Способна ли е сегашната ни многопартийна система да произведе стабилна държавна власт? След изборите на 9 юни прозвуча констатацията, че системните партии са се провалили и политическият модел е износен; ерго, че е нужна алтернатива.
Нека първо уточним за кой модел става дума и в какъв смисъл е износен? Съгласно член първи на Конституцията България е република с парламентарно управление. Конституционната власт се основава на народния суверенитет, разделението на властите, законността и политическия плурализъм. Тя произтича от народа и се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в Конституцията.
Но народът не е единен органичен субект, а общността български граждани, обхващаща множество действащи групи с присъщите вътрешни напрежения и противоречия. Плурализмът дава възможност интересите и тенденции в обществото да получат необходимата публична изява.
Ето защо сърцевината на конституционния модел на управление е пренасочването на потенциалния разрушителен сблъсък на различните интереси и позиции към отговорен диалог между парламентарно представените политически партии, излъчени от избирателите да ги представляват в парламента.
Партиите на свой ред носят едновременно не само зависимата от времето отговорност към избирателите си, но и постоянна, конституционна, отнасяща се до националното и държавното единство и висшите интереси на държавата. Те следва не само да изразяват различните интереси в гражданското общество, но и да допринасят за интеграцията на нацията и държавата, по израза „парламентът и правителството са две машини, задвижвани от един и същи двигател – партията“.
Да, но това което понастоящем наблюдаваме е тъкмо обратното. Вместо градивен дебат, партиите в парламента се надпреварват в демонстрация на непримиримост и отказ от какъвто и да било диалог, съчетан с грубо антипарламентарно поведение. Ето защо напълно закономерно в момента партии и парламентаристи са обект на възможно най-остри критични квалификации.
Но нека преди да се отдадем на този порив на тотално отрицание, потърсим по-дълбоките причини за днешния срив на парламентаризма. Работата е там, че в резултат на икономическата глобализация, цяла поредица реални политически правомощия на публичната власт, които конституцията би трябвало да контролира, се преобразуват в скрити власти.
Неведоми висши сили започват да разрушават тъканта на конституционната държава. Глобалният пазар разрушава едно след друго постиженията на социалната държава и стеснява пространството за политическо действие на демократичната държава.
Самата държава се оказва неспособна да установи етически принципи и колективни гаранции, за да отслаби чувството на несигурност и неопределеност, подкопаващи увереността на човека в себе си – необходимо условие за всяко устойчиво участие в обществения живот.
В такава среда стремително пада интересът към политиката с главна буква, т.е. към политическите партии , политическите движения, към съставите и програмите на правителствата. Политиката застрашително се превръща в търговско начинание със съпътстваща развлекателна реклама.
Това развитие всъщност означава дълбока криза не на друго, а на самия конституционализъм, разбиран като конституционно управление, при което публичната власт се формира и осъществява в съответствие с предварително установени ценности и цели, респективно правила и процедури.
Един от най-негативните резултати от този срив на съзнанието за конституционализма като ценностна основа на властта стана съвършено безотговорното опериране със самата конституция, с последен пример дълбоко дестабилизиращите държавата така наречени поправки от края на миналата година в 49-ото НС.
Следователно, какъв е отговорът – някаква нова алтернатива, отричаща партиите и парламентарния модел или напротив, преутвърждаването на неговата ценностна същност на народовластие, осигуряващо национална сигурност и социална справедливост? На практика последното означава възраждането на новата социална държава на ХХI-ия век, адекватна на новата дигитална ера.
Ето страстното обръщение на доктор Петър Дертлиев от трибуната на ВНС на тържественото 180-то заседание в паметния ден на поименното подписване на конституцията на 12 юли 1991 година: „Любителите на свръхчовека хептен не искат да има държава. Господа, няма да я бъде! България няма да бъде джунгла! България няма да бъде страна, в която безсрамният, само силният, но алчен, ще господства! А тази дума „социален“, колко ядове ни създаде в комисиите!“
Остава да видим дали в днешно време в общество ще се събуди подобна воля, която да започне да възстановява дееспособността на конституционно уредената българска държава като гарант за достойнството и сигурността на всеки гражданин и на националното и държавно единство на България!
Автор на публикацията:
