Имам една особеност на характера – когато се запознавам с хора на някакво събитие с мое участие, впоследствие не помня имената, нито лицата им, ако и да съм ги и чула, и видяла. Просто събитието изцяло ме поглъща. Така беше и с Мина Карагьозова. С тази разлика, че след време тя ми подари сборника си с есеистика, публицистика и литературна критика „Ранени от Словото“ (2013). Това се случи на 25 октомври 2016 година (оттогава е автографът й). Направи ми впечатление заглавието на книгата. Съдържанието й, където прочетох имената на Пушкин, при това „Моят Пушкин“, и Толстой – „Толстой и България“, ме респектира. Та кой във времената на яростна русофобия смее току тъй да се възхищава на руската поезия и толстоизма! Когато разгърнах книгата и се зачетох, тъй и не я оставих, докато не я прочета. На един дъх. Буквално. Каква вяра в Словото и в творците! Вяра, в която прозира нещо носталгично, далечно и загубено, но и някак доловимо в съвременността – именно чрез такива хора като Мина Карагьозова…
„Книгата на книгите – пише във въвеждащите думи към „Ранени от Словото“ тя – точно формулира изначалната мисия на Словото: да създава светове. В глобалния свят на ХХI век ние, хората на духа, пазим не толкова държавни граници, колкото духовни територии, създадени от самите нас. И всяка книга, всяка картина, всяка мелодия, създадена от човешкия творчески гений, разширява тези територии“.
Чудесно е, нали?
Тази класицистичност на фразата… Този лапидарен стил… Тази разчупеност на мисълта… Свободното движение на симпатиите… Обикнах литературнокритическата проза на Мина Карагьозова. И до ден-днешен се вслушвам в нея. Затова вероятно, когато по-късно опознавах Мина като поет и белетрист, и поезията, и прозата й възприемах през тази призма – на нейните литературнокритически търсачества. И дори, когато я опознавах като човек…
Затова бях поласкана, че мене избра за редактор и на новия й сборник с публицистика и литературна критика, видял бял свят миналата година. А още повече, когато пожела да сложи за заглавие „Пулсът на всемира“ – фраза от романа ми в стихове „Милена“. Казвам това не от суета – тя самата го е споделила в уводните си думи, а наистина за да подчертая колко ценя и колко ме радва нейното внимание.
* * *
Сборникът „Пулсът на всемира“ съдържа четири раздела: „Споделяния“, „Отзиви за книги и хора“, „Спонтанни несъгласия“, „Отражения“. Текстовете на самата Мина Карагьозова в първите три раздела са обрамчени от въвеждащи думи (без заглавие, а направо с обръщение: „Скъпи читатели…“) и „Вместо заключение“ (под заглавие „Времето лети“). В уводните думи авторката е охарактеризирала литературната критика, която създава:
„Творческият ми принцип е да не се разкъсва фината тъкан на творбата с логически операции – анализ, съждения, синтез. Моите текстове са по-скоро есета, свързани със съответната книга – израз на моето не само рационално, но и емоционално отношение към автора и произведението му“.
Напълно съм съгласна с Мина. Този начин на писане ми допада, защото чрез него добиваме представа не само за разглежданата творба, но и за човека, който я разглежда. При това тя пише тип „диалогична“, а не „монологична“ критика, в която си позволява, „диалогизирайки“ с автор на различно от нейното мнение, да представя своята гледна точка, без да се страхува от авторитети. В есето „Кънтящият вик на живота“ (за стихосбирката на Латун Консулов „Сезонът на ограбеното лято“, 2012) например авторката отбелязва:
„И ще си позволя да не се съглася със съжаленията на уважаваната от мен поетеса Станка Пенчева, която пише, че е жалко, дето поетът не е започнал творчеството си по-рано. Истината е, че творецът започва да твори, когато е дошло неговото време. Нито по-рано, нито по-късно. И когато има какво да каже на хората“.
Този подход – на не „анализ, съждения, синтез“, а на свободна есеистична интерпретация – дава възможност на Мина Карагьозова да излиза понякога от рамката „представяне на книгата“, да „надскача“ самата книга, ако може така да се каже, и да даде воля на собствените си проникновения. Така например се е получило в есето „Играещата със стихиите“ (за книгата на Катя Зографова „Играещата със стихиите Елисавета Багряна“, 2013), където стъпила върху „огромния труд“ на изследователката, тя прави внезапен скок в дълбокото:
„Впечатлява огромният труд на Катя Зографова за отразяването на творчеството, делото и следата, оставена от тази исполинска фигура на българския духовен небосклон. И не е за учудване, че на погребението си през 1991 година Багряна е останала почти съвсем сама. И двете епохи, в които е живяла, са изстискали от нея всички жизнени сокове, всичко, което е могло да бъде употребено. И повече тя не е била нужна нито на политиците, нито на чиновниците. А повечето обичащи я хора тя е надживяла…
Безсмъртна е. И това няма да й бъде простено! Никога!“.
Кой както иска да си го разбира…
Разделът „Споделяния“ е съставен от две интервюта с Мина Карагьозова. Първото – „Бог ми е дал талант за словото“ (2018) – e на Кристина Митева за проекта „Един от нас споделя“ и е по-скоро нещо като анкета. Второто – „Танц на живота с душата – горе“ (2020) – е на Галя Карааргирова и е по-скоро изповед… Впрочем, всичко, което Мина Карагьозова пише – дали стихове, дали разкази, дали есета или фейсбук-статуси – е изповедно. Точно това предполага включването и на двете интервюта в книгата, защото те подготвят читателя за срещата с нея като литературнокритически интерпретатор, показвайки с какъв точно човек ще си имат работа.
Вторият раздел „Отзиви за книги и хора“ включва рецензии, анализи, портрети, слова за нови книги на Ивайло Балабанов, Неда Антонова, Хубен Стефанов, Иван Митев, Георги Ангелов, Ваня Душева, Атанас Капралов, Катя Зографова, Надя Попова, Йордан Пеев, Иван Енчев, Благовеста Касабова, Димитър Васин и други.
Тук внезапно ме сепна някогашен израз на Петко Тотев – „Винаги има и други“. Този израз през 1988 година дори украси – като заглавие – негова книга. На задната й корица четем:
„Справедливо или несправедливо подреждането и изброяването на имена не може да бъде безкрайно. Винаги има и други. Не винаги и не всякога всичко е наред и при определенията кои проблеми са първостепенни и кои по-малко значителни. Промените в представите за важността на имената и проблемите са нещо съвсем естествено. При това положение на нещата най-добре е да не се абсолютизират временните престижни словореди. Довчера неизвестни автори като поп Минчо Кънчев се нареждат до най-известните. Сега трудно можем да си представим, че само допреди няколко години „Видрица“ е отсъствала“.
Така и аз използвах намиращия се винаги „под ръка“ и очакван от всички израз – „и други“, а не биваше. Защото при продължаване с това „и други“ днес стигаме до изреждането на няколко имена – от едната страна на барикадата, и на няколко – от другата страна на барикадата (за „литературната барикада“ говоря). А дори напоследък имената се свеждат комай до едно-единствено с една-единствена книга, носителка на всеизвестна международна литературна награда. С цялото възхищение – от едната страна на барикадата. И с цялото отрицание – от другата страна на барикадата. И от двете страни всъщност, ако питате мен – много шум за нищо. Но нейсе… За чест на нашата приятелка, тя не пише за този автор и неговата прословута книга…
Та… имайки „едно наум“ покрай Петко Тотев, веднага ще посоча и другите автори, за които Мина Карагьозова, без да се съобразява с „временните престижни словореди“, конюнктури и „барикади“, пише – в желанието да убеди четящата публика в правотата своя избор или да ги наложи в публичното пространство: Георги Атанасов, Елка Няголова, Вълко Марашев, Руми Ботева, Христо Нанев, Петя Цонева, Латун Консулов, Стойка Мариновска, Георги Балабанов, Драгни Драгнев, Величка Петрова, Георги Зарчев и… моя милост.
* * *
В книга втора на своите „Статии и рецензии“ (2013) Никола Иванов казва, че „литературният критик трябва да има сетива за произведения от долно до горно литературно „до“, да бъде като отворено ветрило…“. Такива сетива според мен притежава Мина Карагьозова като литературен критик. Не само по отношение на автори с различен творчески натюрел, но и към различни творби на един и същи автор. Какво имам предвид?
В „Отзиви за книги и хора“ има есета за стихосбирката „Отвесна есен“ (2015) на Иван Енчев („Уроци за криле и песни“), и за мемоарите „Спомени от настоящето“ (2017) на Георги Зарчев („Рубежът, който сами сме избрали за своя голгота“). Същевременно третият раздел на сборника „Спонтанни несъгласия“ се състои от две статии, посветени на същите автори: „За Гъливер, Лорензачо и за други неща“, посветена на спомените на Георги Зарчев „Да намериш Губислав“ (2019), и статията „За пренаписването на истината, за хибридната информация и подмяната на ценностите“, в коята става дума за споменното есе на Иван Енчев за Петър Василев „Деликатен човек и поет по призвание“ (2022). Заглавието на раздела – „Спонтанни несъгласия“ – само по себе си говори, че тук авторката е оставила настрани „перото на възхитата“ за сметка на „критическото перо“. Тя се колебаеше дали да включи „несъгласните“ си текстове към тази книга или не, но те бяха така на мястото си и така удачно „затваряха“ композицията (при това естествено, а не насилено!), че я убедих да ги остави. В крайна сметка, читателското внимание с такива текстове се разбълбуква (както, впрочем, преди малко се случи с вас, когато мимоходом споменах за автора с голямата международна награда, дори без да оповестя името му, защото се знае кой е…). Има неща, които трябва да си ги казваме поне когато сме се събрали, както днес, хора „от една кръвна група“, небезразлични към Словото и литературата. Иначе кога да си ги кажем?
Мина Карагьозова притежава изключителното качество – да бъде честна и спрямо себе си, и спрямо другите. Когато, като читател, е възхитена от нечии постижения, тя споделя своята възхита. Когато с някого не е съгласна, тя не се страхува да произнесе на глас своите несъгласия, дори и преди време да му се е възхищавала. При това няма никакво противоречие между различните нейни оценки, макар сами по себе си да са крайно противоположни. Въпросът е в противоречивите постъпки или съждения на хората, които веднъж будят нейното възхищение, а друг път предизвикват нейното отрицание. Това се случва в живота. Така е в живота. И тя реагира със своите спонтанни съгласия или несъгласия, според както е предизвикана.
С други думи… Мина Карагьозова е смел човек. Понякога – беззащитен и самотен в смелостта си. Но никога преклонен! Защото нито беззащитността, нито самотата я плашат… В едно от интервютата, на въпроса дали се страхува от самотата, отговаря:
„Самотата е вътрешно състояние, с което съм свикнала. Около мене има прекалено много хора. Но единици частично ме разбират. Психолози като Уейн Дайър наричат това екзистенциална самота“.
* * *
Съжалявам, че есето „Времето лети“ не е отделено чисто технически като заключителен текст. Така излиза, че е част от раздела „Спонтанни несъгласия“. А не е. Но поне е уточнено, че е „Вместо заключение“. Обръщам на това внимание само защото в това есе Мина Карагьозова е вложила важни послания до нас, читателите, и е хубаво да се знае, че то не е „несъгласие“, а в съгласие. В него тя е кондензирала своята житейска философия – новата стара философия за човешкия живот, пропускана от нас във вихрените ни делници и празници, в покрусите и полетите ни, в засмукващия ритъм на кръговратите:
„Сега да живеем, сега да обичаме, сега да прегръщаме любимите си хора, сега да казваме на децата си колко са ценни за нас…“.
* * *
В последния раздел на книгата – „Отражения“, са публикувани отзивите на Никола Инджов, Никола Иванов, Тодорка Николова, Ромела Бохосян, Виолета Бончева, Кирилка Демирева и моя милост за новоиздадени книги на самата Мина Карагьозова: с литературнокритическа проза – „Ранени от Словото“ (2013), с поезия – „Душата – горе! (2019), с фейсбук-статуси – „Екстаз“ (2021), и с хумористични разкази – „Веселата страна на живота“ (2022). Оценките за многожанровото творчество на Мина Карагьозова са разнородни по характер и съдържание, но по някакъв начин се „събират“ в думите на Никола Инджов (вж. отзива му „Осветена от сияйния свят“) за книгата й „Ранени от Словото“:
„По трудно проницаемите норми на художествената логика Мина Карагьозова с тази именно книга напомня, че отдавна вече не е просто лекокрила регионална муза, а е национална поетеса, установена на местожителство в провинцията… И принадлежи не на местни духовни формации, а на средното творческо поколение в актуалния всебългарски литературен процес.
Тя олицетворява знаково своето име в книжовните среди по много причини, но и защото като нея в Хасково, пък и извън Хасково, други няма. С интелектуалната жизненост на своето дарование тя е придобила стойности на единственост и неповторимост.
И ако вникнем и днес в красивата антична идея, че изящната словесност е сияйния свят на човека, то Мина Карагьозова е наистина осветена от този свят. Същевременно е и в неговата плазмена сърцевина“.
* * *
Времевият диапазон на съставляващите сборника „Пулсът на всемира“ творби е осемнадесет години – от 2006-а до 2023-а. При подредбата на текстовете във всяка част на сборника „Пулсът на всемира“ е използван принципът на хронологията. Така, макар и смътно, но осезаемо, прозира вътрешният растеж на Мина Карагьозова.
Впрочем, при всеки писател, бил той поет, белетрист, публицист, литературен критик и тъй нататък, е така. Само че не винаги се обръща на това внимание. А трябва. Според мен. Защото дори в политанията писателски надолу има някаква закономерност във времето, която ни помага да разберем творческия път на писателя по-добре. Но това го осъзнават единици. Избраните. Призованите я карат през просото. (Графоманите са извън класацията. Те смятат стиховете си за толкова велики, че чак извънвременни.)
* * *
„Животът си заслужава високата цена, която плащам за него“ – споделя изповедно Мина Карагьозова в началното интервю („Бог ми е дал талант за словото“), без да уточнява каква точно е тази „висока цена“. Подсказва ни я обаче чрез свое стихотворение – „През нощите“ (в стихосбирката й „Душата – горе!“):
Но утрото причаква ме от своята засада
и сипе светлина в свирепо разточителство –
и аз поемам кротко пак към ада,
като към постоянно местожителство.
И все пак не точно въпросът за „високата цена“, която плаща за живота, е основополагащият в усещането на Мина Карагьозова за живота. Тя тръгва от „високата цена“, за да стигне – в заключителното есе – до високите проникновения за него, които щедро, както само тя може, ни споделя:
…Нека живеем тук и сега, не в спомени за миналото и в мечти за бъдещето. Нека синхронизираме пулса на своето сърце с пулса на времето.
Защото то наистина лети. Защото това, което не може да се върне, е отминалият миг… Нека използваме нашето време за любов, за създаване на красота, за музика и поезия, за празници на духа и тялото…
…Да бъдем наистина ЖИВИ. Това е повелята на летящото време“.
И на нас не ни остава нищо друго, освен да я послушаме. И разбира се, да й благодарим.
Национален литературен салон „Старинният файтон“
Регионална библиотека „Христо Смирненски“, Хасково,
12 февруари 2024 г.
Автор на публикацията:
