана зависимост от САЩ при изгонването на испанците, без САЩ да са произвели един изстрел срещу тях. Във войните, при които се появяват другите държави през XIX в., виждаме много повече корист от страна на Великите, отколкото при нашия случай. Когато Наполеон освобождаваше Италия от австрийците, той принуди местното население да храни освободителната армия. Руснаците си плащаха продоволствието и някои българи забогатяха от военновременните доставки. В крайна сметка после руснаците се натовариха на шлеповете и се върнаха в Русия, като още през 1881 г. по железопътния въпрос България взе решение, накърняващо руските интереси. В последвалите конфликти, включително и в двете световни войни, България бе на страната на руските противници. Ако в целите на войната бе конкретно вградена идеята за „заддунайская губерния“, Ст. Стамболов нямаше да се появи в същото качество на политическата сцена.
Тук е мястото да кажем, че в тази война имаше рекорден брой записани доброволци, сравнен с цялата история на Европа през същия век. Доброволците не отиваха да завладеят Цариград, а да избавят православно племе. В крайна сметка българските опълченци са командвани от ген. Столетов, а не от граф Ото фон Бисмарк, нито от Джон Смит. Ако назовем тази война завоевателна, тогава как да наричаме самите тях?! Не, София и Велико Търново бяха за Русия онова, което бяха Бухара и Самарканд, Средна Азия и Далечния изток. България не бе и това, което са за Англия Египет, Ирландия и Кипър, и за Франция – Тунис, Алжир и Мароко. В тази война Русия изпълняваше европейска историческа мисия. Това бе най-честната война в историята на XIX в. Нейната евентуална алтернатива бе най-много едно покъртително погребение, което биха ни устроили пробългарските симпатии и акции на Европа от времената на априлските кланета от 1876 г. Нищо повече. Както при освобождаването на останалите балкански народи следваше да се намеси оръжието, а не речите, митингите и проповедите, дори и когато бяха в наша защита.
Ако българското Освобождение беше се забавило като време, можем само да гадаем какво щеше да се случи с нас при нарастващото влияние и мощ на нашите балкански съседи, които вече имаха 60 години преднина и опит във взаимоотношенията си с Европ. Кажете идеята за „по-късното“ освобождение и на арменците. Но то дойде не като исторически подарък. Българските мъченичества и геройства направиха възможни войната и поставянето на европейската карта на държава с име България. Това е онзи исторически акт, който ще празнуваме скоро. Въпреки последвалите разочарования и всичките огорчения, които после понесохме – кога поради историческа предопределеност, кога от собствената ни глупост!
„Образът на Русия в българските народни песни от Мизия, Тракия и Македония”, илюстративен материал от архивите на Христофор Тзавелла и Богомил Райнов, издирил и съставил Христофор Тзавелла, предговор Николай Петев, изд. „Български писател” и Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2009 г.
Хоро с руски солдати
Немой не плачи, майко,
Сълзи не рони,
Сълзи кървави;
Зора пропуква,
Юнак провиква:
„Ето где идват,
Руски казаци,
Царски юнаци;
Саби изваждат,
Редом да секат,
Глави на паши;
Жалост да секни,
Радост да екне,
Старо и младо,
Хоро да игра,
С Руски солдати!”
Помнат българите
Вариант Б
Я, възкачи се, Яно мъри,
Па да погледнеш,
Доле в полето:
Турци се бият,
Турци с московци;
Куршуме фърчат,
Змии крилати;
Сабите блестат,
Искри беснеат;
Момци умират;
Момци московци;
Майки си немат,
Да ги оплачат;
Сестри си немат,
Да ги накитат;
Братя си имат,
Да ги закопат;
Болгари има,
Да ги запомнат.
Автор на публикацията:
