В тези юбилейни за професор Искра Баева дни си припомняме преди всичко нейното научно творчество – стотици изследвания е посветила на новата ни история. Навярно хиляди са и нейните публицистични публикации, в които тя подхожда не само аналитично, но и със сърцето си, което е отдадено изцяло на лявата идея. Но не поради наследствени причини, макар за това да има предостатъчно основания, а защото е убедена в аргументите си. В автобиографичния си предговор към обемистия том “Избрано. Многоликата история”, който бе отпечатан преди няколко дни в изд. “Синева”, тя не прощава и на себе си за заблужденията си в месеците преди и след 10 ноември 1989 г., когато, нека не си кривим душата, всеки от нас живееше с надеждата, че случващото е за по-добро. (Виж по-долу)
Почти не съм срещнал в днешно време текстове, които да отричат нейните тези, а понякога тя е безмилостна към опонентите си. И като не могат да й опонират, някои използват и мръснички административни методи.
Но може с чиста съвест да твърдим, че тя е един от най-обичаните от студентите преподаватели и те са хиляди. Проф. Баева е лектор и в много университети по света, където я посрещат радушно. И тази любов не може да й отнеме никой.
Настоящият юбилеен том, чиято премиера ще бъде на 15 януари от 18 часа в новата конферентна зала на Ректората на СУ “Св. Климент Охридски” (втори етаж, в новото крило към ул. “Шипка”), се състои от две части. В първата са включени научни изследвания, а във втората – нейни публицистични публикации.
Христо Георгиев
КАК И ЗАЩО ЧРЕЗ ИСТОРИЯТА СЕ ПОСВЕТИХ НА ЛЕВИТЕ ИДЕИ
Искра Баева
Поглеждайки към последните две-три десетилетия, виждам странния завой, който направих в научните и популяризаторските си занимания: от критика на социализма към защита на левите идеи. Странното е, че докато редица известни днешни политици, анализатори и историци еволюираха в убежденията си отляво надясно, при мен посоката беше обратната. Както се уверихме в годините на прехода, комунистическият произход не е спрял никого да се превърне в десен и дори крайно десен пропагандатор. А кой знае защо при мен нещата тръгнаха наопаки: както комунистическият ми произход не ме спираше по-рано да критикувам системата, така и след като тя рухна, не ми попречи да защитавам левите идеи.
Как стана това?
Завърших история в Историческия факултет на Софийския университет „Климент Охридски“ през 1974 г. във време, което тогава се наричаше „реален“ или „зрял“ социализъм. Сега ние, немалко сериозни европейски историци, го наричаме държавен социализъм от съветски тип, докато политизираните ни колеги предпочитат „комунизъм“ и „тоталитаризъм“. През 70-те години беше общоприето по стените на официалните кабинети да висят портретите на партийни дейци, важните новини бяха от пленуми и конгреси, а в повечето случаи започваха с това какво е направил „другарят Тодор Живков“. Неговият образ ни съпровождаше от началото на съзнателния ни живот и накрая с ужас мислехме, че ще ни управлява, докато сме живи. Започвам с онова време, защото то предопредели нежеланието ми да се занимавам със съвременна българска история, която тогава приличаше повече на част от митологизираната история на БКП, отколкото на истинска история.
Специализирах стара и средновековна обща история при Александър Фол, Христо Данов, Велизар Велчев, Михаил Йонов, но по щастливо стечение на обстоятелствата, както се оказа по-късно, започнах професионалния си път на изследовател не със старата, а със съвременната обща, сиреч световна, история. Когато моят научен ръководител Христо Несторов ми предложи да си избера тема за дисертация от следвоенната история на социалистическа Централна Европа, аз без колебание посочих Полша. Обществото в тази най-голяма източноевропейска социалистическа държава вече беше изявило своя свободолюбив дух през 1956 г., когато с масови демонстрации беше наложило за нов лидер репресирания при сталинизма Владислав Гомулка, 12 години по-късно през март 1968 г. студентите от Варшавския университет се бяха разбунтували срещу цензурата, през декември 1970 г. работниците от Гданската корабостроителница отново бяха наложили смяна на върха, като този път това беше бившият миньор от Франция Едвард Герек, а шест години по-късно след нови масови стачки дисидентстващата интелигенция се беше обединила в общ фронт с недоволните работници. Обликът на бунтовна Полша ме очарова, защото беше в рязък дисонанс с мъртвешко безветрие на българската политика.
Късметът си каза думата още веднъж, когато от ЮНЕСКО обявиха едногодишни стипендии за млади учени за Полша и така за 12 месеца през 1977–1978 г. се оказах в Историческия институт на Варшавския университет, благодарение на което имах възможност да работя заедно с полските колеги и в полските архиви. Във Варшава видях с очите си как поляците се борят за правата си, но и как властите се съобразяват с някои от исканията им. С такива „бунтовни“ нагласи се завърнах в България и посветих следващите си преподавателски и изследователски години на социално-икономическите и политическите кризи на социализма. Тогава кризите предизвикваха най-голям интерес към инак скучната най-нова обща история. Но можех да го направя и защото през 80-те години атмосферата и в България започна да се променя и критиките към социализма вече не бяха табу. Трябва да припомня и нещо отдавна забравено: въпреки днешния пропаганден образ на „комунизма“ (надявам се да е ясно, че комунизъм никъде не е имало), според който той е бил низ от репресии, всъщност системата еволюира и атмосферата на 50-те години е съвсем различна от онази на 80-те. Вярно е, че до средата на 80-те години трудно можеха да се публикуват остри критики към социализма, но при упражненията и лекциите говорихме значително по-свободно и смело. И до днес, когато ме срещнат бивши студенти, ми припомнят как съм им отваряла очите за недостатъците на социализма преди 1989 г.
Заедно с повечето източноевропейци и ние, българите, се зарадвахме на „перестройката“ на Горбачов, която ни обнадеждаваше, че социализмът може да се демократизира. Ставащото тогава отговаряше не само на убежденията ми, но и на професионалните ми изводи, че без политически свободи не може да се изгради социално справедливо общество, каквото претендираше да бъде социализмът. Това ме сближи с критиците на системата, благодарение на което дори станах съучредителка на дисидентската „Гражданска инициатива“ на Любомир Собаджиев.
За мен повратният момент настъпи в началото на прехода. Не защото не го приветствах, напротив, и аз заедно с огромния брой българи се зарадвах на свалянето на Живков. Тогава вярвахме, че се ражда шанс за демократизация на обществото. Нито на мен, нито на хиляди други българи и през ум не ни минаваше, че настъпването на демокрацията ще бъде съпроводено от разграждане и буквално разрушаване на социалната държава и на всички постижения на социализма. Но стана точно това. Накратко казано, на свой гръб се убедихме, че когато мислим, че печелим, не знаем какво губим.
Едва горчивината от първите разочарования на прехода ме накара да се замисля за своите идейни корени. За това какви са били моите родители и роднини, в какво са вярвали, за какво са се борили и защо са го правили. Тогава с помощта на семейната история се опитах да си обясня настоящия ден. Защото човек само наполовина е това, което е научил и изградил през живота си, другата половина наследява от миналото. В годините на прехода фамилното ми минало започна да ми говори по нов начин и ме накара да потърся нови гледни точки за ставащото.
Семейното ми минало изглежда така:
Баща ми Васил Баев в последния си гимназиален клас бяга от дома си, за да стане партизанин в Шуменско-Преславския партизански отряд. Като немалко младежи от своето поколение той се увлича от левите идеи за справедливо устройство на света, но не просто заради модата или за разнообразие, а с твърдата убеденост да ги направи свое верую. Веруюто е онова, което предопределя нашия живот, затова още като тийнейджър той е готов да рискува живота си. Участвал е в сражения, преживял е тежките армейско-полицейски блокади през пролетта и лятото на 1944 г., но не се е уплашил и пречупил. При това го прави независимо от произхода си: добре образовано и заможно семейство. Неговият баща Радослав Баев следва строително инженерство в Берлин и го завършва във Виена, след което се завръща в родината си, за да изгражда пътищата в североизточна България. Майка му (моята баба) Екатерина е дъщеря на кап. Никола Атанасов, българин от Бесарабия, завършил военна академия в Русия, преди да оглави един от отрядите на Българското опълчение в сраженията за освобождение на България. Остава в старата родина, в Хасково, а двете му дъщери Екатерина и Евдокия завършват история и география в Брюксел и се женят съответно за инж. Радослав Баев и проф. Асен Златаров.
Когато баща ми става партизанин заедно със своя приятел и съученик Крум Василев, те не просто бягат, а вземат със себе си и циклостила на гимназията, за да могат на него да печатат позиви. Проблемът е, че директор на гимназията е инж. Радослав Баев, който заради бягството на сина си и кражбата от гимназията е интерниран, а само добрите връзки на семейството с местните власти предпазват от тази съдба цялото му семейство. След войната те напускат Шумен, купуват апартамент в центъра на София (на ул. „Хан Крум“ 3, където преминаха първите седем години и от моя живот), а по-късно там го следва и синът му. Още помня многобройните немски социалдемократически книги (наред с множеството български социалистически брошури, подвързани в общи томове, вече част от моята библиотека), които дядо ми беше донесъл от Германия и Австрия. Затова съм сигурна, че увлечението на баща ми по комунизма не е случайно, а също е част от семейната атмосфера.
Съвсем различно е семейството на майка ми. Като повечето българи от периода преди Втората световна война нейното семейство е селско, от Североизточна България, където са мигрирали от Босилеградско. Дядо ми Пеню Петрунов още на млади години е принуден от немотията да замине на гурбет отвъд океана, където в Чикаго намира работа. Не е изкушен от възможността да остане в „страната на неограничените възможности“, а след като спестява достатъчно долари, се завръща в родината и със спестените пари купува земя (80 дка), отваря дюкян и кръчма в село Изворово, Омурташко. Замогването му не го отказва от социалистическите идеи, които е последвал в Чикаго, и ги предава на четирите си деца – три момичета и едно момче. Благодарение на това едната му дъщеря – Искра Петрунова, учителка в Южна Добруджа по време на Втората световна война, е уволнена завинаги от всички училища в Царство България, защото си е позволила в лично писмо (неприкосновеност на личната кореспонденция ли?) да изрази съмнения в победата на Третия райх. Най-малката дъщеря – майка ми Величка (по-късно Вела Баева), е ученичка в гимназията в Омуртаг, когато се включва в нелегалната мрежа на РМС. Заедно с другарите си те разпространяват нелегална литература и позиви, крият нелегални, а след провал са арестувани, изтезавани и по-късно съдени.
Един от любопитните спомени на майка ми от ареста е за дочут разговор между двама стражари. Докато си говорят за положението, единият спонтанно възкликва: „Е, щом и синът на директора на гимназията инженер Баев е избягал при шумкарите, свършено е с тази власт!“ Другият само клати глава в почуда от ставащото. Тогава новината за бягството на сина на директора при партизаните е впечатлила майка ми и я е обнадеждила, че след като и служителите на властта не вярват в бъдещето ѝ, значи победата ще дойде скоро. Но не е подозирала, че само след две-три години тя не само ще се запознае със сина-партизанин, а във Варна заедно ще работят в младежката организация, ще се влюбят и ще направят семейство, продължило повече от половин век.
Едва в годините на прехода, когато започнаха подигравките с българската съпротива, а всички политически репресии в България бяха приписани само на комунистите, майка ми започна да разказва за съдбата на децата от Ястребино, съседно на нейното село, които е познавала. Трагедията на избитите семейства на партизани и ятаци от Ястребино през декември 1943 г. всеки път я караше да се разтреперва, тъй като са били приятели със 17-годишния тогава партизанин Чавдар Калайджиев (Калайджийски), който в кървавата драма губи седем души от семейството си. И ни разказваше не само за погубените деца и техните семейства, а и за друг свой съученик, арестуван и убит при наказателната акция, чийто разпънат труп е видяла от прозореца на мазето в училището, където са били затворени.
Тези спомени, както и разказът на баща ми как след 9 септември цяло денонощие не е видял майка си, брат си и сестра си, защото са го оставили да пази военните складове в Шумен, а после са го забравили, изглеждаха много странни и далечни за нас, родените в следвоенния период. След 10 ноември 1989 г. обаче те изведнъж оживяха. Тогава в заливащата ни нова пропаганда всеки трябваше да реши кое е вярно и кое не: лично изживяното от близките му или новите интерпретации, представящи антифашистите като крадци на кашкавал и почиващи си в планините на чист въздух. Родителите ми живяха достатъчно дълго в годините на прехода, за да преминат през горчивината от отричането на идеалите, за които са се борили. Въпреки това дори и не помислиха да си пренаписват биографиите или да се отказват от идеите си, независимо че преди 1989 г. остро критикуваха недостатъците на обществото, изградено и с техните усилия.
Отричането на българската съпротива, подигравателното отношение към саможертвата на хората, изправили се със самоделни оръжия срещу цялата мощ на държавата, ме накараха да се усъмня в новите ценности на демократичното ни общество и в неговия морал.
Това семейно наследство ми беше напълно достатъчно, за да осъзная, че дългът на историчка ме кара отново да не се съглася с господстващата парадигма. Да, вярно това беше дълг и към идеалите на родителите ми, но съвсем не беше единственият ми мотив. Основният беше вярност към историята, която никога не е еднопосочна: не беше такава и в ерата на социализма между 1944 и 1989 г., не е такава и в съвременното ни общество, в което десните идеи имат ясно надмощие.
По стечение на обстоятелствата и семейството, в което влязох, след като се омъжих на 18 години за своя съученик Александър Пеев, също се оказа свързано с българската съпротива по време на Втората световна война. Защото имената на съпруга ми повтаряха тези на неговия дядо д-р Александър Пеев, известен с псевдонима „Боевой“.
Тъй като живеем в нови времена, чувствам се длъжна да разкажа накратко и за неговия път. Той е син на Костаки Пеев, първи следосвобожденски кмет на Пловдив, и е кръстен на руския император Александър II, отседнал в родния му дом но време на освободителната за България война. Александър Пеев завършва Военното училище, участва във войните, но увлечен по марксизма предпочита цивилна професия, затова завършва и право в Софийския университет, а после продължава и в Брюксел, където получава титлата доктор по право. Завърнал се в България, не се отказва от левите си убеждения, верен на мотото си „Винаги на страната на онеправданите, защото и правдата е на тяхна страна”. Двукратно е арестуван през бунтовните 1923 и 1925 г. Семейните русофилски нагласи и посещението му в Москва през есента на 1939 г. го карат да се съгласи да снабдява съветското разузнаване с информация, а след началото на Германо-съветската война от 22 юли 1941 г. да организира широка разузнавателна мрежа от свои приятели, роднини и информатори, достигаща до Истанбул и Токио, благодарение на която успява да изпрати над 400 шифрограми в периода от 1941 до 1944 г.. Той не вярва, че в новия световен конфликт мястото на българите е на страната на Третия райх, затова е убеден, че сътрудничи на страната, която може да спаси България и Европа от кафявата чума.
В политическите реалности след 10 ноември 1989 г. образът на българина-съветски разузнавач изглеждаше още по-скандален дори от тези на партизаните и ремсистите. За разлика от хората, които със задна дата издават присъди, аз изпитвам дълбоко уважение към човека от елита на Царство България, който съзнателно е направил своя избор да служи на чуждо разузнаване, но не защото не обича родината си (за която е воювал), а защото нейните лидери я тласкат към пропаст. Той разбира поетия риск и го заплаща с най-ценното – живота си. Разстрелян е на Гарнизонното стрелбище на 22 ноември 1943 г., а както личи от предсмъртното му писмо до съпругата и сина му – остава докрай верен на делото си.
След 1989 г. паметта за д-р Александър Пеев беше заличена: булевардът в „Младост“ беше преименуван, барелефът на кооперацията, в чието построяване е участвал, беше премахнат, сериалът „Сами сред вълци“ забравен, а той обявен за предател и чужд шпионин. Отговорът на въпроса дали отричането на „Боевой“ означава, че днешните власти смятат, че патриоти са били обслужващите Третия райх, оставям на читателите.
Така в началото на прехода семейната история ме приземи в българската история. Обратно на бягството на много колеги от изследването на левицата и БКП, които побързаха да изтрият тези части от биографиите си, за да са в крак с новото време, аз се обърнах към историята на левицата. Първо, защото тя се нуждаеше от изчистване от митологизацията, и второ, защото трябваше да се погледне по нов начин – през призмата на неуспешния социалистически експеримент, който не означава и край на идеята. Това се оказа в центъра на заниманията ми през последните години, затова част от тези публикации искам да споделя в тази книга с читателите.
ЗЛО)УПОТРЕБАТА НА АНДРЕШКО
Краткият разказ на Елин Пелин „Андрешко“ е един от 32-та, включени от автора в цикъла разкази от периода 1901-1906 г. (има още 9 невключени). Това означава, че е написан преди век. Аз не съм нито литераторка, нито литературна критичка, а се занимавам професионално с история. Затова ще се опитам да погледна на разказа, както и на образа на този беден селянин, от гледна точка на епохата – тогавашната и днешната.
Защото става дума за днешната злоупотреба с образа на Андрешко, а не, например, защо Елин Пелин го е създал, какво е било въздействието му върху онова общество (в което много хора като Андрешко не могат да четат), или пък за интерпретацията му в годините на държавния социализъм, когато разказът се изучаваше в училище.
През последните години Елин-Пелиновият герой Андрешко започна да се цитира в българската преса, най-вече в масовата, като събирателен образ на редовия българин, изобразяван като хитрец, опитващ се да измами държавата заради интереса си. Поводът да се реша най-после да изразя несъгласието си с тази теза е разговорът на Христо Буцев с проф. Драгомир Драганов във връзка със 125-годишнината от възстановяването на българската държава (публикуван в бр. 9 от 28 февруари т.г. в „Култура“). Оставям настрана пародийното представяне на българската история през вековете (то беше запазена марка на Николай Генчев, макар в друго време и с друга цел); ще се спра само на Андрешко. Цитирам: „Та, изглежда, през цялото време нас са ни управлявали бедняци. За бедняка Андрешко наистина е герой. Какво прави беднякът, като дойде на власт – гледа да натрупа. И краде държавата… Имаме си и ген Български. Генът на Андрешко.“ И какво излиза? Че бедите на България идват от хитростите, с които бедните ѝ граждани се опитват да я измамят.
Да се върна на разказа. Подозирам, че повечето от българските политици и политолози, използващи образа на Андрешко, или отдавна, или въобще не са го чели. Просто тезата, че вината за всичко е в бедните, но хитри българи, ги устройва напълно – бирникът от разказа го казва ясно: „Сиромах човек – жив дявол!“. Откъде идва тезата за хитростта на бедняците, в случая на Андрешко? Ами, не от действието, описано в разказа, а от думите на бирника, който още в началото заявява: „А-а – Андрешко… Хитрец си ти-и-и! Всички станахте такива. Лукави станахте вие селяците. Знаете само да лъжете и хитрувате… И как се преструвате! Гледам ги в съдилището… Овчичка, такъв, глупав, пък той цял вълк! Играят си със съдията.“ Ето, това е. Ето кой е определил българския селянин (тогава 80 % от българите, сега много по-малко, затова пък бедняците са около 80 %) като хитрец, саботиращ усилията на държавата. Човекът на властта, при Елин Пелин – бирникът, най-мразената фигура тогава. Кой днес определя мнозинството от българите като „Андрешковци“, сиреч бедняци, мамещи държавата? Политиците, новата класа на България, която, независимо от цветовите си политически деления, нееднократно е демонстрирала общите си икономически интереси.
Искам да кажа и нещо за онзи, истинския Андрешко. Подозирам, че повечето днешни четящи българи твърде смътно си спомнят за какво става дума. Затова ще припомня, че Андрешко се прехранва от кираджийство – сиреч от превозване на пътници с потрошената си каруца и с двата си дръгливи коня. Пътят до селото е 20 км, което е достатъчно дълго време за това превозно средство. Когато разбира за какво е тръгнал бирникът – да изземе (секвестира) житото за неизплатени задължения на един от бедните му съселяни – Станоя (бирникът неслучайно използва умалителното Станойчо), Андрешко се оказва изправен пред избор. Той се умълчава и си мисли: „Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне… Трябва да му се каже да скрие житцето през нощта и да омете хамбара, инак цяла година ще опъва уши от глад… Трябва да му се помогне – не може инак!“. И малко преди да стигнат до селото, Андрешко се решава на нещо необикновено – да вкара собствената си каруца в блатото и да изостави там бирника за през нощта. Защо го прави и какви могат да бъдат последиците за самия него? Прави го, за да отдалечи нещастието от съселянина си с една нощ, да му даде възможност да спаси зърното си, за да може да се изхрани през зимата, а рискува достатъчно: единственото си препитание – каруцата, а и да бъде наказан в съда, тъй като бирникът знае и името му, и къде живее. Дали това решение е символ за хитруване и кражба от държавата? Май по-скоро става дума за толкова рядката напоследък, а и изобщо, солидарност и съпричастие между хората.
Ще обърна внимание и на още нещо. Не на народопсихологията, поведението и рефлексите на управляващите, които, както се вижда, не са се променили за 100 години, а на онези, които описват събитията. Българската интелигенция тогава и сега като че ли е съвсем различна. Тогава не само Елин Пелин, а и повечето талантливи българи изобразяват действителността от гледна точка на мнозинството от народа – селяните, бедните, и я описват със съчувствие към теглото им, като ги смятат за онеправдани, а и с критика към властимащите и с власт злоупотребяващите. Докато днес предпочитат да описват добродетелите на богатите (например Баронови), да изпълняват поръчки на новата политическа класа (повечето от добре платените програми имат такава насоченост) и да пародират исканията и поведението на повечето българи – бедни, следователно хитреци и мошеници, които сами са си виновни за положението. И като подробност от пейзажа се възприема бандитското „първоначално натрупване на капитала“, което се извърши пред очите ни през последните години. Важното е да има богати и те да ни спонсорират – това е новата позиция на „съвестта на нацията“.
Затова е толкова удобен фалшифицираният образ на Андрешко: той пречи на държавата в лицето на бирника да изпълни мисията си – да изземе зърното на бедния Станоя, за да стане тя достатъчно богата и социална. И тъй като тази теза се лансира поне от няколко години и никой не ѝ се противопоставя, очевидно това е духът на нашата съвременност, на информационното общество, когато общата грамотност позволява също и тотална манипулация и подмяна на ценностите.
Публикувано във: в. „Култура“, 21 март 2003 г.
Автор на публикацията:
