Стихосбирката „Въглени в снега“ излиза във връзка с достолепна годишнина на Зина Чаушева. Съставена е от 75 нейни стихотворения и шест рисунки, защото, освен поет, тя е и художник – с нейни графики са илюстрирани не един и два сборника на Литературен клуб „Живи думи“ при столичното Народно читалище „Искра – 1964 г.“, в чиято дейност тя е деен участник.
„Въглени в снега? – би възкликнал някой, хванал се за буквализма. – Та това е оксиморон, при това не от най-„правилните“, а направо невъзможен („правилни“ не е точната дума, но не ми идва наум точната, затова е в кавички)!“. „А защо не!“ – би откликнал друг, макар много добре да знае, че въглените в снега ще угаснат. Но нали ще са били живи – поне миг или два, преди неизбежното да се случи! А може и да разтопят снега, раздялата, старостта, прииждащата забрава… Стига да се държат едно за друго, да останат верни на себе си, на огъня… Кой знае…
* * *
Но има и огън, който не гасне в снега,
не гасне всред ураганите на живота,
не гасне в бездната, която е човекът.
Това е любовта. Безкористната любов…
Неумело дърпам от цигарата –
та в дима да зърна твоя лик.
Като факли от смола изгаряхме
в минало, отминало за миг.
Нищо не остана. Разпиляла се,
пепелта покри до сетен щрих
тъжните ми мисли непогалени,
скрили дъх в поредния ми стих.
Любовта ни – огнена и истинска,
болчица в сърцето на мига,
тъжна сянка на красива приказка…
Любовта ни – въгленче в снега.
„Въгленче в снега“
Любовта… Да, любовта е онзи огън, онова въгленче, което не гасне – в снега, в раздялата, в старостта, в прииждащата забрава…. Напротив – усетила съпротива, докоснала се до хладина, любовта се разпалва все повече и повече. Любовта е онази неизтребима, неунищожима потребност на човешката душа, която преодолява дори смъртта, тлението, разпада и се завръща, преобразена в други форми и състояния, победоносна, всеобемна, всепоглъщаща, за да възтържествува и тържествува от мига до… навеки:
Да, веднъж се умира,
но е низ от повтаряне.
Наниз, който не спира,
който няма събаряне!
Ще се върна! Заричам се!
Съща или различна.
И когато те зърна,
ще ти кажа: Обичам те!
„Завръщане“
Дали човекът наистина се завръща след умирането? Не знам… Зина Чаушева твърди, че ще се върне…
Може би – пак онази,
може би по-различна
или чужда от мразене,
или тиха тревичка,
или плаха калинка,
или клонка обкичена
с плодове, със снежинки.
Или може би жадна
за мъст Немезида,
или страст водопадна –
ниагарно иззидана,
или просто пътечка,
трънлива и глуха,
която изчезва
в пустинята суха…
„Завръщане“
Може Зина Чаушева и да не е права в смисъла на онтологията (на съществуването, на битието), но… колко мисъл, колко измерения и внушения – в художествения смисъл на тези й стихове! И тук дори не говорим за прераждане, а за естествени метаморфози на плътта, за естествено безсмъртие на душата, на духа след смъртта. За любов.
Любов, която преодолява естеството, е безсмъртна. Безсмъртна ли е любовта наистина – дали в универсален, дали в личен план? Никой не знае. Или поне всеки знае сам за себе си, без потребност с някого да сподели това познание.
* * *
Зина Чаушева не дава отговори наготово. Налага се всеки, който прочете книгата, сам да стигне до тях. Не във връзка със Зинаидините въпроси и проблеми за разрешаване. А във връзка със своите. Защото поезията тогава е поезия, когато в поетовите въпроси, проблеми, болки, възторзи и покруси човек провижда своите. Когато чуждите стихове отзвучават вътре в него като негови собствени, написани от собствената му ръка. Нещо като казаното от поетесата:
Трябваше да те обидя,
за да те обикна.
Като перличка във мида
в мен любов поникна.
Остра дума – песъчинка –
вик сред океана –
в моята душа поникна
и на песен стана.
Ако те докосне, значи
имало е смисъл.
И вълните ще я носят
и ще я дописват.
„От песъчинка“
И това ще е така безспорно, защото поезията не е в думите, нито във формата. Същите думи, подредени другояче в друг контекст навярно биха звучали абсолютно непоетично и дори съвсем противоположно. В същата форма може да се вложат други думи и други смисли, внушения, далеч от лиричните и красивите и дори съвсем противоположни. Поезията започва там, където думите свършват, а формата се е изчерпала. Излиза от един човек и съвсем безпрепятствено се влива в други хора, дори без непосредствена връзка между тях – в пространството или във времето… И тя – като любовта… Или като огъня… Като въгленчетата в снега… Които, угасвайки някъде, се разпалват в друга душа… На друго място… В друго време…
* * *
В този смисъл, неслучаен е образът на свещта в стиховете на Зина Чаушева – многообразен и многопосочен. На нестихващото огънче. На разпалващото се отново и отново пламъче – от свещица на свещица, от свещица на душица, от душица на душица… От тук и сега – към Отвъд и завинаги… Светлината на живота – символ на любовта, която е безкрай, на младостта, на незабравата… И дори през премигването на „звездните свещици“ („Разсъмване“)…
За Зина Чаушева свещта е всъщност „топла връзка с мъртвите“ („Гостенка“) там, на небето (Боже, наистина е така!). Вероятно затова й се иска (в „Спомнете си с добро за мен“), когато вече я няма, някой да палне за нея „малка свещ“, защото от там, от небето всъщност свещицата е „топлата връзка“ на мъртвите с живите тук, на земята. Но за Зина Чаушева свещта е и мълчаливата връзка на човека с онези, „за които никой свещ не пали“. И не само. Свещта в нейната поезия е символ на човека от скришната в човека стаичка (в смисъла на евангелската повеля: „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве…“, Матей 6:6), символ на скришния човек, който чрез добротата си и сам е свещ от вечния огън на съществуването, а през добротворната си съпричастност разпалва неизмеримо много светлинки:
В църква непозната ако влезеш –
изплачи си всичките печали
и пални свещици за онези,
за които никой свещ не пали.
Дръж я здраво в лявата и гледай,
дълго гледай как гори и свети…
Мълчаливо над свещта приведен,
че и сам си пламък, ще усетиш…
И че всичко под небето-купол
и над него – в Космоса далечен –
дом е твой. На прага си му стъпил –
малка свещ от огъня му вечен!
Нека тази свещ тори красива –
ничие добро не е напразно.
Щом при други светлинки отива,
пламъкът й няма да угасне.
„Свещица“
И неслучаен е при Зина Чаушева образът на пепелта. След като има огън, няма как да не се появи и пепелта. И дори да не разбираш дали това е пепел от цигара, която някой пуши, дали е пепел от факлите на миналото, „отминало за миг“ – все едно, пепелта ще покрие тъжните й мисли непогалени, скрили дъх в поредния й стих („Въгленче в снега“). Дори да е някак мъчително друг път да преглътнеш фразата: „Ще се превърна в пръст и пепел…“ – все едно, Зина Чаушева е помъдряла достатъчно, за да си каже:
ако на нещо се надявам –
е да си доизкарам стажа.
Което Бог ми е отпуснал,
да го не сриват форсмажори.
Било то рано или късно –
очите Той да ми затвори…
„Реализъм в шест куплета“
* * *
Е, да. До темата за любовта в поезията неизменно се появява и темата за смъртта… Но нека днес не говорим за нея… Защото при Зина Чаушева, освен омъдрялото приемане на смъртта с годините, освен невероятното усещане за присъствието на Бога в смъртта, както вече се уверихте, освен финеса, с който тя пише за смъртта, присъства и съвсем зримата, конкретната, стъписващата болка на майката, загубила сина си без време (вж. стихотворенията „Последна приказка“, „Животът ми…“, „Под рента“, „Вече десет години…“, „Акварел“, „Днес би бил…“, „Рисуване на спомен“…). Прекрасните стихотворения, в които Зина Чаушева е побрала цялата си майчина болка, силна колкото цялата болка на света по живота, който идва и който си отива безответно. За тази болка думи няма. Всякакви тълкувания за нея, всякакви анализи, размисли, витиевати мъдрувания са безсмислени, не на място. Макар в повечето от тези стихотворения синът да не присъства като образ, като спомен, като плач, но той се носи незримо в тях като полъх, като дихание, като дух, като присъствие, което дава кураж, което облагородява и обновява…
Но това го разбираш едва когато след последното изречение си затворил книгата, зашеметен от собствените си преживявания и прозрения относно живота и смъртта, породени от току-що прочетеното… Припомнил собствените си загуби, потънал в тъгата по любими и близки хора…
* * *
Има у Зина Чаушева една особена страст към минимизиране на човека, по-скоро на себе си. И тази й страст, се проявява още в стихотворението „Завръщане“, което е първо в книгата. Да си припомним как тя вижда „завръщането“ си на земята от Отвъд под формата на „тиха тревичка“, „плаха калинка“, „клонка обкичена / с плодове, със снежинки“, „страст водопадна“ „или просто пътечка / трънлива и глуха, / която изчезва / в пустинята суха“… На друго място по-нататък – в „Зимно обяснение в любов“ – тя споделя, че иска да е до любимия си (отново става дума за любовта – безкрайната, безусловната, нищо-не-искащата любов!) като „халка висяща на корниза“, като „любима чашка за кафе“, като „лукче при настинка“, което в джоба му лежи, като „звънче“ на телефона му, като недописания му стих и дори като „запетайчица пред „но“ и „че“, само и само да е до него, край него, съвсем-съвсем наблизо. И невероятният край:
И ако някога ме забележиш –
да се усмихнеш и да продължиш,
понеже по природа си небрежен,
а пък и нищичко не ми дължиш.
Ето, това именно отстраняване при нея ми харесва. Тази деликатност на… уж ме има, но ме няма (впрочем, колкото и да е странно, но по-късно открих, че в стихосбирката съществува стихотворения под заглавие „Има ме – няма ме“!). Тук и сега съм, но и не съм. Как постига това състояние – не ми е ясно. Но ние, като читатели, ясно го осъзнаваме, усещаме. Като оная „въздишка синя“ от стихотворението, посветено на Ирина Славчева, „Синя мечта“… Впрочем, защо да го преразказвам, когато мога да го цитирам, за да затрепти цялата свенлива прелест на този образ:
И ако мога някому да дам
от своята мечта въздишка синя –
ще има малка пърхаща следа
в дланта на друг човек, с различно име.
Или онова „Сънуване на зима“, което смесва наяве и насън в някаква магическа реалност без реални (или нереални) граници…
Сънувам се по-бяла от снега,
по-лека от ветреца се сънувам
и като пъстро снопче светлина
по клепките ти трепнали танцувам…
– в което има всичко от казаното дотук и същевременно което е толкова необикновено в своята обикновеност, неочаквано, чак невъзможно и много-много красиво… и нежно…
Или онова загадъчно, онова тъмно „Студено“, в което…
Защото съм по-тъмна от нощта
и по-прозрачна от вода в лагуна,
с последното трептене на свещта
безплътна като дим ще те целуна…
– в което хем я има, хем я няма, не съществува, не живее… същевременно гори, искри, сияе, страда, страда, страда, иска и не иска…
Мили Боже,
не позволявай да са случи пак!
Светът на любовта е много сложен,
когато във косите падне сняг…
– както е в „Ниско небе“…
Връх на минимизирането, ако може така да се каже, е постигнала Зина Чаушева в „Анамнеза на късата памет“, откъдето разбираме, че тя дори е (вече не ИСКАМ ДА БЪДА, а СЪМ) нещо не само дребно и нищожно, но и което не съществува, не живее, няма го…
Аз съм тежка сълза, непотекла
от очите на късното детство,
неизречена вярно утеха,
неразвят флаг, недадена клетва…
(…)
И съм нещо, което не помня,
но което боли и дълбае.
Аз съм грях в ненапитата стомна
и горчилка, стаила се в края…
* * *
Оттук е една крачка до смълчаването, до онова „затихване“ (вж. едноименното стихотворение), когато се питаш:
Защо са ми и дом, и тяло,
възторзи, гняв и суета…
Вървя към своето начало –
отвъд небесните врата…
И още по-нататък, по-нататък до онази „невъзможна тишина“ („До невъзможна тишина“), за която думи няма…
Най-интересното е, че Зина Чаушева е преодоляла „невъобразимия шум“, преди да стигне до белия лист и перото. В поезията й няма шум. Никакъв шум. Останал е отвън. В живота. Поезията й е пътуване от възможната тишина – до невъзможната. Но невъзможна не защото не съществува. А защото съществува отвъд оная граница, до която е възможната тишина – с остатъчните (или странични) шумове, екоти, частици ехо от гласове на хора, близки и далечни, от някакви мелодии, от музиката и шума на живота.
Апропо.
Много ми допаднаха още стихотворенията „Валс от старите ленти“, „Разплитане на юлски паяжини“, „Гостенка“, „Към рождения ми ден“, „Април“, „Кутия за спомени“, „Бягство от себе си“, „Прощално“… Великолепни са заради тяхната находчива образност и прелестна беззащитност пред живота. Както, впрочем, всичките стихове на Зина Чаушева.
Въобще стиховете на Зина Чаушева се утаяват в душата, както първокласното тръпчиво вино се утаява в кръвта – в предчувствие за грядущи лирически взривове.
Национален литературен салон „Старинният файтон“,
Къща музей „Димитър Благоев“, София, 8 юли 2025 г.
Автор на публикацията:
