Всеки човек още от невръстна възраст, докато расте и се оформя като личност в утробата на живота, се е сблъсквал с ония внезапни мигове на тишина, когато вътре в него с неумолима сила са възникнали въпросите: кой съм, защо съм, какъв е смисълът на това, че живея. И по-нататък – какво е моето предназначение, как в пълнота да осъществя това, за което съм се родил и съществувам, за да си тръгна удовлетворен, без съжаления, че съм бил на тоя свят. И тъй до края. Или поне би трябвало да се е питал дори само от любопитство и тревога в ранни и по-късни етапи на житието-битието си, ако не е бил засмукан жаждите си за слава или от потребностите на търбуха, където са угасвали множество писателски съдби и въжделения.

Това, което Никола Иванов прави в литературата, показва, че той не само се е питал, но и е намерил отговор. За себе си. Защото отговорът на този въпрос е само за себе си, а не за някого другиго. Всеки трябва сам за себе си да го намери. Никола Иванов е нагледен пример за смислен и същностен живот на литературен критик по призвание, на човек, докоснат свише. И го живее с такава всеотдаденост, с плам, с честност докрай, че на мнозина им е неуютно, проветриво и смразяващо в неговата компания. Страх ги е от неговата пределност. Но не в смисъл на завършеност. А в смисъл на съвършенството, на границата, откъдето нататък започва безпределът, истинността, вечното, онова, което е

* * *

Има мнение, че литературен критик става неосъщественият поет. Може и така да е в общобитуващите представи. Не знам. Но ако неосъщественият поет може въобще да стане нещо осъществено, в случая литературен критик, то този литературен критик е ЕДИН ОТ МНОГОТО, един от онези, които пишат заради хляба насъщен, за развлечение и разтуха или за да прогонят скуката на съществуването, която ги е захапала и не ги отпуска. Неосъщественият поет си остава прекрасно неосъществен във всичко, без значение в коя литературна област ще се пренасочи – критика, проза, есеистика, публицистика, независимо от образованието и натрупания жизнен опит. Не си спомням Никола Иванов да е писал някога стихове. Критическата дарба избликва от само себе си и няма нужда от никакви патерици, за да се прояви. Така е при него. И затова той е ЕДИНСТВЕН.

Литературата, особено съвременната литература, външно е стихиен, безразборен хаос от имена, заглавия, тенденции, разделения, който се вихри, клокочи, ври и кипи, ако и, като всяка сложна, алогична система, да има свои вътрешни, скрити за окото на обикновения читател закономерности, по които се развива. Литературният критик… Тук именно се откроява разликата… ЕДИНИЯТ ОТ МНОГОТО умножава, узаконява хаоса, защото не улавя скритите закони. ЕДИНСТВЕНИЯТ твори от хаоса битие, космос, хармония. Създава концепция – концепция за литературата, изгражда ред, космос, вселена, подрежда… „балната зала“. Е, „Подреждането на балната зала“ (2006) – това именно е знаковата книга на Никола Иванов  с литературна критика, неговата, както се казва, „визитна картичка“ в литературата. Съвсем не случайно, нали? Критериите му са железни:

„Критиката извършва първоначалното отсяване на зърното от плявата, която всякога е била много повече. Винаги трябва да реагира внимателно и премислено. В никакъв случай критикът и критиката не трябва да бъдат обслужващи нечии интереси, а да са максимално обективни. Критикът при всички случаи трябва да е с характер, да не се съобразява и пригажда“. (Подреждане на балната зала“, 2006, с. 8)

И тъй, ЕДИНИЯТ ОТ МНОГОТО разхвърля, разделя, недоразбира, съсипва литературата. ЕДИНСТВЕНИЯТ подрежда, събира, прониква, съзижда, с една дума – извиква ново битие на литературата. Нещо повече. ЕДИНСТВЕНИЯТ приземява високите трептения на поезията до сърцата на хората, задъхани от ежедневия и битовизми, ослепели и оглушели за красотата, но с изначално заложена в тях жажда по нея. Превежда небесните послания на поета на разбираем, земен език. Отваря всичките прозорци на душата. Проветрява човека. Свещенодейства. В този смисъл Никола Иванов е категоричен:

„Литературният критик е своеобразен мост, на който трябва да се срещнат автор и читател, а не допълнително и вторично да усложнява и затруднява прочита и тълкуването чрез повторно закодиране и по този начин да ги отдалечава още повече. Критикът трябва максимално да осигури пълноценния смисъл на тази среща, като обясни по възможно най-разбираемия и достъпен начин и направи своеобразен „превод“ на творбата от езика на автора на езика на обикновения читател и така да го приобщи към творбата. Защото той притежава необходимите рецептори, усет и възможности за тази дейност“. (Подреждане на балната зала“, 2006, с. 20)

Така Никола Иванов дава ново лице на литературната ни критика през годините. Докато Нешо Бончев ни завещава: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти…“, Никола Иванов преобръща, надраства своя именит първопредшественик, като допълва: „Впрочем и комплименти. Но за онези, които наистина го заслужават“ (Подреждане на балната зала“, 2006, с. 29).

Само в този контекст виждаме цялостното дело на Никола Иванов като литературен критик, цялостното значение на онова, което той прави (и, в частност, мястото на сборника „Литературнокритически статии и студии. Към „БАЛНАТА ЗАЛА – 7“ (2024), която днес представяме) и в личното му творчество, и в контекста на съвременната българска литература. За литературен критик от такава класа една литература може само да мечтае. Такива като него вероятно е имал предвид Иван Динков, като казва (в „Почит към литературата“, 1980): „Отглеждането на един критик е цял подвиг за една национална литература“. Бих го уточнила: не какъв да е критик, а единствен, истинен, истински литературен критик.

* * *

Никола Иванов е автор на множество отзиви, рецензии, статии и студии, публикувани в авторитетни вестници и списания. Но най-важното… всички те не са сами по себе си, случайни, разхвърляни, разнопосочни. Те са тухлички, с които – тухла по тухла – литературният критик издига „балната зала“ на българската литература – за нейното ново битие там, където започва безпределът, истинността, вечното, онова, което е и остава. Мислите, че е лесно? Не е! Но ако веднъж си се захванал, ако си доловил веднъж зова на безпределното – невъзможно е да се откажеш. Защото би се отказал от всичко, в което вярваш, би предал себе си. А иначе изглежда лесно, защото Никола Иванов го прави да изглежда лесно. Но зад тази „леснота“ прозират години усилна работа и бляскави проникновения. И разбира се, мъжество и характер да отстояваш позицията си, да разрушаваш многолетни псевдолитературни представи за стойностно в литературата, да катурваш псевдоавторитети, върху изкуствено издигнати пиедестали.

След сборника „Подреждане на балната зала“ (2006) Никола Иванов построи, в периода от 2013 до 2025 година, цялостна концепция за съвременната българската литература – в поредица от аналогични сборници: „Подреждане на балната зала. Литературни статии и студии“ (Продължение първо) и седем (засега!) тома под заглавие „Литературнокритически статии и студии“ (Към „Балната зала“). Затова не бих искала да представям днес специално последният – под номер 7 – сборник от тази поредица. Той има тежест и сам по себе си, разбира се, но в контекста на цялата поредица придобива абсолютно друг смисъл, ново битие, защото чрез поредицата Никола Иванов надраства старото познание за литературата и я издига на непознато досега ниво. Впрочем, всички сборници от поредицата за „балната зала“ са дело на издателство „Славена“ – Варна.

Отделно в енергийното поле на нашата словесност (не казвам „на книжния пазар“, защото книгите на Никола Иванов нямат пазарна стойност – безценни са!) се появяват литературни анкети с Иван Динков (направена през 1982-1985 г., излиза 2000 г.), Никола Радев (2020) и с Георги Мишев (2023). А от 2022 до 2024 година литературният критик надстрои тази своя ниша с поредицата от три (засега!) тома „Беседи от балната зала“ – беседи, осъществени под формата на своеобразни анкети със любимите на Никола Иванов герои, населили неговата литературна „бална зала“.

Бих искала да допълня в качеството на предварителна новина, вест, съобщение, че авторът подготвя още три тома (засега!) към друга поредица, но в общия контекст на „балната зала“ – „Перник в българската литература“, „Бургас в българската литература“, „Пазарджик в българската литература“…

Но и това не е всичко. Защото Никола Иванов е автор и на пет (засега!) книги от поредицата „Предговори“, написани в периода от 2019 до 2023 година, и е издал книги с негови предговори на Димчо Дебелянов, Йордан Йовков, Пейо К. Яворов, Дора Габе, Никола Фурнаджиев и Димитър Бояджиев за поредицата „Музеи на български писатели“ отново на варненското издателство „Славена“.

Към това – в периода от 2011 до 2022 година Никола Иванов е издал и осем (засега!) книги от поредицата „Статии и рецензии. Литературна критика и литературна история“, отразяващи интересни явления от историята и животрептящия ден на българска литература. И още – сборника „Из българската литература от Софроний до наши дни“ (2014).

А когато, като читател, и разлистиш някоя от книгите, оставаш очарован от безкомпромисната честност на мислителя, от безподобната чистота и – същевременно – простота на изказа, от дълбочините на мисълта и от неочакваните сентенции за творческото горене и литературата, за покрусите и  тежненията по пътя, неволно ти се иска да възкликнеш: „Каква последователност! Каква фанатична преданост! Какъв литературен вкус! Какво чувство за справедливост! Какви сетива за истинското в литературата – без грам съобразяване с „принадените“ административни, обществено-политически или каквито и да е други стойности (в скоби: една критикарица, която напоследък се прочу с присвояване на чужди снимки, се обаждала до главния редактор на едно литературно списание с недобротворното желание да му търси сметка, задето е публикувал статия на Никола Иванов, убийствена за бивше административно величие в литературата)! Какво безкористно служене на българската духовност! Какъв невероятен  р е а л е н  принос към българската книжнина – а не принос, „подпечатан“ на метал или на къс хартия под формата на грамота, да речем, който няма нищо общо с реалността, в частност с литературата!

Но и това не е всичко!

* * *

Квинтесенцията на творчеството на Никола Иванов е в неговите книги за… малко е да се каже – за Поета, но и за Човека, за Учителя, за Мислителя (всичките с главни букви)  Иван Динков.

„Иван Динков бе един от стожерите на българската поезия и литература – пише Никола Иванов в послеслова към сборника „Иван Динков“ (2025, с. 555), – един от пазителите на нейните скрижали. Той бе толкова невероятно автентичен, защото по изумителен начин и вторичното, придобитото и преминало през него, той превръщаше в автентично. При него индивидуалното и личното винаги ставаше универсално и общочовешко. На литературното поле не се състезаваше с никого, защото си имаше лично своя писта. И защото великите поети и творци се съизмерват само с класиците. А чисто в литературен смисъл в някои отношения той беше извън литературното състезание през втората половина на миналия век“.

Никола Иванов остава зашеметен от поета Иван Динков още в края на 70-те години на миналия век, когато като начеващ литературен критик прочита книгата му „Антикварни стихотворения“ (1977). През 1980-а подготвя за печат собствена книга „Иван Динков. Монография. Литературна анкета“. Издателство „Български писател“, където книгата е предложена от автора, му я връща под предлог, че подобен род книги там издават на „утвърдени авторитетни специалисти“, доказали се по страниците на литературния печат, а не на прохождащи автори като него. За да го откажат окончателно обаче, поне в близките години, добавят към аргументите и „недостига на хартия“ (моля?). Така книгата излиза едва през 2000 година. Второ преработено и допълнено издание се появи на бял свят през 2009-а под заглавие „Книга за Иван Динков“ (поетът не дочака новото издание, доколкото на 23 януари 2005 г. си отиде от живота). През 2013-а, под съставителството и редакторството на Никола Иванов излезе сборникът „Почит към Иван Динков“ – с встъпителна статия на съставителя, стихове от Иван Динков, стихове посвещения на Иван Динков (на 49 поети) и „Рецензия“ на Никола Радев, оценки на литературни критици изследователи за Иван Динков и творчеството му, както и сценарият на филма „Навътре в камъка“ (сценарист проф. Златимир Коларов, режисьор Валентина Фиданова-Коларова). Също през 2013-а бе издадена и книгата „Иван Динков, представен от Никола Иванов“, предназначена за изучаване в училищата. Съдържа литературна студия от Никола Иванов, подбрани стихотворения и фрагменти от белетристичната книга „Почит към литературата“ на Иван Динков. Десет години по-късно се появи и книгата на Никола Иванов „Уроците на Иван Динков“ (2023). Тя също е със сложна композиция. В нея са публикувани литературнокритически изследвания на Никола Иванов; две интервюта с Иван Динков и стихотворения, които Никола Иванов подбрал от десет лирически книги на Иван Динков. Поредната книга „Иван Динков“ от тази – 2025-а – година, която увековечава паметта за големия български поет, е съставена от монография, литературна анкета, уроците, записки по памет и избрани стихотворения. Квинтесенция на квинтесенцията.

Когато Никола Иванов пише за Иван Динков, перото му скърца по друг начин, душата му буквално се преобразява. Свидетел съм – мнозина поети, при това от големите, го ревнуват от Иван Динков: какво толкова вижда в него? какво толкова в него намира? какво толкова го величае? Работата дори не е във виждането, намирането или величаенето. Преди време, през 2023-а, когато представях сборника на Никола Иванов „Уроците на Иван Динков“, ме порази абсолютното припокриване между поет и литературен критик (или обратното – все едно).

…То дори не е общуване, нито приятелство. Макар че е и това. То е някакво щастливо намиране, на което възможността да се осъществи е едно към безкрайност. То е някаква абсолютна творческа и духовна, не бих казала връзка и дори не би подхождала думата симбиоза, нито дори съпричастие, а по-скоро някакво съ-битуване, съ-единение… То е някаква поява, след която неизменно има продължение, отклик… Или глас, след който неизменно се изстрелва в пространството и времето екот… Или думи – и тяхното ехо нататък… Ето, Иван Динков го няма отдавна, а продължава да присъства сред нас благодарение на Никола Иванов… Стиховете са написани преди години, а тълкувателят ги възражда пак и пак и ги увековечава…

Може да се каже и по друг начин… И го казва, в емблематичната си книга „Когато Господ ходеше по земята“ (2015), Никола Радев – във връзка със сборника „Почит към Иван Динков“ (2013) на Никола Иванов:

„Литературен критик с доблест и достойнство, Никола Иванов е от малцината съвременни литератори, който убедително покрива максимата на Олга Фрош: „Ако критикът е пълноценен, той е равноправен на писателя“.

И още по-точно – то е като онова, за което се досещаме, когато си спомним думите на Мигел де Унамуно, автор на много прекрасни книги, сред които и „Животът на Дон Кихот и Санчо“ (1905): „Сервантес се е родил да напише Дон Кихот, а аз да го изтълкувам“

С други думи – Иван Динков се оглежда в Никола Иванов и Никола Иванов постига себе си в Иван Динков…

* * *

Да, да… Знам, че трябваше само да представя сборника „Литературнокритически статии и студии. Към „БАЛНАТА ЗАЛА – 7“ (2024). Но той просто е една тухличка от огромното духовно здание, което Никола Иванов гради, и би било някак некоректно да го отделя от цялото. Защото неговото значение се измерва с обема на всичко, направено от Никола Иванов за българската литература, със значимостта на всичко, казано от литературния критик, с огромното, което той е успял да изгради върху яки основи. Няма друг като Никола Иванов в днешния ден на българската литература. Щастливи сме днешните български писатели, че го има, че сме негови съвременници. Огромността на това, което създава, красотата му ще се види в пълнота след време. Твърде близо сме до него сега, за да го проумеем и оценим подобаващо. Някои литературни „капацитети“ сега виждат дори само запетайките, други са стигнали до определени изречения, без още напълно да съзнават смисъла им. Трети и четвърти…

А Никола Иванов знае какво прави и накъде върви. И върви. Въпреки суховеите на времето и засмукващите мочурища, налазили литературното ни житие-битие, които не ни дават понякога да дишаме. Без въобще да се интересува от „кощунството на зурлите“, по великолепната „Поема“ на Иван Динков (вж. „Иван Динков“, 2025, с. 512). Никола Иванов завършва своите „Литературнокритически статии и студии. Към „Балната зала – 7“ (2024) със студията „Критикът мъченик (Владимир Василев)“. В нея четем:

„Животът на Владимир Василев и преди 9 септември 1944 година съвсем не е комфортен и охолен, а след тази дата става непоносим. Винаги и от ляво, и от дясно са го упреквали и ругаели. Сам той казва: „Моята съдба е да възбуждам недоволството на всички“. Това е така, защото, като изключим обществено-политическите обстоятелства, блестящ и голям критик като него винаги, по всяко време е неудобен, тъй като е пречка пред бездарниците и графоманите, а те винаги са много повече от талантливите“ (с. 254).

Нима тези думи с цялата им безпощадна яснота не прилягат изцяло и на Никола Иванов? Както и на всеки голям творец – единствен, истинен, истински? И какво от това, че „бездарниците и графоманите… са винаги много повече от талантливите“? Никола Иванов подрежда „балната зала“ на българската литература. Гради и надгражда. Над онова, което вече е изградено, полага основите за нов градеж. Така е в литературата. Това е литературата.

Всичко останало е от лукаваго, което – подобно на многото имена и лесна слава –„годините без жал ще изметат“, по незабравимите думи на Патриарха на нашата литература. Да, годините без жал ще изметат онези, със „запетайките“ и „изреченията“, които днес се правят, че не забелязват Никола Иванов, за да му окажат презаслуженото признание. Наистина не забелязват този светъл мъж в българската литературна критика, който в наше време спасява честта на нашата безпределна, на нашата вечна словесност. Но то си е за тяхна сметка. И все някога ще си я платят.

Национален литературен салон „Старинният файтон“,
къща музей „Христо Смирненски“, София, 3 юни 2025 г.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук