Мина Карагьозова е от съвременните литератори, които са наясно какво точно е литературата. Но не защото специално се занимава с литературознание и не от гледна точка на литературознанието, а защо знанието за литературата е изначално в нея заложено. Като дарба, а не като ученост. Още докато е усещала първите забързани туптежи на сърцето и е прописвала първите стихове, е знаела съвсем точно с какво се захваща. И душата й е останала чиста и до днес. Защото дарбата и нечистотата са несъвместими. Защото дарбата няма как да съжителства с жаждата за тиражи, продажби, награди, слави, както някои писачи днес разбират писането и дори учат на това захващащите се с писане. И няма нищо общо със зависти, злоби, вредителства, човеконелюбие и родопредателства, каквито някои писачи днес повсеместно практикуват.
Докоснах се за първи път до нейния възвишен свят по-цялостно през 2016 година, когато се запознах с публицистичните й и литературнокритически статии и есета, събрани в сборника „Ранени от Словото“ (2013). Какво заглавие само!
Признавам, тази книга за мен бе неочаквана. Щастливо откритие.
Наскоро някъде четох, че през 2012 година човечеството неусетно е преминавало в дългочаканата нова епоха от своето развитие – по-добронамерена, по-щадяща, по-милостива към човека, лелеяна и провиждана през вековете от най-светлите умове на човечеството. И че следващата – 2013-а – е била годината на избора: всеки човек избирал дали ще бъде с новия свят, който вече настъпва, или ще си отиде със стария свят – света, който потъва в небитието.
Дали това е вярно или не, не знам, но тъкмо през 2013 година Мина Карагьозова е направила своя избор, когато в предговора към „Ранени от Словото“ с цялата си пламенна вяра споделя:
„Книгата на книгите точно формулира изначалната мисия на Словото: да създава светове. В глобалния свят на ХХI век ние, хората на духа, пазим не толкова държавни граници, колкото духовните територии, създадени от самите нас. И всяка книга, всяка картина, всяка мелодия, създадена от човешкия творчески гений, разширява тези територии. Аз ще отида по-далече – всяка книга, всяка песен, всяка картина, която пази територията на човешкия дух, е създадена от воин на светлината…“.
Всичко е ясно, нали?
Приемаш или не приемаш тези думи, приемаш или не приемаш Новото… Всичко всъщност е въпрос на личен избор. Под „новота“ нямам предвид, разбира се, изкуствения интелект, новите технологии, курсовете по творческо писане, всяческите пост– и прочие модернистически глупотевини. Те просто са перушанени двойници на Новото, което приижда с могъща сила.
Не случайно в предговора към „Ранени от Словото“ (2013) Мина Карагьозова говори за „изначалната мисия на Словото“, за „духовни територии“, за „воини на светлината“…
„И рече Бог: да бъде светлина…“ Всъщност, с тази сакрална фраза започва фактически цялото битие – светлината, небето и земята, злакът, тревата и плодното дърво, слънцето и луната, звездите, рибите, влечугите и птиците, добитъкът и зверовете, и накрая – човекът… И човекът – като „образ и подобие“, като „воин на светлината“ –създава духовни светове, „държави на духа“ и пази духовни територии…
Не случайно по-нататък в книгата й става дума за толстоизма и неговото безсребърничество в духа – търговците трябва да бъдат прогонени от храма обратно на пазарищата, където им е мястото. Нека си продават там книгите, които са написали, за да ги разпродадат…
И ако някой досега не е разбрал за какво точно става дума, макар в думите на Мина Карагьозова да няма двусмислици и недоизказаности, ще продължа да се позовавам на нея, защото тя твърде находчиво и в духа на съвременните научни открития в областта на квантовата физика обяснява Новото, което идва, макар определени, съвсем не случайни хора да са знаели и предчувствали тези неща много по-отдавна и още от началото на началата:
„Добре дошли в една холистична вселена – подканя ни подкупващо Мина Карагьозова, – където всичко е свързано с всичко и най-малката частица носи пълна информация за цялото и му влияе аналогично на холограма. Вселена, където няма противопоставяне на дух и материя, където всичко е енергия в различни вибрации“.
„Коледа в епохата на Водолея“
Не случайна в този сборник е и статията „Моят Пушкин“. При това – забележете! – Мина Карагьозова споменава имената на Пушкин и Толстой и дръзва да тълкува тяхното творчество и живот от съвременна гледна точка – във време, в което някои хора се правят, че тези велики мъже не са съществували, и рискува да я обвинят във всички земни грехове. Това, нейното, е въпрос на изключителна смелост и доблест. Ако и в началните й редове на статията за Пушкин да признава, че изпитва страх, но… то е друг страх, породен от благородно вътрешно вълнение при досега с Голямото, а не от външни някакви обстоятелства:
„За Пушкин е писано толкова много, че да напиша нещо свое за мене е истинско предизвикателство – малко е плашещо. Но, както винаги, и сега се оказва, че това, което най-много ме плаши, най-много си заслужава усилието да се заема с него“.
Воинът на светлината не се бои от нищо, защото е със светлината. Но в случая се бои от докосването до самата светлина, защото знае, че да се докоснеш до светлината – значи избор, значи позиция, значи отговорност, значи саможертва, значи цялостно преображение или поне най-малкото – прекрачване през комфорта. Голямото в духа винаги е плашещо. Наистина е плашещо да осъзнаеш, че наред с Големите, и ти участваш във всеобщия градеж на света, който ни заобикаля и отвъд него, че ти си от значение, че твоята пасивност или съучастие пряко влияят на случващото се около теб и отвъд теб. И това е от огромно значение не само за Цялото, но и за самия теб… Както пише Мина Карагьозова:
„Ако една малка частица от цялото може да променя цялата система, то тогава къде ще останат нашите оправдания – „какво мога да направя аз, една прашинка във вселената?“. С концентрирана мисъл и молитва всеки от нас е в състояние да променя света, в който живеем, към по-добро. И в това е шансът за нашето спасение в най-буквалния смисъл на думата“.
„Коледа в епохата на Водолея“
Представяте ли си? Шансът за нашето спасение не е някъде вдън горите тилилейски, които и не съществуват, и не е зад девет планини в десета, и дори на ръка, на милиметър разстояние не е, а е наблизо, съвсем-съвсем наблизо, вътре в нас, в теб и в мен – като следствие на наш избор, на наше предпочитание. Да благодарим на Мина Карагьозова, че ни го припомня.
* * *
С годините се запознах издълбоко и с поезията, и с прозата, и с есеистиката на Мина Карагьозова – и като неин ценител, и като редактор и съставител на нейни книги. Тя, като истински творец, не е едножанрова, еднопластова, еднозначна. Нейната дарба се разкрива многостранно, разнопосочно. И във всички страни и посоки – блестящо. Така е с истинските творци – няма как да са талантливи като поети, а като белетристи да издишат. Вижте лирическите книги на Мина Карагьозова „Постоянно местожителство – ада“ (1992), „Струна над бездната“ (1998), „Танц“ (2007), „Душата – горе!“ (2019), сборниците й с разкази и есета „Екстаз“ (2021), с кратки разкази „Веселата страна на живота“ (2022) или с литературна критика „Пулсът на Всемира“ (2023), със стихове и проза „И чудото стана“ (2024, на пет славянски езика!) – и ще се убедите. С какво ли ще ни изненада тепърва? Вечно търсеща, вечно стремяща се нанякъде (тя си знае накъде, но при всички случаи – накъдето е необходима!), вечно неспокойна, задъхана, „ранена от Словото“…
Аз избрах своя връх, свободата да тръгна към него,
свободата от земните страсти, животи и смърт.
И стремително, леко, плавно, красиво и нежно
мойте струни над бездната, въпреки всичко, звънят!
„Пътят“
Някъде в дневника си Александър Блок пише, че поетът е много по-чувствителен от нормалните, непишещите хора и възприема физическата болка, поне десет пъти по-болезнено от тях. А какво да кажем за болката на душата? Питали ли сме някога какво точно преживява онзи сред нас, който, по психолози като Уейн Дайър, е „екзистенциално самотен“? Мина Карагьозова не просто е чувала/чела за това състояние, наричано „екзистенциална самота“. Тя неведнъж го е изпитвала и съвсем точно го описва от първо лице: „Самотата е вътрешно състояние, с което съм свикнала. Около мене има прекалено много хора. Но единици частично ме разбират“.
А какво да кажем за болката на света – непоносимата болка на света, която никой друг, освен поетът, не може да усети, понесе и изтърпи! Мина Карагьозова знае и познава и тази болка. Разбираме го от онова загадъчно стихотворение, което тя е посветила на Добромир Тонев – „Коне и дух“, и което, впрочем, е чудесна илюстрация и на всичко, за което ставаше дума досега:
Коне и дух и висини,
и празнота на тишината…
Все към небето се стремим
и все прибира ни земята.
За полет ятото се готви,
крилете бели са до блясък…
И като хрътка диша злото,
сподавило злокобен крясък…
И те отвежда светлината
отвъд жестокия ни свят,
отвъд небето и земята,
и няма вече път назад.
Разпятие те чака там –
това е твоята отплата
за любовта и красотата,
които с болка си създал…
Легенда, полет, стихове
за кървавата ти Голгота…
Отвъд смъртта, отвъд живота –
остана твоето небе.
Остана нашата Колхида,
където, може би, си стигнал
и вече знаеш, че я има
във всяка твоя тъжна рима.
И нека всичко ти разкажем
как сме без теб тук, на Земята…
И да ни чуе екипажът…
И да ни чуе тишината!
Затова… Прощавайте на Мина, когато ви се стори, че не я разбирате. Обичайте я, когато решите, че е невъзможна. В нея има толкова сила и дързост, толкова порив, толкова красота!
Да си жива и здрава, Мина, все така устремена, устрелена, вдъхновена и разкошно щастлива сега и тук, и завинаги, и, както сама казваш в стихотворението „Белота“, „през всичките вечни и още по-вечните векове!“. Бъди! Въпреки всичко! Въпреки всички!
Национален литературен салон „Старинният файтон“,
Народно читалище „Заря – 1858 г.“, Хасково, 1 октомври 2025 г.
Автор на публикацията:
