Попитана как се ражда разказ в съзнанието й, Зинаида Хаджимитова споделя: „При мен са главно хрумки. Изведнъж виждам разказа като енергия и го „обличам“ в думи. Може да е нещо, което ме е развеселило в дадения момент. Даже може да е едно изречение, казано от случаен човек, което цял ден „скита“ в съзнанието ми. И умувам как да го поставя така в разказа, че то да е ядрото на историята“. (1
А какво е романът? Веднъж, като студентка в Литературния институт „А. М. Горки“, споделих пред професор Вадим Евгениевич Ковски, разкрил пред нас невероятната вселена на вълшебника неоромантик Александър Грин (1880-1932), че възнамерявам да напиша роман. А той: „Скъпа Елена, нали сте забелязали, че романът е сбор от разкази. Да не се захванете с нещо, на което краят не се вижда“… Не бях обърнала внимание на това дотогава, разбира се. Но обърнах. След думите му.
* * *
Сбор от разкази. Такава е структурата на романа „Изумрудена памет“ на Зинаида Хаджимитова. Разказите й наистина се раждат от действителността, която я заобикаля (от „хрумки“, житейски истории, драматични ситуации, случайно дочути реплики). А след това тръгва алхимията, през която разказите се пречупват почти до неузнаваемост, преобразявайки се в повествования магически. А какво по-магично на тоя свят – от съня, от огледалните светове, от възпоминанията и от изкуството (в романа – картините на Александър)!
Сънят при Зинаида Хаджимитова (в далечен отзвук – Калдероновото „животът е сън“ (2!) съвсем не е еднозначен. От една страна, като шеметен ураган изникват архисънищата послания на главния герой Александър, неземно синеокия безумец, с битието във времевите тунели и с вглежданията му в това, което там го заобикаля („Оглеждам се. Как се озовах тук?“). В изсветляващата им призрачност фосфоресцира макрорамката на съществуването. От друга страна, е сънуването му на реалността, в което трагичните съдби на Луко, Стоян, Асен корекомаджията и „мулето“ Димитър са изстрадани от него като лични преживелици – изненадващ повествователен подход, но пък по всякакъв начин изявяващ и оправдаващ преследващото го умопомрачение. През сгъстяващата се здрачевина на сънуването просветва микрорамката на индивидуалността, заключена в човека, търсеща свобода.
Огледалото също има своя загадъчен смисъл в „Изумрудена памет“, проявяващ се в епизодите от реалния живот, живота тук и сега, на Александър – при срещите му с Иван и вглежданията му в себе си през обратната перспектива на огледалото („Поглеждам се в огледалото. Оттам в мен се взира побелял мъж…“, „когато се изправяме пред голямата огледална стена на втория етаж, изтръпвам от сините очи на отраженията ни – еднакво неземни“). Дали огледалото не е капан за човешката душа? Дали реалността не е огледало? И ако е огледало – къде душата живее истинския си живот?
* * *
Възпоминанията („Късчета време, замръзнали спомени. Те не са дом…“) сами по себе си също изкривяват реалността в една или друга посока (перспектива), особено когато става дума за възпоминания на човек, загубил почва под краката си. Тъй и възпоминанията на Александър, свързани с кражбата на иконата от селската църквица и възмездието, стоварило се върху крадците, бягството от България, връзката с рускинята Лариса в Швеция, животът в Кейптаун, срещата с коптския Монах Воин, пътуването в Етиопия, обучението на Воините пазители на Духовния път, мистичните преживелиците в селцето Узун на юг във Франция, в подножието на Пиринеите (царството на катарите), виденията в Пустинята, завръщането в България. Създава се впечатление за порочен кръг, от който героят не може да се измъкне.
Александър започва да рисува, пречупвайки през въображението си древното знание, което достига до него чрез обучението му при коптите в Египет. В картините му според Монаха Воин има повече информация, отколкото в древните книги. В нея е скрито онова, което пречи на Сенките Маски да завладеят човешкото съзнание. Рисува и в България – при срещите с Иван, който е окачил картините му на една от стените вкъщи: „синьо слънце, пустиня, пирамиди, жена с тъжни зелени очи, стела с три женски фигури, стар дервиш с лицето на Александър“. Картините носят информация за световете и състоянията, през които художникът е преминал – дали наистина, дали насън; дали реални или само въображаеми, плод на лудостта му. И внезапното признание на Александър: „Не разбираш ли? Нищо не е такова, каквото е. Написал съм разни неща. Нарисувал съм картини. И какво от това? За да смяташ тези неща за важна информация, си по-луд и от мен“. Наистина, нищо не е, каквото е… И какво тогава е животът? Какво е човекът? Какво е това, което е?
* * *
Но да прескочим от шеметящата магичност в реалността…
Важно e да се подчертае обаче в продължение на по-горните мисли за структурата на романа, че „Изумрудена памет“ представлява не прост механичен сбор от разкази, епизоди, истории, преплетени, вплетени едни в други, подредени в логическа последователност или вградени като „разкази в разказа“, но и са цялост от повествования, единни по плът и по дух, ако може така да се каже. Видимото, което свързва всичките повествования – сякаш паяжина, опната помежду им, – е диалогът (между Александър и Гласът, между Александър и Иван, между Александър и Монаха Воин, между Александър и Ида, между Александър и Александър). При това диалогът е „по същество“, без излишества и празнодумства. Неслучайно в уводните си думи театралният режисьор и литератор Любомир Малинов е отбелязал, че диалогът, „изчистен максимално от словесни украшения, стремителен и увличащ, звънтящ като удар с шпага в ръката на опитен фехтовач“, е „изключително постижение“ на Зинаида Хаджимитова. Съгласна съм напълно с него.
* * *
Но и нещо друго, нещо невидимо споява повествованията – извътре, из дълбокото и високото. Това е хармонията, която извира от личността на авторката – светла и светеща, извисяваща, прекрасна. Колкото и ужасяващи да са понякога историите, които Зинаида Хаджимитова разказва, винаги някъде встрани грее пламъче, светулчица, искристо сияние, което не позволява на душата да се сгромоляса в бездната. Това е любовта в нея – към героите, каквито и да са те, към онова, което изобразява като бит, като съществуване в романа.
Този начин на изграждане, на композиране на „Изумрудена памет“ напомня на онова състояние на битуване, което в църквата наричат с ъ б о р н о с т. Асоциацията, на пръв поглед, е далечна, защото понятието „съборност“ е от съвсем друго естество. Но ако се вгледаме по-внимателно и се освободим от предразсъдъците на буквализма, ще осъзнаем, че тази асоциация е не просто възможна, а и най-естествена. За да стане по-ясно… Под съборност, в смисъла на църквата („съборна църква“), разбираме, по френския публицист от руски произход Никита Струве (1931-2016):
„…църквата „в съгласие с всичко“, единно и цялостно, в което частното е подчинено на общото, но общото не сподавя частното; в което единството не противоречи на множеството, а обратното – предполага го...
Съгласно известната формула на Хомяков (3 съборността – това е „свободно единство в любовта“. Само че това е само едно от определенията за съборност. Може да се каже и: съборността – това е максималното единство при най-голямото възможно разногласие. Догматическо основание на съборността в това отношение се явява празникът на св. Петдесетница: съшествието на Светия Дух над апостолите. В този ден апостолите, които са били от един народ, говорели са на един език (един от най-могъщите фактори на единение), получават дара на езиците, но това разнообразие не довежда до разединяване, а обратно – към още по-голямо единство“. (4
* * *
Това – докато говорим за структурата на романа като сбор, като цялост от различни разкази. Що се отнася до съдържанието и внушенията на „Изумрудена памет“… Самото заглавие на романа отвежда към „Изумрудените скрижали на Тот атланта“, предпоставили според мен неговата идейно-повествователна канава. В разговор по Канал 1 на Българска национална телевизия (в предаването „100% будни“ от 30 юни 2022 г.) самата авторка упоменава тази връзка.
Легендите отпращат „Скрижалите“ към началото на човешката цивилизация. Те са дело на Тот – и човек (или получовек/полубожество), потомък на древните атланти, и Бог (на мъдростта, занаятите, писмеността и науката), тачен в Древен Египет. За да се избегнат евентуални недоразумения във връзка със „свободните интерпретации“ на „Изумрудените скрижали на Тот атланта“ през вековете, Зинаида Хаджимитова, струва ми се, специално въвежда сюжетната линия с коптите, които се смятат за потомци на някогашните египтяни. Тази сюжетна линия е основополагаща и служи за свръзка между минало (древно и по-скорошно), настояще и бъдност, между сънища и реалност, между видения и действителни истории. Изключение е допуснато единствено за мистичното учение на Хермест Трисмегист (или Хермест Триждивеликия), който съчетава древноегипетския бог Тот и старогръцкия съпровождащ душите на мъртвите Хермес, както и за философията на старогръцкия математик и философ Питагор (ок. 570 – ок. 490 г. пр. Хр.).
Освен с езотеризъм, „Изумрудена памет“ е наситена с елементи и фрагменти на най-различни духовно-религиозни системи и научни теории, без в самия роман да възниква никакъв – външен или вътрешен – конфликт помежду им: древноегипетските вярвания, да речем, свързани с Бастет, богинята котка (жената котка Ида от романа едно към едно кореспондира с нея); философията на старокитайския философ Лао Дзъ (VІ-V в. пр. Хр.) – през трактата му „Дао дъ дзин“ („Книга за Пътя и неговата сила“) и построената върху неговата философия „И Дзин“ („Книга на промените“); мистичните школи на коптското християнство и суфизма; аналитичната психология на швейцарския психатър мистик Карл Гюстав Юнг, изложена в книгата му „Архетипове и колективното несъзнавано“, и тъй нататък.
И различни епохи си дават среща по страниците на романа на Зинаида Хаджимитова, без ни най-малко съпротивление помежду им, като се тръгне от прастарите времена на човечеството (древен Египет) и античността (древна Елада), като се премине през Средновековието (копти, богомили, катари, суфии) и се стигне до нашата съвременност. А над всичко туй – безвремието, погълнало всичките епохи и цялото време на света…
* * *
„Изумрудена памет“ също така съдържа разнообразни идеи – за човека, за света, за мирозданието, за съществуването и за световете отвъд него, за смисъла и несмисъла на живота… Идеи, най-често парадоксални или поне неприемливи за „здравия разум“. Неслучайно авторката е избрала за главен герой човек, когото всички мислят, а и сам той се мисли за луд – много по-лесно, а и безопасно е през разбъркания ум на един луд да прокараш каквито си искаш идеи… Но Александър… Може да е луд, може и да не е… Кой знае… Оставяме бъдещето да съди дали чудноватите му парадоксални твърдения са бълнувания на болен мозък, или са прозрения за онова, което очаква човека „зад завесата“ на Майя илюзията, наречена живот…
Всички тези идеи обаче постепенно се преобразяват в една-единствена, а именно: как да спасим – при това не в земния, не в тясновременния, а в небесния, във всевременния смисъл! – света и световете:
„Когато се откъснеш от всичко, се сливаш с него – говори в архисънищата на Александър Гласът. – От знанието страхът изчезва. Мигновено разбираш, че Ти си магията, Ти си творецът, Ти си проблясъкът на вселената в точката на равновесие. Ние сме част от всички нива на живота, даже от тези, за които не знаем нищо – отвъд съвършенството, от Неведомото… Заедно можем да спасим не само вашия Свят“.
Но преобразяването на разнообразните идеи в една-единствена не заглушава, не обезличава, не елиминира нито една от тях сама по себе си, напротив – предоставя възможност на идеите да се огледат една в друга, да се доразкрият, доразвият и дообогатят взаимно. Това е заложено още в „Изумрудените скрижали на Тот атланта“:
„Казвам ви, аз зная тайната на циклите, които се движат със странни за смъртните движения, защото безкрайни са те и отвъд познанието на човека. Знайте, че има девет от тези цикли; да, девет отгоре и четиринадесет отдолу, движат се те в хармония към пресечната точка в Бъдещето на времето. Знайте, че Властелините на циклите са единици съзнание, изпратени от другите да обединят Това с Цялото. Най-висши са те от съзнанията на всички Цикли, работещи в хармония със Закона. Те знаят, че с времето всичко ще бъде усъвършенствано, няма да има горе, нито долу, а всичко ще бъде едно в съвършена безкрайност. Хармония на всичко в Единството на цялото“.
* * *
Зинаида Хаджимитова според мен се е отдала на езотеричното познание, избликващо от „Скрижалите“, доверявайки се всецяло на подсъзнателни импулси. Но тя не „копира“, а обновява, освежава древните мотиви – веднъж, като ги пречупва през преосмислянето им в образи, лица и интерпретации от по-новите времена, друг път – като ги преобразява през призмата на модерното съзнание на нашия ХХI век:
- Мотивът за съня, сънуването и сънищата например от древната книга прескача в романа на Зинаида Хаджимитова в архисънищата и сънуването на реалността при Александър – през прозренията и интерпретациите на Юнг за архетиповете.
- Мотивът за непрестанната битка/преследване между мрака и Светлината от древната книга се възражда в повествованията на Зинаида Хаджимитова с нова сила, като отново на Юнг дължим, предполагам, трансформацията на Тъмните братя (или Братята на мрака, Властелините на нощта) и децата на Светлината от „Скрижалите“ – в Сенките Маски и Монасите пазители на Духовния път в романа.
- Мотивът за ученика и учителя в древната книга се уплътнява при Зинаида Хаджимитова в образите на дервиша и неговия ученик – през духовните стремления на суфиите („Често си мисля за стария дервиш. За деня, в който се срещнахме. Понякога сънувам, че аз съм старият дервиш, който сънува сън. В този чужд сън едно момче вика името на дервиша. Моето име. Виждам и как аз съм старият учител – дервишът. Щастлив съм. Появил се е ученикът ми…“ и същевременно, на границата между учителство и ученичество, в точката на равновесие: „Аз съм и момчето ученик, и старият учител – дервишът. Двете Зрящи слепи същности се сливаме в съня“).
- Мотивът за кръга и въобще за кръговете, формирани по формата на самия Тот атланта, които „ъгли не знаят“, защото в ъглите дебнат Хрътките на преградата и дебне несвободата, при Зинаида Хаджимитова се появява в образа на тебеширения кръг и кръга, изрязан от вестник, който предпазва Александър и събеседника му от Сенките – през осъзнаването на магическия кръг в традиционната церемониална магия, като защитна бариера спрямо невидимия враждебен на човека свят.
- Мотивът за ключа към отвъдното, към мъдростта, чрез която човек става владетел на мрака и Светлината и е Едно със Светлината, от древната книга при Зинаида Хаджимитова се преобразява в образа на изумрудената прашинка, която е „и ключ, и процес, и убежище за истината на цялата Природа на нещата“.
- Мотивът за превръщането на човека в Бог от древната книга („Ела в помещението под моя храм… Там ще ти дам тайните така че да се издигнеш до Небесата – Бог-човек в Истината, какъвто и по същност ще бъдеш“) в „Изумрудена памет“ се доразвива в самата трансформация на човека в Бог, която се извършва с Александър, стискащ в шепата си „цилиндричен изумруден кристал“, не по-голям от кутре.
- Мотивът за числата девет и тринадесет… В древната книга е казано: „Девет са сплетените измерения и Девет циклите на пространството. Девет са разсейките на съзнанието и Девет са световете между световете. Да, Деветима са Властелините и циклите, които идват отгоре и отдолу“. В „Изумрудена памет“ става дума за деветте срещи на Александър и Ида, свързани с деветте живота на котката – в дълбоката пещера, където „топлото и студеното са поравно“, водата „тече наобратно“, като „всяка капка е разтопено сребро“… В древната книга се говори за тринадесетина Адепти на Атлантида, а в романа на Зинаида Хаджидимова тринадесетина са синеоките Воини пазители на Духовния път.
- И още един мотив от древната книга, който няма да формулирам с една дума, а направо ще цитирам: „Безсилни са думите за мощта на пламъка на Космическото, увиснало в сфери, непознати за човека, могъщо и уравновесено, движещо се в порядък, музика и хармонии, далеч надвишаващи човешките. То говори с музика, пее с цветове, пламък е то от началото на вечността на Цялото“. През виденията на Александър при Зинаида Хаджимитова той се доразвива в разрушаване на самите думи (но не и на техния смисъл!): „Трябваше прав с дни да чета в полумрак специален древен текст. Първо на глас, после наум. Научих го наизуст. След това гледах написаното толкова дълго, че спирах да го виждам с очите си. И тогава трябваше да затворя очи и да го чета с вътрешното си зрение. Дотогава, докато всяка една буква не се превърне в цветна спирала, която трепти и издава звук. Буквите започнаха да образуват странни цветни фигури, които непрекъснато се пренареждаха, като в калейдоскоп. От всяка фигура се раждаше мелодия. Мелодиите се сливаха, преплитаха, докосваха душата ми…“ (така според Александър се разкрива пред него забравеното знание). Като помислиш, познанието за света нахлува в нас наистина през всичките ни сетива по всякакъв видим и невидим начин, но колцина от нас са се досегнали до мисълта, че думите сами по себе си са заключили феерия от багри, звуци и светлина!
* * *
Архетипове, архемотиви… „Нищо ново под слънцето“ – би се отчаял някой, позовавайки се на Еклесиаста (6… Но… Нова е душата, нови са очите, ново е въображението, ново е повествованието, появило се вследствие на всичките тези новоти. Когато започнеш да четеш романа, оставаш без дъх. И дълго време ти трябва, за да се окопитиш от изненадата. Така в българската белетристика не се е писало досега… С този задъхан, накъсан тук и там ритъм… С тези тъй неочаквани асоциации назад и напред в историята на човечеството… Нова е обстановката, ново е времето, нови са интерпретациите на някогашни словеса, твърдения, философии, нов е езикът и стилът е нов…
И тази шеметяща действителност… Тази неувяхваща, мила атмосфера на българското село от края на миналия век със страшноватата история на иконата от църквицата му. Иконата – очаквано и неочаквано – се оказва стародавен артефакт, отломка от голяма каменна стела с издълбани фигури на слепи жени във френското селце Узун. Тази отломка, минаваща в селската църквица за икона, е пулсиращото ядро на романа. От нея започват всички повествования и в нея се завръщат. Тя е мигът, пределът, точката… – или както там го наречете! – между временното и вечното, между крайното и безкрайното, между смъртта и възкресението (като акт), между смъртта и безсмъртието (като състояние). В нея е отразен един от основните мотиви в книгата – мотивът за слепия Зрящ:
„Тръгвам сам. В тази реалност съм сляп. Сляп по рождение. Тъмнината на деня за мен е сън. А цветните сънища – моят истински живот. В тях виждам отвъд нещата. Виждам, че съм избраният. Виждам обучението си – в мрак и светлина. Виждам смъртта си. Виждам сляпата жена, издълбана в камъка, и как се сливам с изумрудената прашинка, попаднала в цепнатината под очите на каменното изображение“.
Забелязва се още на първи прочит колко елегантно Зинаида Хаджимитова е преобърнала библейския символ на слепците с очи, които гледат, а не виждат (7 – в „Зрящи слепи същности“ – в случая на учителя и ученика му!
И тази мистична завихреност около името на селото – Линидово, което по-късно се появява в загадъчен текст, продиктуван на някогашния Александър в полусън, като име на човек: „Живял някога човек на име Линида…“, а после – и в името на жената, която Александър обича – Ида, като съставна част на Лин-Ида (за сведение: в старогръцката митология Лин е брат на Орфей, а Ида – горска нимфа). А също така – в името на авторката Зина-Ида (неволно или не, но погрешно изписах веднъж името й – Зинида). Или пък, ако е с придихание – Лихнида, което ще рече „градът на Светлината“, някогашният Охрид… Въобще…
* * *
Бих искала да добавя само нещо за рисунката, с която започват новите части на романа, представляваща два полумесеца и един кръст с неочаквана перспектива – дали отпред – назад, дали отвън – навътре, от повърхност към дълбочина, от крайно към безкрайно, от временно към безвременно (според както казва Монаха Воин: „Когато промениш начина, по който гледаш на нещата, нещата, които гледаш, се променят“). Рисунката всъщност е фрагмент от картината на Иван Стефанов на първа и – огледално – на четвърта корица на книгата.
Ще се опитам да я разтълкувам не откъм всеизвестната, общоприета символика на полумесеца и кръста, а откъм символиката на романа. Залязващият и изгряващият полумесец, които тъй или иначе съдържат в себе цялата луна – респективно пълнолунието и новолунието, светлата и тъмната й страна, а също така и обратната страна на луната, символизират равновесието и диалектиката между Светлината и Мрака, доброто и злото, Монасите Воини и черните сенки (или Сенките Маски), така парадоксално представени в романа през думите на Александър:
„Когато сенките са отвън – могат да се саморазрушават. Сянката, злото е податливо. Колкото сенките са повече, колкото злото е по-голямо, толкова са по-слаби. И най-малката светлинка, и най-малкото добро ги помитат. Но и обратното е валидно. Колкото и доброто да е много, също е слабо. И една сянка да има, едно зло, колкото и малко да е, променя нещата…
Ако сенките са вътре в човека (…), може да има съзидание. По-голямо значение имат светлината и мракът, ако са нищожни. Едно-единствено добро, една-единствена искрица светлина сред мрак и зло вършат по-голяма работа от много светлина и добро“.
И добавката на Иван (с позоваване на богомилите) относно това, че „злото и доброто не са различни неща“, че е важно единствено „равновесието между тях“. И друга, по-късна добавка – на Александър (с позоваване на древна мъдрост): „И най-малкото действено добро води до големи промени. По-големи от пасивно неучастие в злото“.
Отхождащата и зачеващата луна можем – при по-развихрено въображение – да уподобим, и на причудливото преплитане на ин и ян, женското и мъжкото начало, макар и блуждаещи в пространството, което съвсем точно приляга на случващото се между Ида, Жената със зелените хипнотизиращи очи, ухаеща „на море, на сол, на рози“, и възпламенения от любов Александър.
Линиите на кръста чертаят границата между доброто и злото. Тя всъщност е мястото на равновесие между доброто и злото, където добро и зло се заличават взаимно. Според Александър именно –
„В този миг на несъществуване, на очакване, взимаме решенията си и даваме сила или на едното, или на другото. Не е толкова трудно да нападнеш злото, по-трудното е да останеш незасегнат от него…
В самата основа на мига в така наречената мъртва точка започва ерозията на равновесието. Разрушението е необходимо, за да се движи познанието напред“.
* * *
Има книги, които са живи: живеят. Ту се откриват, ту се закриват за читателя. Ту осветяват, ту затъмняват отделни идеи, символи, прозрения, които носят. Веднъж показват едно, друг път – друго. И това ни най-малко зависи от читателя. Е, ако е буден, ако е зрящ, читателят ще види и осъзнае повече, ако не е – няма да види и осъзнае нищо. От този род книги е романът на Зинаида Хаджидимова. И някак не е възможно да се каже за него всичко. А и ненужно е. Дори най-главното оставям читателят сам да постигне. Най-важното – за него самия! Най-важното изкристализира в тишина. И търси тишина, за да остане. То невинаги иска да бъде изречено. Затова най-важното за мен ще запазя за себе си. За да го имам, за да го постигам в тишината си.
Пожелавам на всички читатели да намерят своето най-важно в „Изумрудена памет“. На добър път – заедно със Зинаида Хаджимитова – из тайните и тайнствата на романа. И на съществуването!
____________________
(1 „Зинаида Хаджимитова: „Писането за мен е начин да реагирам на света“. Интервю на Анна Манова. – „Самоков365“, 8.11.2017 (на адрес: https://samokov365.com/зинаида-хаджимитова-писането-за-м/#google_vignette).
(2 „Животът е сън“ – пиеса на Педро Калдерон де ла Барка (1600-1681), издадена през 1635 година.
(3 Алексей Хомяков (1804-1860) – руски поет, богослов, философ и обществен деец; основоположник на славянофилството в Русия.
(4 Никита Струве. „За съборната природа на Църквата“. – „Двери на православието“, 9.12.2019 (на адрес: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100522/catid,281/id,69058/view,article/#_ftnref1).
(5 Тук и нататък цит. по: „Изумрудените скрижали на Тот атланта“. – На адрес: https://illuminationis.com/library/the_emerald_tablets_of_thoth_BG.pdf.
(6 Книга на Еклесиаста или Проповедника 1:9.
(7 „Тогава Той рече: иди и кажи на тоя народ: с уши ще чуете, и не ще разумеете, и с очи ще гледате – и не ще видите…“ (Книга на пророк Исаий 6:9).
Национален литературен салон „Старинният файтон“,
Къща-музей „Димитър Благоев – Дядото“, София, 4 юли 2022
Автор на публикацията:
