Избори и властови отношения в ЕС Европейската левица
През последните четири десетилетия социалните и икономическите структури претърпяха огромни промени. Наред с тях неизбежно се промениха и реалностите на политическия живот: някои в миналото масови партии сега се борят за оцеляване или печелят не повече от няколко процента от гласовете. В редица страни се появяват и изчезват протестни движения, които призовават за промяна на цялата система. Кой гласува за радикалните леви партии в тази нова конфигурация?
Има ли социална група, която е особено свързана с левицата и от която може да се очаква редовно да избира радикално леви кандидати? Могат ли да се определят някои общи за много европейски страни модели в това отношение? Опит да ги открият и назоват направиха изследователите Луис Рамиро и Раул Гомес в дебат с Гала Кабадж и Ян Льо Лан от Espaces Marx.
Загубена връзка с работническата класа? Не е толкова просто.
Съвременната левица често е обвинявана, че е изгубила връзка с работническата класа, която в исторически план е била както адресат на политическите програми на социалдемократическите и комунистическите партии, така и – не е трудно да си припомним много видни леви активисти от работнически произход – съоснователят на тези партии. Социалната левица продължава да настоява за преразпределение на богатството и за преодоляване на капиталистическата логика на максимизиране на печалбата, а следователно и за осъществяване на промени, които са в интерес на работещото мнозинство. В много страни обаче тези искания изглежда не достигат до това мнозинство. Още по-лошо е, че тенденцията за загуба на народния вот се запазва, а в някои западноевропейски страни дори се задълбочава, вече четири десетилетия. Дали това е резултат от погрешни тактики и стратегии на радикалните леви партии, от грешки в комуникацията, от прекалено голямото внимание към въпросите на „идентичността“ и „културата“, както често чуваме в медиите?
Според Луис Рамиро въпросът е по-сложен и трябва да се разглежда с оглед на историческия контекст. Левите партии и структурите на техните избиратели са се променили през споменатите четири десетилетия. Този период е станал време на огромни трансформации в икономическия и социалния живот. Структурите на икономиките на западноевропейските страни се промениха радикално, тъй като промишленото производство намали значението си и все по-голяма част от работниците биваха заети в сектора на услугите. Този сектор изисква различни умения и налага различни условия на труд – не става въпрос само за често описваното изчезване на големите промишлени предприятия, където хиляди работници са работили заедно и са се борили заедно за правата си. Промениха се и нашите общества и ежедневие, разшириха се личните свободи и възможността човек сам да определя живота си.
За Раул Гомес критичният момент в историята на левите партии – както радикални, така и социалдемократически – настъпи през 60-те и 70-те години на ХХ век: Деиндустриализацията предизвика бързо съкращаване на традиционната работническа класа, която дотогава бе концентрирана във фабриките и промишлените центрове, идентифицирайки се със своята професия и работно място и съзнаваща различието си от буржоазната класа. Работническата класа там култивираше своя специфична култура, включително паметта за стачките и борбата за човешко достойнство. Гласуването за социалдемократически или радикално леви кандидати беше част от тяхната идентичност. Със затварянето на големите фабрики обаче броят на тези гласоподаватели неминуемо намаля. В този контекст социалдемократите и радикалната левица се опитаха да достигнат до нови избиратели – не само до работниците в сферата на услугите (които все още принадлежат към работническата класа, но без индустриалния дух, дори само поради по-честата смяна на работните места), но и до някои сегменти на средната класа. Става дума за онази част от средната класа, която в новите социални реалности прояви чувствителност към проблемите на правата на жените (политически и социални), правата на човека и демократичните индивидуални свободи в най-широк смисъл, или към все по-неотложния въпрос за опазването на околната среда и климата. По този начин лявата програма беше насочена не само към работниците, които биха продължили да се интересуват от въпросите на преразпределението и равенството, но и към средната класа, която не е безразлична към проблемите на правата на човека и индивидуалните свободи.
Разнообразен(зни) електорат(и)
В миналото беше сравнително лесно да се опишат тенденциите в гласуването от класова гледна точка: предполагаше се, че (по-голямата част от) работническата класа ще гласува за левицата, а другите класи (по-скоро) ще изберат друго политическо представителство. Това вече не е валидно за която и да е партия. Днешната радикална левица има хетерогенна коалиция от поддръжници: от една страна, нейната програма продължава да бъде привлекателна за определен сегмент от работническата класа, а от друга, за нея гласуват и някои представители на средната класа. Може да се каже, че е възникнала коалиция между част от работниците и служителите в сферата на услугите и част от заетите в сектори като здравеопазване, образование, култура и изкуство, някои клонове на държавната администрация (особено тези, които се занимават със социални въпроси, институции на социалната държава и преразпределение). Тази коалиция се подсилва допълнително от хората, чието положение на пазара на труда е изключително трудно – работниците с несигурни условия на труд /прекариат – бел.ред./, безработните и студентите.
Спечелването на гласовете на електорат, който е силно разнороден и вътрешно разделен, поражда специфично предизвикателство. В съвременните европейски демокрации това предизвикателство е общо за всички водещи партии. На практика няма партия, чийто електорат да може да бъде определен като хомогенен или еднокласов. Всеки от сегментите, които съставляват левия електорат, има малко по-различни очаквания към партията, малко по-различно разбиране за самото понятие за левица, както и различни краткосрочни и средносрочни интереси. Освен това тези различия засягат не само икономическата програма, програмата за преразпределение (включително основния въпрос: дали да се отървем от капитализма, или да го реформираме – и как), но и културните въпроси, политиката на пола и идентичността, отношението към мигрантите и бежанците и тяхната интеграция. Създаването на програма, която да изглежда еднакво привлекателна за всички граждани, определящи себе си като леви, се оказва трудно.
Въпреки това, както посочи Луис Рамиро, тази хетерогенност не е особеност на левия електорат. В съвременните европейски либерални демокрации електоратът на почти всяка голяма политическа партия се оказва сложен и далеч не еднозначен. Това не е толкова изненадващо, колкото изглежда на пръв поглед: ако разгледаме историята на левите (но също и на социалдемократите или дори на консервативните партии), ще установим, че техният електорат никога не се е състоял единствено от представители на една-единствена социална класа. Дори в крайната десница, чийто неотдавнашен напредък последователно в различни европейски страни често се коментира като безпрецедентен (и меко казано тревожен), електоратът се състои от различни групи, изразяващи различаващи се очаквания. Крайно десните партии също трябва да съчетават противоречащи си очаквания относно капитализма и въпросите на пазара (трябва ли държавата да се откаже от всякаква регулация, или напротив, да продължи да подкрепя слабите, които са от „правилния“ етнос?), както и по културните политики и, разбира се, позициите, които трябва да се заемат по отношение на Европейския съюз.
Ето защо е невъзможно да се търси причината за изборните неуспехи на левицата единствено в загубата на първичната ѝ електорална база или в грешките, допуснати в общуването с „естествения“ електорат на работническата класа. Тук си струва да се отбележи, че не може да се говори за пълно размиване на връзката между левицата и работническата класа в западноевропейските демокрации. Именно работниците от работническата или средната класа, а не групите от професионалисти или граждани от висшата класа, все още изглежда са по-склонни да гласуват за радикалната левица: Съставлявайки значителна част от гласоподавателите, те са тези, които активно се страхуват да загубят сегашните си доходи или да загубят работата и поминъка си.
Така прекариатът и несигурността за бъдещето – това е ясно изразена тенденция – могат да накарат хората да гласуват за радикалната левица, но също и за по-умерената левица, стига последната да се застъпва за преразпределение на ресурсите и политики на равенство. Левицата обаче трябва първо да спечели тяхното доверие. Както отбелязаха Луис Рамиро и Раул Гомес, избирателите с несигурно положение са склонни на първо място да се въздържат от гласуване. Като се има предвид, че несигурността непрекъснато нараства и че дори част от средната класа започва да страда от нестабилност на пазара на труда, достигането до тези въздържали се граждани – които се съмняват, че някой политик би могъл да ги представлява ефективно – може да представлява ключово предизвикателство за съвременната левица.
В този контекст електоралното предизвикателство пред левицата може да се разглежда като по-сложно, отколкото при другите политически партии: Работническата класа допринася за част от електоралния резултат на левицата, тъй като тя обединява хората, които са най-силно изложени на несигурност – но по този начин и на потенциално отсъствие от избори. Освен това, когато тези избиратели се въздържат от политическо участие, по-големият дял от гласовете отива за десните партии, които дори не се опитват да представляват потиснатите, несигурните, непривилегированите.
Работниците завиват крайно надясно? Мит!
Твърдението, че гласоподавателите от работническата класа като цяло пренасочват бюлетините си, подадвани в миналото за левицата, към крайно десни партии, от доста време се разпространява от някои от основните медии, но се оказва, че този стереотип е неверен. Подобно убеждение се появи в медиите, след като Марин льо Пен започна да постига добри резултати на президентските избори в североизточната част на Франция, исторически работнически, индустриален регион, също и след като Консервативната партия постигна изборен успех в бившите „червени бастиони“ на Северна Англия. В действителност, в повечето западноевропейски либерални демокрации крайната десница не е политически най-предпочитаната опция от избирателите от работническата класа. Макар че наистина делът на гласовете на крайната десница сред работническата класа е нараснал, могат да се посочат и държави, в които електоралните ѝ резултати в този социален сегмент са относително слаби. Както казва Луис Рамиро, „едно е да се твърди, че радикалната десница е увеличила гласовете сред работническата класа. Съвсем друго е да се твърди, че радикалната десница е партията, която е най-предпочитана от работническата класа“.
Както посочи Раул Гомес, разочарованите от левицата работници е много по-вероятно да прехвърлят гласа си към дясноцентристки партии, а не към десни радикали. Не бива да се забравя също така, че определена група работници, които гласуват за десницата (включително, но не само, за християндемокрацията), винаги е съществувала. Това е така, защото хората с консервативен мироглед, които по стечение на обстоятелствата съществуват и в работническата класа, изключително трудно – ако изобщо е възможно – гласуват за ляв политик, който публично поставя под въпрос съществуващия обществен ред, подкопава авторитетите и атакува „естествените, основните, традиционните ценности“. Затова може да се предположи, че работниците, които гласуват за крайната десница, в по-голямата си част не са разочаровани от левите или социалдемократическите партии избиратели, а консервативни избиратели, които вече не са доволни от предишните си десни или дясноцентристки представители.
Допълнителен фактор е разочарованието от поведението на самата левица и от политиките на социалдемократическите партии, когато те, според възприятието на работническия електорат, не успяват да подобрят положението на работниците, когато са на власт (или, което е още по-лошо, се възприемат от работниците като такива, които всъщност обслужват интересите на други социални класи).
Ето защо, ако е възможно да се определят характеристики на крайно десния вот или общи черти сред избирателите на крайно десните партии, би било погрешно да се счита, че тук принадлежността към работническата класа или заемането на нископлатена, нестабилна работа са релевантни фактори. Характеристики като пол и образователно равнище изглеждат много по-значими: мъжете и хората с ниско образование наистина са много по-склонни да гласуват за крайната десница.
Гласоподаватели с различна раса: гласуване за равенство
И обратното, могат ли расово отличаващи се избиратели, избиратели бивши мигранти, придобили гражданство в западноевропейска държава, и техните потомци да се смятат за електорална база на левицата? Както посочи Луис Рамиро, тук се очертава обща закономерност: този сегмент от гласоподаватели е статистически по-склонен да избере леви (включително радикално леви) кандидати в сравнение с общото население. Това не означава, че левите и антикапиталистическите партии получават всичките си гласове в тази група, въпреки ясната тенденция да избират партии, застъпващи се за равенство на всички граждани: Така например, расово отличаващите се избиратели са по-склонни да гласуват за социалистите в Белгия, за социалистически или леви партии във Франция, за социалисти или радикални леви в Испания (с превес на първите), за социалдемократите и зелените в Германия. Гласовете на тези избиратели отиват за партии, които твърдо се противопоставят на расовата и етническата дискриминация, включително в нейните икономически измерения. От друга страна обаче, при тази група избиратели се наблюдава по-висок процент на отсъствие от избори, отколкото при други сегменти на електората. Нещо повече, тенденцията да се гласува по-скоро за левицата и радикалната левица не е систематична: в Обединеното кралство някои етнически групи и общности абсолютно не са склонни да гласуват за леви партии. А в Съединените щати, колкото и парадоксално да изглежда, и въпреки че наличните данни в това отношение са с ниско качество, в някои мигрантски общности има по-висока подкрепа за републиканците, отколкото за демократите, и тази висока подкрепа се отнася дори за кандидати, позиционирани в крайната десница на републиканците.
Следователно избирателите, които имат расова обусловеност, не са хомогенна група. Този сегмент включва хетерогенни социално-икономически статуси, професии и капитали. Тези класови различия се оказват по-силни от споделените етнически и религиозни идентичности или общия опит. Оказва се обаче, че расово обусловените гласоподаватели, сред които мнозина са представители на работническата класа и на прекариатните работници, т.е. тези, които съзнават принадлежността си към непривилегировани социално-икономически групи, са готови да дадат гласа си за левицата. Както отбеляза Раул Гомес, все още е трудно да се установи най-важната мотивация на расово обусловените избиратели при гласуването им за леви партии: Възможно е това да е комбинация от социални и антирасистки ценности. От една страна, те могат да гласуват според икономически мотиви, тъй като тези избиратели по-често са изложени на риск да заемат нископлатена работа или да се борят за постигане на стабилност на работното място, или да се сблъскват със социално изключване – следователно са силно заинтересовани от преразпределението и социалната държава. В същото време обаче те възприемат левицата като застъпник на държава и общество, насочени към всички и лишени от предразсъдъци, като същевременно говорят за приемане и толерантност. Подкрепата на такава програма може да бъде много важна мотивация за хората, които са били нападани, заклеймявани и маргинализирани заради различния си цвят на кожата, „чужд“ произход и религия.
Гласовете на жените са от значение!
Както беше посочено по-горе, избирателите на крайната десница е много по-вероятно да са мъже, отколкото жени. Осреднено, жените са склонни да подкрепят леви и крайнолеви партии на избори по-последователно от мъжете. И при тях от 70-те години на миналия век насам се наблюдава голяма глобална промяна в общите избирателни предпочитания. Всъщност през предходните десетилетия в почти всички страни, в които жените са получили право на глас, те по-често са избирали десни, консервативни, „традиционни“ – а в някои страни и свързани с църквата – кандидати, отколкото леви политици (и това, въпреки историческото участие на пролетарските жени в революционните движения в Европа). Тази тенденция започна да се обръща преди около петдесет години. Изследователите не са напълно единодушни относно обяснителните фактори и дали те могат да бъдат релевантни в световен мащаб. Един от тези възможни фактори, както отбелязва Раул Гомес, би могъл да бъде масовото навлизане на жените на пазара на труда и изправянето им пред пречките, които капиталистическият пазар на труда е поставял на пътя им. Съществуването на стъклен таван и лошото отношение на работното място, както и действителните трудности, на които са подложени работещите жени, когато освен работата си трябва едновременно да изпълняват и репродуктивни задължения и да се грижат за децата си, може да са накарали жените да се обърнат към представители на леви партии, които се застъпват за равенство между половете и се борят срещу всички форми на дискриминация. Това предположение обаче изисква допълнителни изследвания, докато политическата активност на жените в отделните европейски либерални демокрации е отделен въпрос извън обхвата на настоящата статия
Може ли радикалната левица да види в жените основен стълб на своята електорална база? Последните проучвания на женския вот ясно доказват, че много от ценностите, които са от значение за левицата – включително антикапиталистическата левица – са едновременно и ценностите, които карат избирателките да гласуват за определена партия. Жените са по-склонни да гласуват за партии, които не само изрично се застъпват за равенството между половете, но и говорят за широка отвореност към другите, толерантност, приемане на различията в идентичността, всеобщо приобщаване, готовност за приемане на мигранти и прилагане на правата на човека. Съществува и забележима зависимост между изричната подкрепа на левите партии за еманципацията на жените и равенството в социалния живот и това, колко добре се представят същите тези партии на изборите: Партиите от радикалната левица, които категорично са подчертали този въпрос (и са подкрепили думите си с действия, превръщайки жените в свои лидери и лица), имат добри или над средните изборни резултати през последните години.
Културно прогресивни, икономически социалистически
Вече няма съмнение, че за да успее радикалната левица, тя трябва да изгради около себе си истинска коалиция от различни групи избиратели. Тази коалиция трябва да бъде разнообразна, което може да породи видими противоречия, като поради това вероятно ще бъде трудна за поддържане. В съвременните либерални демокрации борбата за работническата класа не е достатъчна за победа (нека не забравяме, че сред работниците винаги е имало консервативни и дясноориентирани избиратели), както би било грешка да се приеме, че гласовете на прогресивните жени и гражданите от средната класа, които са отворени към многообразието и чувствителни към правата на човека, ще бъдат достатъчни.
Оптималният и жизнеспособен сценарий изглежда е създаването на програма и коалиция, която да защитава прогресивна икономическа програма, от една страна, и космополитна и културно приобщаваща програма, от друга. Такава програма би могла да бъде привлекателна за прекариатните работници, младежите, жените, важна част от работническата класа, както и за някои сегменти на средната класа. Радикалната левица трябва да се яви на следващите избори с ясна визия, която да представи, както и с рязко формулиран манифест, който да се основава на горните предположения – и който, разбира се, ще трябва да бъде модифициран и адаптиран във всяка страна с оглед на националните избиратели: Във всяка страна ще трябва да се обърне внимание на различни въпроси, а ефективното провеждане на всяка предизборна кампания ще изисква собствена тоналност.
Непостоянни избиратели – лесни разочарования
Левицата ще се бори – както по време на предстоящата предизборна кампания за Европейски парламент, така и по време на всяка следваща – за гласовете на изключително нестабилни избиратели. Става дума не само за вътрешната диференциация на почти всяка класа и социална група, с все по-големите трудности да се определят електоралните тенденции във всяка от тях, но и за далеч отиващата непостоянност на електоралните симпатии. Както отбеляза Луис Рамиро, избирателите в Европа са много променливи в избора си, със силно фрагментирано електорално поведение и изключително слаба привързаност към една партия. Ако в миналото традиционно цели региони са били доминирани от една конкретна политическа партия, а избирателното поведение се е определяло от класовата принадлежност, тези времена са отминали. Днес индивидуализмът повече от всякога има отношение към вота, подаван на избори.
Следователно привличането на една социална класа или една характерна група не е достатъчно и трябва да се обърнем към въпроса за търсене на избиратели в широк обхват. В същото време партиите трябва да са наясно, че в съвременните демокрации се оказа по-лесно от всякога даден избирател да се разочарова от избраната партия, ако тя не е оправдала неговите надежди и очаквания. Проблемът с това разочарование е особено актуален за радикалните партии, които постигат добри изборни резултати и стават част от коалиционно правителство. Заемането на публични длъжности винаги е огромно изпитание за една формация – независимо от нейния идеологически профил – и поставя предизвикателства, които са чужди на опозиционните критици на правителството и на извънпарламентарната опозиция. Още повече, че упражняването на властта и решаването на проблемите на правителствено ниво е особено сложно и изпълнено с непознати досега рискове в сегашните реалности на глобалния капитализъм. Ясно е обаче, че е по-лесно да се разочароват избирателите, когато предизборната платформа обещава системна промяна, радикално егалитарна политика и цялостно решаване на социалните проблеми, което в края на краищата е една от отличителните черти на програмите на партиите на радикалната левица. От друга страна, през последните десетилетия основните социалдемократически и дори дясноцентристки партии също претърпяха огромен спад в подкрепата си, след като дойдоха на власт и се провалиха, въпреки че обещанията, които техните политици даваха на избирателите, по своята същност бяха много по-умерени и в най-добрия случай се свеждаха до корекции на съществуващата обществено-политическа система. Не е вярно, че през последните години само радикално левите партии са донесли разочарование на своите избиратели и поради това са се сблъскали с отлив на избиратели. Нека си припомним, че настоящият период – всъщност не много добри години за радикалната и антикапиталистическата левица в Европа – бяха предшествани от години, изпълнени с надежда, напредък и добри резултати.
Обръщате се към крайно десните избиратели? Не е правилният път
Би било грешка за левицата в предстоящите предизборни кампании да се опитва да привлече радикално десни избиратели, дори такива с работнически произход. Както бе показано по-горе, много от тези нови избиратели на крайната десница никога не са си и помисляли да гласуват за партии, които се борят за икономическо равенство, многообразие, човешки права или екологични въпроси. Би било заблуда да се предполага, че те могат бързо да бъдат убедени да се откажат от ксенофобските, националистическите, меритократичните и драстичните възгледи за свободния пазар по време на предизборна кампания. Една по-обещаваща стратегия, която би могла да доведе до много по-добри резултати, би била да се борим за гласовете на избирателите от групите, които по-горе бяха идентифицирани като отчасти благоприятно настроени към левицата, да ги консолидираме и обединяваме около описаната по-горе визия, в която индивидуалните свободи и толерантността по никакъв начин не изключват прогресивна, егалитарна икономическа програма (и обратно). Това може да бъде постигнато и някои политически партии в Европа вече прилагат тази концепция с относителен успех.
В същото време левицата трябва да е наясно, че и други политически партии ще се борят за същите социални групи – част от средната класа, работническата класа, жените, расово обусловените избиратели. По-специално, конкуренти на радикалната левица, както показва опитът, ще бъдат социалдемократите и зелените. Успешното убеждаване на гласоподавателите от предварително определените групи, че само левицата може истински и компетентно да ги представлява, е много по-важно предизвикателство от медийно пропагандираната борба на левите партии да си върнат избирателите, които уж са се отдалечили от левицата към крайната десница. По-скоро именно сред социалдемократите, зелените и радикалната левица ще бъдат направени ключовите избори и окончателното разпределение на местата, които могат да бъдат спечелени.
Обединени печелим
От само себе си се разбира, че за да успее левицата да мобилизира и спечели максимален брой избиратели, е необходимо да се мобилизира и в собствените си редици. Разделения, вътрешни спорове по второстепенни въпроси и прекаленото съсредоточаване върху това, което разграничава различните групи и партии, никога не са допринасяли за добър изборен резултат за левицата, а и не само. Само една левица, която е с ясно виждане, добре организирана, разнообразна, но не затънала във вътрешни деструктивни спорове, ще може да консолидира разнородната коалиция на своите избиратели и след като дойде на власт, успешно да реализира политическите си искания.
*Малгожата Кулбачевска-Фигат е журналист от Полша, сътрудник на фондация Forward и съавтор на медийния проект Cross-Border Talks. Писала е за политиката на Полша и други страни от Централна и Източна Европа, отразявала е социални въпроси като синдикалната дейност, справедливия преход, правата на жените за издания като Dziennik Trybuna, Krytyka Polityczna (Полша), Jacobin (САЩ), Avgi (Гърция).
Трансформ – Newsletter, април 2024 г.
Превод с DeepL,
ГП/ 24.05.2024.
Автор на публикацията:
