Прочетох в сайт на Висшия адвокатски съвет думите от 2019 година:
„Странник, ексцентрик, комплимент за Пазарджик. Хари Харалампиев е от всичко това по много. Той е единственият председател на общински съвет в Европейския съюз, който през XXI век крачи без мобилен телефон, компютър и часовник. Адвокат, член на Съюза на писателите, поклонник на живописта и всички останали изкуства. Прелетял над седемдесет пъти до Либия, за да търси справедливост за нашите медици. Приел мисията на техен защитник при условие, че няма да вземе за труда си нито лев. Отвърнали му, че и без това няма кой да му го даде. Платили му със слава…“.
Позволих си да цитирам тези думи, защото ги смятам за точни, правдиви и справедливи, доколкото познавам, а всъщност повече предчувствам днешния гост на Националния литературен салон „Старинният файтон“. Известен като адвокат, писател, колекционер. Ценител на красотата, рицар на доброто, защитник на справедливостта. Автор на книгите с мемоари, биографии, писма, отзиви „Вътрешно око“ (2003), „Докосване до думите“ (2005), и със спомени и съдебни пледоарии „Казах, отсъдете“ (2006), „Марианската падина или измеренията на справедливостта“ (2007), „Ако имате търпението, отсъдете“ (2010), „Съдии, казусът ви принадлежи“ (2016). На 10 юли ще навърши 85 години.
„Неопитомени думи“ (2021) – книгата, която днес ни е събрала, е с отзиви за писатели и художници, картини и книги, както и спомени и интервюта.
* * *
За първи път ми се случва да чета книга на Читател (с главна буква). Просветлен Читател. Проникновен Читател. Необикновен Читател. Читател неподкупен, честен, откровен. Тръпки чак ме побиват, когато си представя, че би разтворил страниците на моя книга. Какво търси? Дали ще намери? И ако намери, онова ли ще е, което очаква? Но очаква не от мен или някого конкретно. А от Писателя като писател. От написаното. От литературата. За преодоляване на материята. За възпълване на душата. За полет на духа. За взаимосподеленост. За творческо съ-битиè. Или просто за утеха.
Хари Хараламбиев. Читателят чудо. Казвам го, без ни най-малко да съм притеснена, че определението е пресилено. Защото не е! Хари Хараламбиев не само чете и разбира. Той мисли. Той размишлява. Той съпреживява и съчувства. Той премелва думите на другия. Прави ги свои думи. Може би „неопитомени“. Може би не. И ги връща – преобразени – на другия. Като свои откровения. По-точно – съкровения. И когато другият ги чете, разбира, вижда и себе си по нов, различен начин.
Така – в подобно взаимопроникване, взаимопреображение на Писател в Читател и обратно – се раждат неочаквани книги. Така се е родила и книгата на Хари Хараламбиев „Неопитомени думи“. Книга, която, освен уводно есе – „За мене си“, съдържа 23 есета; три прощални слова, тоест думи на изпроводяк, думи за сбогуване с приятели – до среща някъде там, в безкрайността; и три интервюта. Разпределени в три части: „Неопитомени думи“, „Болка без давност“
* * *
Какво ще рече думите да са „неопитомени“? В уводното есе „За мене си“ самият автор чистосърдечно споделя:
„Неопитомените думи ме изграждат. Помагат ми в човешкото общуване. В тях има красота и духовна температура, повдигат самочувствието. Чрез неопитомените думи чувствам поривите на доброто и доблестното. Те са с уравновесена енергия и прецизност. С тях ме сродява несъгласието с омразата и лицемерието.
Посредством неопитомените думи търся приятелството, което е като любовта. То изисква присъствие, защото при раздяла вехне.
В неопитомените думи е моята надежда, защото в тях съзирам възторг и мъдрост“.
„Неопитомените думи ме изграждат…“ Ще рече – „неопитомените“ думи изграждат човека, правят го цялостен, единен. Без тях човекът е разхвърлян, разпилян на частици и фотони, безформен и неопределен. Без тях човекът е хаос… Когато човекът говори/пише, думите му – „неопитомените думи“ – придобиват смисъл, който достига до другите, и така той общува с тях, намира неочаквани приятели и не е самотен…
„Неопитомените“ думи притежават живителна енергия, те са красиви и добродетелни. През тях прозират доброто и доблестното в противовес на омразата и лицемерието. Те – в своята прецизност – са олицетворение на баланса и хармонията. Тази вяра на Хари Хараламбиев в очистителната и пречистваща мощ на „неопитомените“ думи, в които съзира още „възторг и мъдрост“, на истински свободното слово, основано върху доброто и доблестното, раждат и неговата надежда, и неговата любов, която, подобно на приятелството, „изисква присъствие, защото при раздяла вехне“…
Нека се има предвид, че ако думите са „неопитомени“, не значи, че са „свободни“ в онзи смисъл, който днес някои влагат, говорейки за „свободата на словото“, а подразбират свободията да се плямпа нагоре-надолу, натам-насам и наоколо всичко, де що мине през главата им – без мяра, без чувство за отговорност пред словото, пред себе си, пред другите, със самомнението за безнаказаност. Даровитият творец според Хари Хараламбиев държи „сметка за морала на словото“ („Авторът е един от неговите герои“). Защото „думите творят битие“ и „не бива да бъдат употребявани безнаказано“ („Трябва ни Вено спасителят“). И ако въобще говори за думи „опитомени“, то е само в смисъл на предпазване от „прекомерна употреба“ на думите, тоест благородно самоограничение, а не нещо друго. Защото излишните думи и празните приказки натежават дори в разговорната ни реч, камо ли да ги запечаташ на хартия. Жалко за хартията!
Така в отзива на Хари Хараламбиев за „романа събитие“ на Недялко Славов „Камбаната“ (2016) четем:
„Недялко Славов е мислещ и търсещ творец. В романа той е спазил библейската повеля, според която думите творят битие. И затова не бива да бъдат употребявани безнаказано. Той общува с думите безпроблемно и е успял да ги опитоми. Предпазил се е от прекомерната им употреба“.
(„Трябва ни Вено спасителят“)
„Неопитомените“ думи носят в себе си истинската свобода. Но свободата, разбирана не като всепозволеност, всевластие и анархия, а като „абсолютно доверие към Бог“ – максима на Никита Михалков. В отзива за книгата на руския режисьор и актьор „Територията на моята любов“ (2020) Хари Хараламбиев споделя:
„В съзнанието ми властно се всели усещането, че Михалков е писал с всеотдайност, свобода и вяра. Аз не срещнах нито един ред, от който да струи чувство на недобронамереност.
Тази книга е урок по човечност. И макар че Михалков е истински аристократ на съмнението, той обича да се разхожда в компанията на своите блянове. (…)
В брилянтните страници се срещат възгледите на Михалков за вярата в Бог. Той напомня: „Свободата е абсолютно доверие към Бог“. (…)
Книгата ни вдъхва вяра и упование, че талантът е независимост, че свободата е право на собствено „не“, че волята е сила да не се съгласяваш на всяка цена“.
(„Насаме с Никита Михалков“)
* * *
В първата част „Неопитомени думи“ на сборника Хари Хараламбиев е събрал отзиви за запомнящи се личности и книги, много от които са мемоарни. Като например „Обещах да запомня“ (2012) на Бригита Йосифова – за Петър Увалиев, „Мир на кумирите ни“ (2020) на Георги Мишев, „Земното щастие“ (2020) с есета, плод на „носталгична памет“, на Георги Лозанов, „Добър вечер, дами и господа“ (2020) на Асен Агов, „Сънят на сенките. Книга за мъртвите“ (2019) на Стефан Цанев… Тук са и спомените на самия автор: за „Никола Манев – богоравният“, за професорите от Юридическия факултет („Бивалици“), за онези светли хора, които са му сочили правилния път и са белязали живота му със светлина („Знаци по пътя“)…
Тук има и отзиви за художествени книги, като романа „Поразените“ (2019) на Теодора Димова, романа „Камбаната“ (2016) на Недялко Славов, новелата „Ема“ на Стефка Венчева и онази „книга пъстра и кипяща, легитимираща автора й като рядък разказвач“, наречена „Когато Господ ходеше по земята“ (1999) на Никола Радев. Често те са изпълнени с тънки наблюдения, сепващи прозрения, великолепни изводи, както например е в отзива за Никола-Радевата книга:
„Радев носеше душата на поет. Пишеше с изпепеляващо творческо вдъхновение…“; или: „Натюрелът му на разказвач прелива от виталност, трогателна нежност и чувственост…“, или: „Перифразирайки любимия ми писател Константин Константинов, ще кажа: Никола Радев беше един от онези забележителни творци, чрез които литературата намира своето оправдание.
Казват, че клетото човешко сърце никога няма да се почувства самотно, когато има какво да си спомни. Моето сърце не е самотно“.
Не по-малко интересни са отзивите за „Романи – семиотични прочити“ на проф. Ивайло Знеполски, както и за книга втора от поредицата „Подреждането на Балната зала“ на Никола Иванов с литературната му критика за Георги Цанев, Иван Динков, Милена Цанева, Никола Радев, Виктор Пасков, Борислав Геронтиев, Светлозар Игов, Калина Ковачева, Надя Попова и Бела Цонева. Удивителен сам по себе си е портретът на Никола Иванов като литературен критик, който Хари Хараламбиев е щрихирал само в няколко – но какви! – изречения:
„Той отдавна е доказал, че е разбрал тайния живот на думите, сътворени от поети и прозаици, опитомил ги е в „критически дух“ и затова безпроблемно общува с тях. Нещо повече. Интерпретирайки определени автори и техни произведения, той им вдъхва духовна мощ“.
(„Подреждане на Балната зала“)
В първата част на сборника са намерили място и отзиви за книги, отразяващи обществено-политическия живот у нас, като „Несъгласни думи“ (2016) на Димитър Бочев (за Асен Игнатов, Христо Огнянов, д-р Желю Желев, Тончо Жечев и Георги Марков), сборника с „ремарки“ на Георги Зарчев „Да намериш Губислав“ (2019), двутомника „Това се случи пред очите ми“ (2012) на Йордан Василев… Наред с прецизни художествени оценки в тези отзиви ще срещнем ясно обозначена и категорично изведена позицията на Хари Хараламбиев по проблеми, които визират нашето съвременно общество. В отзива за книгата с политически есета на д-р Панайот Ляков „Парадокс на призрака“ (2020) например той не се е поколебал да издаде убийствените си присъди над нашето политическо днес. Гражданската му будност, на фона на почти всеобщото спане в нашето общество, е пословична. Докато анализира книгата на д-р Панайот Ляков, Хари Хараламбиев подчертава:
„Авторът не се е побоял да навлезе в пропастта на нещата и затова истините за отделни политически субекти, мержелеели се на обществения небосклон, които се осмелявам да определя като обществен планктон, люлеещ се на повърхността на времето, понякога пронизват инфарктно…“.
(„В живота нищо не е било, ако не е било в политиката“)
Доколкото Хари Хараламбиев е колекционер и вселената от багри и форми на нашите художници и скулптори е особено скъпа на сърцето му, в неговите „Неопитомени думи“ ще намерим много страници с отзиви за книги, посветени на знакови имена в изобразителното изкуство (живопис и скулптура). Тук са представени книгите на Исак Гозес „Живея в светлина“ (2020) – за „парижанина от Чирпан“ художника Никола Манев; на д-р Панайот Ляков „Навътре в картините“ – за живописците Стоян Цанев, Милко Божков, Иван Стратиев, Никола Манев и Стоимен Стоилов; на Димитър Пампулов „Димитър Казаков – Нерон“ (2007) на поета Румен Леонидов „Деветият кръг на ада“ – за художниците Светлин Русев, Георги Трифонов, Свилен Блажев, Стоян Цанев, Милко Божков, Георги Ковачев, Кольо Карамфилов. Не мога да не споделя тук много точното наблюдение на Хари Хараламбиев относно способността на Румен Леонидов да възприема чуждото творение, като през личната си призма го пречупва в неочаквани аспекти:
„Великолепен посредник между художници и зрители, Румен Леонидов в „Деветият кръг на ада“ е дал форма и движение на личната си съпротива срещу посредствеността и бездарието и в този жест негови сподвижници, съратници, а и автори са обичаните от него художници – жители на поетичното му сърце“.
(„В деветия кръг на рая“)
Втората част „Болка без давност“ на сборника Хари Хараламбиев е събрала есета, които бихме могли да обозначим с думите „В памет на…“. „Думи за приятеля“ са в памет на юриста Красимир Жеков – „Притежаваше огромни знания и смазваща логична мисъл“. „Идалгото бунтар“ е в памет на актьора Иван Ласкин –„Достойнството, което беше негов неотменен спътник, стана причина към него да се отнасят с омраза тези, които населяваха царството на природно невзрачните хора“. „Момчето остана в сърцата ни“ е в памет на актьора Филип Трифонов – „Имахме срещи, в които, противно на сдържания му характер, говореше развълнувано, с кръвта на внезапно дошли думи, когато подхващаше разговор за киното и театъра, за своите роли“.
Трета част включва интервюта. Тъй и е назована – „Интервюта“. В нея авторът ни е съприобщил с близки на сърцето си хора – Бригита Йосифова и Никола Радев. Тук е включено и интервю на Господин Тонев (Динко) със самия Хари Хараламбиев.
* * *
И накрая ми се иска отново да се върна към началото. На пръв поглед – нещо извън контекста… А може би – тъкмо в контекста… Размислите, към които сборникът „Неопитомени думи“ на Хари Хараламбиев ме подтикна.
„Неопитомени думи“. Ще рече силни думи. По-силни от човека, който ги е предизвикал да се появят. Като предзнание. Като предчувствие. Преди да бъдат изречени, изписани, опитомени в… изречение. А може би… Или по-скоро… „Неопитомени“ и в изречението, макар подчинени на строги многочислени граматически правила, закони и подзакони, макар и впримчени във върволици от мисли и смисли, макар и обяздени в спирали, взривове и затишия на чувства и настроения…
Кой знае със сигурност дали ние си служим с думите? Или думите с нас си служат? Кой може със сигурност да каже какво всъщност са думите? Средство – за общуване и раздори? Градиво – за изразяване и изобразяване? Наименования – за обозначаване на всичко съществуващо, според както е казано в Първа книга Моисеева – Битие, „Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й“ (Бт. 2:19)? Или онази умонепостижима отвъдвремева и отвъдпространствена неопитомена сила, която предсъществува, за да създаде света – такъв, какъвто го знаем, живеем и обичаме, тръгнал от знаменателното „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина“ (Бт. 1:3)? Ето от тези думи, от това първозданно Слово се долавят повеи в думите, които Хари Хараламбиев нарича „неопитомени“. Но той, с присъщата си скромност или леко уплашен от догадката, ще поведе въображението ни в съвсем друга посока.
Дали не бихме могли да го наречем и него „неопитомен“? Наистина? Читател „неопитомен“. Ще рече – неподкупен. Ще рече – с чиста съвест, неспособен да преиначи или преобърне текста с краката нагоре, да „пренапише“ и изопачи. Ще рече – добронамерен.
* * *
И един добър съвет, поне за мен, който изникна сякаш от неговите редове в този сборник и от всичко онова, което той е написал досега, допускам – и което ще напише оттук-нататък… Нека кажем добрите, доблестните, красивите думи на онези, които ги заслужават, защото така не само ще удовлетворим потребността си от човешко общуване, не само ще спечелим или запазим приятелство, но и ще проявим една от формите на милосърдието, защото това може да са последните думи, които си казал на човека, или може да са последните думи, които той чува за себе си на тоя свят.
Национален литературен салон „Старинният файтон“
Къща музей „Димитър Благоев“, София, 28 март 2024 г.
Автор на публикацията:
