Обикновено в публикациите си се спирам на една тема. Днес по изключение ви представям документи за две, които обаче са свързани с общ период – първите дни след 9 септември 1944 г. И, разбира се, с онези истерични глупотевини, изречени преди дни в парламента от ген. Атанасов от името на ПП – за Народния съд, за “кървавите репресии на комунистическия режим” и за “най-черните страници в историята ни” след това. Колкото глупаво, толкова и невярно.
Повярвайте ми, аз съм последният, който ще отрече, че след сакралната дата Девети септември са загивали и невинни хора. Но упорито продължава да се насажда една версия за случилото се тогава, която за мен не е нищо друго освен бездарно изпълнена фашистка песен на нов глас. Нито е “избит елитът на нацията”, нито изправените пред Народния съд са невинни агънца. Само да напомня на ораторите от ПП, че властта, установена на Девети, не е комунистическа, министрите комунисти до 1946 г. са малцинство. Но това е друга тема.
Да припомня една стенограма от срещите на “тримата велики”, че Чърчил е предлагал незабавен разстрел на военнопрестъпниците, а Сталин е настоявал да отидат на съд преди това.
Та, първата тема, която днес предлагам, е за отношението на Англия към случващото се в България в първите дни след 9 септември 1944 г. Искам да предам поздрави на господин Атанасов от подполковник Чейтър от английското разузнаване и от генералния директор на Отдела за политическа война на Би Би Си. И да попитам: убийците на майор Франк Томпсън, които също са изправени пред Народния съд, и те ли са “жертви на комунизма”?
Втората тема е какво всъщност се случва тогава. Няколко пъти вече пиша за неуспешния опит за контрапреврат на жандармерията, ловните роти, бранниците и други къде организирани, къде не, привърженици на старата власт. Но общо взето никой, нито отдясно, нито отляво досега не обръща внимание на изнесеното от мен. А струва ми се, че ако това се разгледа както подобава от добросъвестни историци и политици, то ще промени историята на България. И няма тогава да промиват главите на младите поколения с политически лъжи и измислици. Криви или прави, много от загиналите след Девети воюват с новата власт. Днешните неофашисти по своите си аморални пропагандни причини предпочитат да ги представят само като жертви.
Който иска да прочете нещо различно, може да надникне по-долу, който не иска, жив и здрав да е! Ако е писано, все някога ще прогледне.
Накратко. Жандармерията готви преврат след 9 септември 1944 г. Още на Девети се била развихрила кървава вакханалия над патриотичното българско офицерство. Никой от политисториците днес дори не споменава как са реагирали на новата власт 12-те жандармерийски дружини, ловните роти, контрачетите и служителите на Държавна сигурност, които до последния момент екзекутират без съд и присъда, включително деца, дори само по подозрение. Палят домове на партизани и ятаци. Режат и набиват на колове глави на борци от съпротивата и на заловени живи английски и американски летци. Дали тези сладурчета наистина се предават без бой и сътрудничат на отечественофронтовската власт, едва ли не с благодарност? Истината е съвсем друга – в немалко селища от цялата страна те се бият с нея и сраженията се спихват едва към 13 септември. Някъде и на 19-ти.
По тази тема днес ви предлагаме със съкращения два документа. Единият е дознание на командира на 8-ма жандармерийска дружина, старозагорчанина капитан Иван Мишкетов, в което той недвусмислено твърди, че е бил в ход контрапреврат начело с шефа на жандармерията ген. Борис Димитров. Парола за него щяла да се даде по радиото. Предвижда се 12-те жандармерийски дружини да се насочат към София. И някои наистина тръгват. На гара Стара Загора на 10 септември са спрени няколко военни ешелона, чието направление и цел се пази в тайна. Оказва се, че може да има и други причини, поради които „Генералите и офицерите на Царство България са сред най-тежко пострадалите от комунистическите репресии в зората на „народната власт“ след 9.IX.1944 г.“ Кап. Иван Мишкетов е изправен пред Народния съд в Чирпан и е осъден на смърт. Съдът се мотивира с това, че е имал ръководна роля и помагачество в десетки убийства на участници в съпротивата и палежи на домовете им…
Може определено да се твърди, че сред най-добрите изследователи на 9 септември 1944 г. е проф. Славка Петрова. В нейната забравена днес монография „Деветосептемврийската социалистическа революция 1944“, могат да намерят аргументи не само привържениците на тезата, че на тази дата се извършва народна революция, но и на другата – че е преврат. Толкова цялостно и задълбочено изследване не е създадено нито преди, нито след него. Неслучайно го определят като енциклопедия на деветия ден на септември. Едно от големите му достойнства е, че авторката разкрива педантично съпротивата на фашистите в страната срещу новата власт след Девети септември и това, че десетките, а може би и стотици жертви, се дължат и на тях, а не на „болшевишката кръвожадност“. Проф. Петрова не пропуска и т.нар. „стихийно отмъщение“. На много места самото население ликвидира известни местни фашистки главорези. Защо ли днешните радетели на „престъпленията на комунизма“ пазят пълно мълчание за съпротивата на техните хора през тези първи дни. Явно, неистов е стремежът да ги представят само като невинни жертви. А някъде се водят истински сражения.
И една „любопитна“ подробност – срещу окопалите се фашисти в Шумен с оръжие в ръка се изправя и нежният лирик Иван Пейчев, един от най-обичаните и до днес български поети („…под мостовете не шумят реки“), който е автор и на стихотворението „Последният марш“. Ето няколко стиха от него:
В обратния път,
в обратния път
дърветата черни стърчат.
Край гибел и смърт
в колони вървят,
вървят
хитлеристи,
вървят.
Те крачат в конвой
те крачат под строй
и крият очите си празни.
Със страшен покой,
с ужасен покой,
просторът огромен ги смазва.
Из дознанието на капитан Иван Мишкетов, произведено от ст[арши] милиционер при II мил[иционерски] уч[астък] Чирпан. (Изказвам благодарност към проф. Иван Панчев за съдействието му в издирването на дознанието).
На 8 септемврий т.г., отивайки към щаба на дивизията, бях срещнат от командира на бранниците и един друг младеж с винтяга, който каза, че бил ратник. Попитаха ме какво ще правя и дали няма да бягам в планината. Казах им, че ще направя това, което ми заповяда началството. Те видимо търсеха човек, който да организира група за бягане. Когато отидох в щаба на дивизията, доложих това на командира ген. Грозданов. Не си спомням дали не беше същия ден, [когато]раз[узнавачът] Пею Касабов ми каза, че се готви преврат, за който ще се даде парола по радиото. Доложих за това на началник-щаба, който ми каза, че е вземал мерки да се предотврати тази работа. Каза, че говорил по същия въпрос с бранниците и ратниците и ги убедил да си стоят по местата.
Вечерта на 8.IХ. на смръкване ме намери адютанта ми и ми доложи, че се получила радиограма да замина за София. Доложих за това на командира на дивизията, който разреши да замина. В това време се получи нова радиограма (шифрована) до обл[астните] поли[цейски] началници в Ст. Загора и Бургас. В нея се казваше обл. полиц. началник да се яви при командира на дивизията и му докладва, че от военното министерство са заповядали жандармерийската дружина да замине веднага с каквито превозни средства намери за Пловдив. Командирът на дивизията каза, че щом това се заповядва, трябва да се изпълни и аз отидох да подготвя дружината. Когато препрочетох наново радиограмата, забелязах, че е подписана от началника на униформения отдел в полицията Георгиев. Понеже знаех, че се готви преврат, това ме усъмни и реших да се посъветвам пак с командира на дивизията. Намерих го с началник щаба полковник Панчев и доложих, че тази радиограма е много съмнителна. Той заповяда на полковник Панчев да проучи въпроса. Отидох с последния в дома му, гдето той разгледа радиограмата и се увери, че е съмнителна. Вика по телефона щаба на [Е] армия в Пловдив и щаба на жандармерията в София, където дежурните му казаха, че не знаят да има такова нареждане. Тогава той ми заповяда да замина само аз за София…
В София се явих в жандармерията към 11 ч. Генерал Димитров беше много смутен и ми каза, че ме викал, за да ми даде указания за разформироване на дружините, но сега се получила нова заповед от главнокомандующия ген. Маринов жандармерийските дружини да не се разформироват, а те да останат както са били към щабовете на дивизиите. В това време превратът в София беше станал и по улиците имаше манифестации. Войниците от жандармерията се бяха разбягали, също и някои офицери. Доложих на ген. Димитров, че това ще стане и с моята дружина. Той се ядоса и каза: „Като нямат командир на място! Защо другите дружини не бягат?“ Действително командирите на Вратчанската и Търновската дружини, които бяха в момента там, заявиха, че дружините им били даже още в акция и никой нямало да мръдне. След това генералът заповяда като се върнем, да изгорим всички преписки освен вещевите, оръжейните ведомости и списъците за заплатите. Попитах го относно викането на дружината в Пловдив. Той отговори: „Това е сигурно работа на оня глупак Куцаров“. Разбрах от другите дружинни к[оманди]ри, че нареждането било общо да се съберат дружините от Ю[жна] България в Пловдив, а тази от Северна – в София, и те заповядали да тръгнат, след като се съберат.
Когато наближихме Пловдив, видях, че бягат цели групи от жандармерийската дружина. Попитах един подпоручик, който ми каза, че дошли лица от отечественофронтовия комитет и им предали да напуснат града, защото иначе щяло да стане лошо… Пристигнах в Стара Загора към 3 ч. на 10. IХ сутринта. Към 8 часа отидох в щаба на дивизията и доложих всичко на генерал Грозданов и той ми заповяда да остана в щаба на дивизията. Тогава започнаха да пристигат един по един ротните ми к[оманди]ри и долагаха, че не могат да задържат войниците си, всички искали да си отиват, даже мнозина избягали. Дойде и домакинът подпоручик Петко Русев. Той ми доложи, че идвали милиционери в щаба на дружината и предали всички от жандармерията да се събличат. Доложих за това на началник щаба на дивизията и той нареди по моя молба адютантът и домакинът на дружината да бъдат мобилизирани, за да могат да сдадат имуществото и оръжието… На път от Ст. Загорската гара за щаба на дивизията бях задържан от милиционери и откаран в училището „Св. Кирил и Методий“… Това мисля, че беше на 19.IХ. От военния затвор бях откаран на 25.Х. в град Чирпан.
По въпроса за изгарянето на преписките… Когато се върнах от София, видях в щаба на дивизията, че преписките се горят. Исках да запазя тия заповеди…
Горното написах саморъчно и за верността му се подписвам.
Подпис (не се чете)
30.Х.1944 г. Чирпан. Произвел дознанието ст[арши] милиционер при втори мил[иционерски] у[частъ]к (подпис не се чете). ДАА, ф. 1449, оп. 1, а.е. 712
проф. Славка Петрова, „Деветосептемврийската социалистическа революция 1944“, Държ.изд. „Наука и изкуство“, С., 1981 г.
Из главата „Завладяване на политическата власт в страната“
В повечето селища (в Софийска област – б.а.) въстаниците се справиха бързо и успешно, без да срещнат съпротива. В някои обаче врагът не се помири с поражението си. Така на 10 септември командирът на 3-та батарея от 4-ти арт. полк и други фашисти около него в с. Долни Лозен направиха опит да завземат отново общината. Завърза се престрелка. Фашистите заловиха и веднага разстреляха партийния секретар в селото Цв. Роглев, члена на БКП Янко Чокерски и на РМС Стойко Ангелов. В с. Мрамор офицери-фашисти от евакуираната в селото артилерийска школа, не признаха властта на ОФЕ и се укрепиха в една от батареите на школата, готови за въоръжена съпротива. С помощта на войници от допълващата дружина на общовойсковия свързочен полк съпротивата им бе ликвидирана, те арестувани и предадени на Народния съд.
В повечето войскови гарнизони овладяването им от революционните войници стана само с арести на 11 реакционни офицери.
В отделни случаи не мина и без кръвопролитие и от двете страни. Така на 10 септември на гара Владая се разбунтува един ешелон от 33-ти пех. полк срещу реакционните офицери. При опит да бъде арестуван командирът на дружината бе смъртоносно ранен Й. Щирков, председател на войнишкия революционен комитет. Бе убит и самия командир.
При завземането на властта най-силна съпротива врагът оказа в Ботевград… Командирът на войсковия гарнизон не присъедини войската към властта на ОФ и превърна казармата в контрареволюционно гнездо, където се настаниха и жандармеристите… За да избегнат кръвопролитието, ръководителите на ОФ решиха да изведат началника на гарнизона от казармата, като го поканят на преговори в околийското управление. Останал сам, майор Русев бе арестуван и принуден да заповяда по телефона на заместника си: да се пуснат партизаните в казармата, да се разоръжат жандармеристите…
В Радомирска околия… първата грижа на партизаните беше да овладеят казармата… но въстаниците заплатиха скъпо – загина боецът Станимир Ив. Динев от с. Габров дол, Брезнишко, партизанин в отряд „Георги Димитров“…
В главния център Дупница загина въстаникът Д.Ризов, секретар на ремсовата организация в с. Рила. Съпротивата на врага бе сломена. Убийството на Ризов предизвика гнева на народа и нищо не бе в състояние в този ден да го възпре, където откриеше полицаи, да ги ликвидира. Само няколко дни след въстанието в с. Рашка Гращица (Кюстендилско – б.а.) въоръжени фашисти влязоха и убиха в дома му ятака дядо Ив. Китанов, баща на народния герой Асен Китанов…
В Пловдив въстаниците разкриха саботаж на гарата: широко бе разпръсната мълвата, че водата е отровена; пилот-офицер пусна бомба над града и избяга зад граница. Бе убит Ж. Иванов, партизанин… Въоръжени фашисти нападнаха в центъра на Пловдив граждани…
В някои селища, като например в с. Горно Прахово, властта на ОФ бе установена едва на 19 септември с помощта на въстаници от Борисовград.
При изключителен всенароден ентусиазъм протече въстанието и в Перущица. Дало в борбата 27 убити антифашисти, над 26 политзатворници, 60 въдворени и 16 партизани, населението в това историческо селище като лавина излезе на улицата, щом научи за победата на ОФ в София. Фашистките управници – кметът, целият състав на полицейския участък и други виновни за разстрела на 6.VI.1944 г. на 22 д[уши] от селото, повечето младежи, избягаха и се укриха…
Тежко ранен в боя, на 10 септември издъхна кметът на с. Величково – Иван Вл. Чавдаров, член на РМС, а десетина дни по-късно (24 септември) и Благо Ст. Фърнов, член на ремсовата бойна група в с. Величково. Селото бе прочистено от фашистите.
Въпреки големите завоевания на ОФ (в Стара Загора – б.а.) на 9 септември войсковият гарнизон не се присъедини към революцията. Седалището на 8-ма дивизия се превърна в сборен център на фашистки офицери, полицейски началници и други врагове на народа… На 10 септември бе организиран голям митинг… Същия ден на гара Стара Загора спряха ешелони с войници от 3-та дружина на 18 пех. полк и 5-та пех. дивизия на прикриващата армия и от 1-ви дивиз. арт. полк. Войниците въстанаха на гарата. Те не знаеха направлението и целта на тяхното пътуване, командирите им с мълчание отминаваха… Възбудени и въоръжени, те можеха да се превърнат в опасна стихийна сила за народната власт. Пратеници на ОФ и БКП веднага овладяха положението.
До въоръжено сблъскване (в Бургас – б.а.) се стигна между войниците от 32-ри пех. полк и ген. Каров, командир на 12-а пех. дивизия от Прикриващата армия… В завързалата се престрелка бяха убити двама офицери, един ранен, а ген. Каров, арестуван и убит от въстанали войници. …На 10 септември в Несебър фашистки офицер от засада уби ремсиста Н. Трендафилов, който като милиционер охраняваше реда и спокойствието в града.
Най-продължителна и упорита съпротива оказа началникът на войсковия гарнизон в Хасково… На 10 септември въстаници завзеха някои участъци. В града влязоха и партизаните от отряд „В. Златаров“… И през този ден полк. Маринов не се присъедини към въстанието, а казармата се превърна в център на контрареволюцията. Тук пристигнаха два полка от с. Узунджово, командвани от реакционери. Началото на въоръжената развръзка сложи полк. Маринов, който стреля във войника ремсист Д. Вълев и го нарани тежко. Полковникът и други офицери – реакционери, бяха ликвидирани в започнатата престрелка. В нея загина партизанинът комунист Дойчо Лозев от Хасково…
Към обяд в града (Шумен – б.а.) пристигнаха въстанически отряд от Варна с над 200 души и сборния Шуменско-Търговищки партизански отряд. Едно след друго бяха овладени пощата и другите учреждения. През цялото време на бурни тържества във II полицейски участък, в околийското управление и в щаба на Бранник се подготвяше съпротива от офицери, жандармеристи, стражари и укрили се други местни фашистки управници. Опитът им да окажат съпротива в присъствието на Червената армия придобиваше друг смисъл. Подпомогнати от съветски картечари, въстаниците обкръжиха вражеските гнезда, сломиха ги с огън и арестуваха намиращите се там бивши властници…
В отделни случи при установяването на властта на Отечествения фронт и в близките няколко дни се стигна и до въоръжен сблъсък. (Хасково, Дупница, Шумен, Габрово, с Юнаците Пазарджишко, Д. Лозен, Софийско и др.). В отделни случаи обаче стихийният гняв се изля в саморазправа с омразни фашисти – издевателствали над населението. Това бяха преди всичко някои известни с фашистките си престъпления генерали (Варна, Плевен, Айтос и др.), кметове и други местни фашисти. Прибягнаха към оръжието отделни войнишки комитети при опита им да овладеят поделенията, за да ги присъединят към ОФ. В тези случаи се дадоха жертви и от двете страни. (Владая, Радомир, Дупница, гара Крумово и др.).
Свалената от политическата власт реакция не се примири със своето поражение и още в първите дни след завземането на властта от народа започна въоръжени терористични действия с реставраторска цел.
Писмо от ръководителя на съветското разузнаване генерал Павел Фитин до Г. Димитров относно получена информация от България, Москва, 13 ноември 1944 г.
До др. Г. Димитров
Получихме сведения, че началникът на отдел в българската милиция Главенчев [Лев Главинчев] (по националност македонец, в миналото като че ли терорист), понастоящем ръководещ работата по арестите, по свое усмотрение разстрелва арестувани, като пренебрегва указанията на ЦК на БРП. Опитът на ЦК на БРП да призове Главенчев към ред нямаше успех. Сега Главенчев подготвя арестуването на всички членове на Светия Синод, с изключение на софийския митрополит Стефан, заради това, че през 1944 г. в свое обръщение към бившето правителство Синодът се изказал срещу партията.
Съобщавам ви за сведение и вземане на необходимите мерки.
Фитин (Ръководител на първи разузнавателен отдел на НКГП)
„България непризнатият противник на Третия райх”, изд. „Св. Георги Победоносец”, 1995 г.
Из седмичната директива на ръководството на Отдела за политическа война на българската служба на Би Би си за периода от 6 до 13 октомври 1944 г.
[…] Вътрешните работи на България
Въпреки че България все още не е приета от нас като съвоюваща, ще трябва да се въздържаме от намеса в нейните вътрешни работи или в партийните й въпроси.
Би трябвало да одобряваме всякакви стъпки, предприети за нормалното отстраняване на фашистките елементи в българския живот или за полезното сътрудничество на всички партии и организации, но не би трябвао да защитаваме някои от тях за сметка на другите.[…]
Одобрено от генералния директор на Отдела за политическа война
P.R.O. F.O. 371/43 586, p. 331 – 223, Фотокопие, машинопис, превод от английски език
Бележки за срещата между генерал-полковник Сергей Бирюзов и генерал-майор Уолтър Оксли за[…] формирането на групата на подполковник Чейтър за разследване извършените военни престъпления в България – София, 29 ноември 1944 год., 17.30 ч…
…3. ГРУПАТА НА ПОДПОЛКОВНИК ЧЕЙТЪР
Тогава генерал Оксли постави въпроса за подполковник Чейтър и неговата група и заяви, че посланикът на Негово британско величество в Москва е осведомил на 2 ноември г-н [Андрей] Вишински, че тази група, състояща се от подполковник Чейтър, още трима офицери и няколко по-ниски чинове, е изпратена в България. Той е бил инструктиран от своето правителство да осведоми съветското Върховно командване за този факт, което е направил със свое писмо СКК/В/80/1 от 6 ноември [1944 г.] Съобщено му било, че под[полковник] Чейтър има задача да разследва случаите на убийства на британски офицери и военнослужещи в България и че той ще иска още един офицер, който познава всички факти, да бъде изпратен в помощ на под[полковник] Чейтър, а по-късно ще иска свидетели, ако има такива налице.
Генерал Бирюзов не каза нищо, тъй като в този момент беше съобщено за пристигането на генерал Крейн – ръководител на секцията на САЩ в СКК, който влезе
Подполковник от ГЩ (п) Р. К. Нокс, ръководител на секретариата
P.R.O. F.O. 371/48133, p 7. Фотокопие, машинопис, превод от английски език
Писмо № 4554 на генерал-полковник Сергей Семьонович Бирюзов и на началника на щаба на Съюзната контролна комисия генерал-майор Сучков до министъра на външните работи и на изповеданията, комисар по изпълнение на Съглашението за примирие Петко Стайнов с искане на сведения за убийството на английски военнопленници
София, 19/20 декември 1945 г.
Господин Министре,
Във връзка с едно запитване на представителя на Великобритания при Съюзната контролна комисия генерал-майор [Уолтър] Оксли, моля да съобщите следните сведения:
- Как са били наказани българските престъпници, виновни за убийството на английски военнопленници, изброени в приложения „А” и „Б” към настоящето писмо.
- Сведения за съдбата на английските военни чинове, изброени в приложение „В”, изчезнали по време на въздушните действия над България.
Приложения: според текста на три страници
Заместник-председател на СКК в България генерал-полковник (п) [Сергей С.] Бирюзов
Началник на щаба на СКК в България генерал-майор (п) [А.И.] Сучков
ПРИЛОЖЕНИЕ „А”
Военни, посочени от британските власти като незаконно убити в България
№ 12409 майор У. Ф. Томпсън, част артилерия, Подробности: пленен в околностите на Мургаш на 31 май 1944 год[ина] е бил убит на 5 юни 1944 год[ина] (В действителност е разстрелян на 10 юни с.г. – б. съст.) по заповед на капитан Стоянов, местен командир на българската жандармерия. Погребан в Литаково, България. Научаваме се, че кап[итан Стоянов е бил екзекутиран по съкратената процедура от селяни на 10 или 11 септември [19]44 год[ина] (също в Литаково). (в действителност се самоубива на 9 септември 1944 год. – б. съст.) Би ли могло това да бъде удостоверено?
Разбираме също, че лицата, които са взели участие в убийството на майор Томпсън, са били впоследствие съдени от Народния съд в Ботевград. Би ли могло да ни се дадат достатъчно извлечения от протоколите на процеса, а същото така и резюме от присъдите и изпълнението им.
Превод от английски [език][…]
“България непризнатия противник на Третия райх”, сборник с документи, съставители Витка Тошкова, Николай Котев, Румен Николов, Николай Стоименов, Жеко Кьосев, Йордан Баев, издателство “Свети Георги победоносец”, 1995 г.
Присъда
Гр. Ботевград, 7 февруари 1945 година
В ИМЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД
Народният съд в гр. Ботевград в състав
Председател: Хр. Ил. Бъчваров
Кирил Маринов Вулов
Членове: Тодора Ив Пешева
Васил Иванов Лаков
Петър Петков Люташки
При народен обвинител Васил Василев Диков и секретари: Георги Хр. Хлебаров, Игнат Христов Мълчинов, Стефан Славчев, Антон Цветанов, Иван Н. Тодоровски и Никола Герчев като разгледа наказателно дело № 1/1945 . в публичните си заседания от 25 януари до 3 февруари 1945 г. и въз основа от на член 10 от наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията свързани с нея
ПРИСЪДИ:
Признава СТОЯН РАНГЕЛОВ ЛАЗАРОВ, от с. Българска Раковица, Кулско на 34 год., АНГЕЛ ВИТАНОВ ЦАНИЧЕВ, от с. Върбово, Белоградчишко, на 29 год., ИЛИЯ ИВАНОВ ТУПАНКОВ, от с. Превала, Михайловградско, на 30 год., ИЛИЯ ПЕТРОВ ДУШАНСКИ, от с. Стакевци, Белоградчишко, на 24 год. И ГОРЧО ДИМИТРОВ МЛАДЕНОВ, от с. Медовница, Белоградчишко, на 25 год., за виновни за гдето като жандармеристи през май 1944 г. участвали първите пет души в избиването на седем души партизани на местността “Калето” край с. Литаково, Ботевградско, между които е бил англичанина ТОМСОН, а последният е участвал в преследването и избиването на 18 души в две сражения на 2 май 1944 г. при река Ябланица към върха Мургаш и на 23 май 1944 г. към с. Батолия, Софийско, за което е получил награди, поради което и по силата на чл. 2п. 7 от Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията свързани с нея, ГИ ОСЪЖДА НА СМЪРТ, да заплатят по 100 000 лева глоба на държавното съкровище, заменима при несъстоятелност с по 6 месеца тъмничен затвор. Лишава същите от правата по чл. 30 от Н.З. завинаги.
Настоящата присъда не подлежи на никакво обжалване и одобрение.
Председател: Хр. Ил. Бъчваров
Кир. Маринов Вулов
Членове: Тодора Иванова Пешева
Васил Иванов Лаков
Петър Петков Люташки
Верно с оригинала
На Соф. Обл. Съд
СЕКРЕТАР: (п) не се чете
17.1. 1946 год.
За верността на преписа:
Легационен секретар
ЦДА, ф. 1485, оп. 1, а.е. 49, л. 133
Заверено копие, машинопис
“Съюзната контролна комисия в България” (ноември 1944 – декември 1947 г.), документи, том втори, втора част, Луиза Ревякина и Татяна Волокитина, издателство на БАН “Проф. Марин Дринов”, 2018 г.
Автор на публикацията:
