МЕРКИ ЗА УКРЕПВАНЕ НА ДОВЕРИЕТО,
СПОДЕЛЕНА ОТБРАНИТЕЛНА СТРАТЕГИЯ ВМЕСТО МИЛИТАРИЗАЦИЯ
д-р Мариан Карагьозов,
гл. ас. в Института по балканистика с Център по тракология на БАН
Тридесетата годишнина от Софийската декларация на външните министри на балканските страни, поставила началото на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа (ПСЮИЕ), е отличен повод да се разгледа въпросът каква може да бъде ролята на ПСЮИЕ в новата геополитическа релност на съвременния свят.
Успехът на българската дипломатическа инициатива преди три десетилетия се дължи на внимателната подготовка, която улавя подходящ момент на три нива – на глобално ниво това е т. нар. „еднополярен момент“ на неоспориа доминация на Съединените щати след края на Студената война, като в същото време отношенията между Запада и Русия са конструктивни; на европейско ниво големите европейски страни и новосформираният ЕС са заинтересовани от умиротворяване и стабилизиране на Балканите; на регионално ниво след изтощителните войни в бивша Югославия, всички балкански страни са заинтересовани от възцаряване на мир и са ориентирани към евроатлантическа интеграция.
Понастоящем тези условия не съществуват. На глобално ниво светът е обхванат от нова конкуренция между великите сили; силата се използва все по-често за решаване на международни спорове; международното право и международните институции все по-често са заобикаляни като неефективни или направо погазвани. Духът от срещата в Анкоридж между американския и руския президент Доналд Тръмп и Владимир Путин се оказа ефимерен и в последните месеци Вашингтон увеличава натиска си за прекъсване на енергийните връзки между балканските страни и Москва. В Европа милитаризацията и Новата студената война са новият zeitgeist. Не по-малко фрагментирана е и ситуацията на Балканите – повечето страни от региона са членки на НАТО (с изключение на Босна и Херцеговина, Косово и Сърбия), но само четири са членки на ЕС (България, Гърция, Словения и Хърватия). Евроинтеграцията е блокирана – ако в миналото след първата вълна на разширяване през 1973 г. европейските интеграционни обединения са се разширявали средно на 6-7 години, то сега последното разширяване е от 2013 г., при това само с една страна (Хърватия). Разминава се и външната политика на балканските страни – вроатлантическият вектор е водещ във външната политика на Албания, Гърция, Косово, Румъния, докато страни като Босна и Херцеговина, Сърбия и Турция имат по-различни позиции във връзка с напржението по оста ЕС – Русия. На Балканите се наблюдават опасни тенденции към въоръжаване (Албания, Косово и Хърватия сключват отбранително споразумение, което Белград смята, че е насочено към Сърбия; увеличават се разходите за отбрана на повечето страни).
Този международен, европейски и регионален контекст крие редица предизвикателства, но дава и възможности. България би могла да заяви своя позиция и да търси консенсус сред страните от ПСЮИЕ по следните въпроси.
На глобално ниво:
- Защита на международното публично право и неговото еднакво прилагане по отношение на всички случаи (Украйна, Газа, Венецуела, Ливан, Иран), тъй като двойните стандарти при прилагането му са една от основните причини за ерозията на доверието в западните страни сред т. нар. „Глобален юг“;
- Защита на мултилатерализма (България е член на групата „Приятели на мултилатерализма“ в ООН) и принципо обявяване против всички едностранни силови действия в международните отношения и защита на мирното решаване и уреждане на конфликтите;
На европейско ниво:
- Коренен поврат в отношенията между НАТО и Русия в близко бъдеще не изглежда вероятен, но следва са се търси консенсус за намаляване на напрежението между двете сили и избягване на значителни ескалации. Пътят за това е разкриване на канали за комуникация;
- В ЕС има разминавания по въпроса кой би могъл да преговаря с Русия (първоначално бяха лансирани имената на германските канцлери Герхард Шрьодер (отхвърлен от Брюксел) и Ангела Меркел, както и на федералния президент Франк-Валтер Щайнмайер, понастоящем се обсъждат фигурите на бившия и на настоящия финландски президент – Саули Ниинистьо и Александър Стуб, както и италиански политически лица). Още по-сериозни са разминаванията във визиите какво да бъде съдържанието на евентуални преговори, но е факт, че все повече се узрява за идеята за диалог. Ако опасенията са, че България и страните от ПСЮИЕ не разполагат с капацитет да бъдат посредници, поради исторически, културни и други причини те биха могли поне да бъдат площадка на подобни разговори;
- Страните от Балканите имат потенциала да бъдат подходящо място за срещи в рамките на т. нар. дипломация „Track II“ – срещи не на официално ниво, а на експерти, кпредставители на обществени, бизнес и други организации по оста Изток-Запад и Север-Юг;
- Към момента ЕС е най-влиятелният играч на Балканите, което му позволява да блокира опитите за влияние на други играчи като Китай, Русия и Турция (по думите на председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен). Същевременно обаче поради редица причини не се предприемат достатъчно конкретни стъпки за по-пълното интегриране на региона към ЕС. Това създава риска от превръщането му в една „сива зона“, която не е напълно интегрирана в ЕС, а е поле на сблъсък на различни влияния;
- България може да настоява за конкретизиране на европейската перспектива за региона и влезе в ролята на говорител по въпроса за евроинтеграцията. Това ще позволи защкита на българските интереси в Северна Македония и ще натрупа политическо влияние на София сред другите страни по пътя на евроинтеграцията. Изявени кандидати за роля на водещи сред другите страни-членки на ЕС няма – Гърция е ангажирана с противопоставяне с Турция; Словения развива централноевропейска идентичност; Хърватия не афишира амбиции да бъде водач на европейската перспектива за Западните Балкани. Опитът от българското председателство на Европейския съвет от 2018 г. е ценен политически капитал, който не трябва да бъде пропиляван;
- Увеличените разходи за отбрана на ниво ЕС дават определени възможности за България, но те трябва да бъдат грижливо преценени. Научните данни за въздействието на повишените военни разходи върху икономически растеж не са еднозначни. В някои случаи се наблюдава положително въздействие, в други се наблюдават дългосрочни негативни ефекти поради съсредоточаването на ресурсите само в един сектор и отклоняването им от други граждански дейности. Ефектите зависят от това за какво са били използвани военните разходи (просто за закупуване на чужда техника или за стимулиране на трансфера на технологии, съвместното или домашното производство); как те са били финансирани (държавно или частно финансиране); страничните загуби (екологични и други щети). България може да лобира за прилагане на принципа – „публичните ресурси – за публични цели – чрез публични фирми“, така че да се избегне рискът от това бюджетните средства да служат за частно обогатяване.
Вместо производството на боеприпаси за вече морално остарели артилерийски системи с калибър 152 и 155 мм., София трябва да привлича високотехнологични производства. България може да се облегне на развития си ай-ти сектор, за да търси възможности за производство на софтуер, програмно обезпечаване и други високодоходни компоненти;
- Подчертаване пред евроатлантическите партньори, че ПСЮИЕ е уникален формат, в който, за разлика от други регионални платформи и инициативи, участват всички балкански държави.
На регионално ниво България следва да се застъпва за:
- Ограничаване на надпреварата във въоръжаването – при надпревара във въоръжаването и двете страни харчат повече, но това не води до повече сигурност, както показват примерите с Индия и Пакистан, Северна и Южна Корея, Гърция и Турция. Надежда за успех на подобни инициативи дават редица факти. Първо, повечето от военните споразумения между балканските страни не са правно обвързващи документи и нито едно от тях не съдържа истински съюзнически задължения за колективна отбрана. Второ, тези инициативи за сътрудничество най-често са по-скоро за дипломатически сигнали и се използват пред вътрешнополитическата аудитория. Трето, независимо от подписването на военни споразумения с други страни, лидери като сръбския президент Александър Вучич и албанския премиер Еди Рама имат тесни връзки и страните си сътрудничат в различни формати;
- ПСЮИЕ може да е площадка, на която да се обсъждат мерки за укрепване на доверието във военна сфера – наблюдатели от други страни при военни учения; неразполагане на определени типове тежки оръжия и съсредоточаване на войски в даден периметър от границата (например, 30 км.); информиране на съседните страни при предприемане на определени стъпки във военната сфера;
- Въпреки глобалния контекст на рухване на почти всички ключови споразумения между Русия и САЩ за контрол върху стратегическите въоържения, при умела дипломация, интересите на глобалните сили, на ЕС и на регионалните страни могат да бъдат синхронизирани за осъвременяване на някои ключови споразумения регулиращи режимите на въоръжаване на Балканите (напр., съответните протоколи и анекси към Дейтънското споразумение). Тези режими са остарели (на 30 години) и съдържат клаузи относно танкове, артилерийски системи и ракети, както и авиацията, но не обхващат съвременни средства за водене на война, например дронове. Това е изключително важно на фона на засилващата се конкуренция между редица балкански страни, които са оператори на дронове (Албания, Косово, Сърбия, Хърватия);
- Възраждане в нов контекст на старата идея за Балканите като зона, свободна от ядрено оръжие. По време на Студената война България е била една от водещите държави по тази тема и има натрупана експертиза и традиция в това отношение. Идеите за включване на балкански държави в чужд ядрен чадър са безотговорни и всъщност допълнително увеличават рисковете. Инициативи по въпроса, които предлагат обхващане само на някои страни, са спорни не само поради напрежението между НАТО и Русия, но и поради въвлечеността на Гърция и Турция в по-широко международно противопоставяне (Гърция, Израел, Кипър и ОАЕ срещу Египет, Катар, Саудитска арабия и Турция). Допълнителен аргумент е практическата липса на контрол на регионалните сили върху вземането на решения, свързани с този т. нар. „ядрен чадър“;
- Насърчаване на транспортната и енергийната свързаност, за което говориха други от докладчиците, което ще даде допълнителни възможности за развитие на българската икономика.
В заключение може да се обобщи, че сигурността се гради не само върху сдържането и силата, но и върху диалога, доверието, международноправните институции и инструменти. Съхраняването на ПСЮИЕ през изминалите 30 години е залог за неговата жизнеспособност като формат, в който частват всички балкански държави.
Снимки: Фондация „Фридрих Еберт“- Бюро София, Платформа „НовиВремена“, Интернет
Автор на публикацията:
