На 18 март 2024 година спря да бие едно родолюбиво, бунтовно сърце. Непокорният генерал, държавникът строител, човекът стопанин и мъдрец Ангел Марин напусна тихо и достолепно този свят, като ни завеща своите изстрадани истини за света, своите необикновени прозрения за съществуването, своите ясни морални принципи, които да следваме, ако искаме да останем човеци и да вървим в живота с високо вдигната глава.
Случи се да бъдем приятели, без да сме изяли торба сол и да сме изпили морето. Рядко общувахме. Но пък какво общуване беше – до предел интензивно, смислено, многопосочно, творческо. Станах редактор на публицистично-мемоарните му книги „Последната война“ (2005, второ издание) и на двутомника му от 2013 година „Рапорт“ и „Вицепрезидентът“. Той четеше проникновено всяка моя книга и също така проникновено говореше на мои вечери за всяка от тях. Говореше по същество и точно. Имаше учудващо силна памет. Цитираше наизуст. Дай боже всекиму такъв читател!
След себе си остави празнота, която трудно друг човек би могъл да възпълни. Да си спомним за него.
Предлагам словото ми за двутомника на Ангел Марин „Рапорт“ и „Вицепрезидентът“, което прозвуча на премиерата им в Централен военен клуб на 24 януари 2013 година.

На 4 октомври 2003 г. в Маджарово се провеждаше ежегодният възпоменателен събор по повод разорението на тракийците през 1913 година. Помня словото на вицепрезидента Ангел Марин. Умно. Дълбоко. Човечно. Не написано на хартия, от други. А с думи, които излизаха от сърцето. Това ме стъписа. Обикновено знаем как е. Но Ангел Марин опровергаваше и тепърва щеше да опровергава през годините всичките ни познания за съвременния държавник. Случи се и да поговорим след тържеството. Само няколко минути. Но какъв разговор, Боже мой! И какъв човек! Говорихме за планината. И той се пренесе в планината:
„Веднъж ми се наложи да мина през турско село – разказа. – Посрещна ме ходжата, нахрани ме. Питам го: „А как премина животът ти?“. Въздъхна и рече: „Животът ми… Виждаш ли тая врата? Виждаш я… Виждаш ли оная врата? Виждаш я… Ей тъй мина животът ми – влизам от тая врата, излизам от оная.“ Тогава разбрах защо е трябвало да мина оттам.“
Човекът, който ми разказа тази история, знаеше силата на думите. Нещо повече. Той знаеше и силата на онова – зад думите. Отвъд думите. Ангел Марин.
Така започна приятелството ни с него. То не се изразяваше толкова в срещи, разговори, показване на добри чувства. Макар че и това го имаше. То бе по-скоро усещане за сродство. За близост в духа.
Това усещане не изчезна и когато четях просветените, мъдри, смели и светещи редове на публицистичната му книга „Последната война“, и когато по-късно се запознавах с автобиографичната му изповед „Рапорт“ и сборника „Вицепрезидентът“.
* * *
Обикновено, когато става дума за писател, бил той поет, белетрист, литературен критик или публицист, може да се говори за произведенията му отделно и отделно за него като човек. При Ангел Марин това е невъзможно. Когато говорим за книгите му „Последната война“ и „Рапорт“, няма как да не говорим за човека, който ги е писал. Когато говорим за приветствените слова и словата, свързани с нашата история (събрани в сборника „Вицепрезидентът“), ще говорим всъщност за човека, който ги е произнасял.
Човекът и словото, което Ангел Марин произнася или пише, са едно неделимо цяло. Пълно припокриване на думи и дела. На думи и личност. На думи и същност. На външно и вътрешно. И когато говорим за стила, става дума за човека. Все едно „Буда минава през стената“, ако избягаме от конкретността на това китайско изречение, за което споменава авторът, и го поставим в по-високия аспект на тълкуване, за който то по същество и е казано… Наистина все едно „Буда минава през стената“ и се открива. Всичко е ясно като на длан. Всичко е „по същество“. Нищо излишно, натруфено, кухо. Не дежурните приказки, написани от някой подчинен, който отбива работно време до пенсия. Не думи, износени от употреба, които очакваме и които пропускаме през ушите. А думи от сърцето. И за сърцето.
Такова припокриване на слово и човек, на слово и позиция, на слово и дело почти не се среща у съвременния писател. Съвременните писатели, с малки изключения, са загубили рефлекса си на граждани. И ако от време на време се подосещат, то е само от меркантилност. Не е ли така и с политиците? За тях по-скоро са в сила стиховете на Първан Стефанов:
Убихме Христа. И ония се върнаха в храма.
Възможни са всякакви грехове:
Патриотите могат света да превърнат в пламък.
Лошите хора – да пишат добри стихове…
* * *
Писаното и говореното от Ангел Марин слово е плод не само на висока ерудиция, но и на мъдрост, родена в горчив и не само горчив житейски опит. Наред със собствените му прозрения и размисли за живота, за човека, за отношенията между хората, за любовта и горчивината, за смисъла на войната – „последната война“, която всеки от нас води за нещо свое си, в книгите му ще срещнем удивителни истории за хора, с които той е общувал, за негови близки и приятели, за съратници и опоненти. И тези истории, изчистени откъм словесно излишество до предел, с кондензираната в тях мъдрост звучат най-често като притчи. В собствено авторския текст ще прочетем вмъкнати библейски сказания, стихове, приказки, сентенции на други хора, писатели и мислители от висока класа. Но всичко това – и то! – изстрадано от автора на свой гръб, със свои безсъници, покруси и полети, проникващо и преобразяващо същината му, помагащо му да намира изход и упование в наглед безнадеждни ситуации.
А колко негови лични сентенции може да съберете от книгата – прозрения, постигани в самота; изстрадани истини, родени от делника; находчиви размисли, изкристализирали от денонощни бдения…
* * *
Двутомникът всъщност – това е една книга с две лица. „Рапорт“ е съкровената изповед; това, което се открива в тихите съзерцания на живота; това, което се ражда, гради и преобразява човека насаме. Потоците на паметта в човека – личната памет, паметта на рода, паметта на народа, паметта на човечеството. Шепотите на кръвта, предавана от сърце в сърце. Думите, жестовете, легендите, преминаващи от уста в уста. От поколение в поколение. Почитта към славното и трагичното минало, преобразяваща се – през настоящето – във вяра в бъдното. Отчет пред онези, които са си отишли. Но и пред онези, които идват…
„Аз, генерал-майор Ангел Иванов Марин, син на Иван Марин – Верния, син на Ангел Марин, загинал в Балканската война, син на Георги Марин, участник в Априлското въстание, син на Митьо Марин, загинал в Априлското въстание, мъченик и светец, син на Петър (което значи „камък“), искам прошка за това, което съм можел да направя повече и по-добре, но не съм го сторил.“
„Вицепрезидентът“ е публичната „изповед“ на автора. Това, което се вижда и няма как да бъде скрито. Или премълчано. Свидетелствата, както пише съставителят проф. д-р Светла Тошкова, „за полезното държавническо дело, за силното човешко присъствие и нестандартното политическо поведение“ на Ангел Марин през последните десет години в обществения живот на страната. Хрониката на дейността му. Работата му по делегираните правомощия. Архивът на изявите му, който включва и негови слова, интервюта. По-важните писма и поздравления до него. Отзивите на приятели и колеги. Някои от публикациите в медиите в негова защита. Одисеята с орден „Стара планина“ (в документи). Пак – рапорт. Само че не пред рода, а пред народа, пред тези, които му гласуваха доверие. Рапорт пред историята. Всеки човек има мисия на тоя свят. Но освен пред Бога и себе си се отчита и пред историята. Още повече – ако е бил на градежа й и от него са се решавали посоки и съдби обществени.
* * *
Два са аспектите на личността, които се открояват при четенето на тези книги: Ангел Марин бунтарят и Ангел Марин стопанинът-строител.
На пръв поглед едното изключва другото. Бунтарят ломи – порядък, статукво, предразсъдъци. Стопанинът-строител изгражда. Заслугата на автора е в това, че е съчетал и двете. Но не – като ни убеждава с приказки, с размисли „по принцип“, а с личните си дела. Защото можеш да рушиш градивно. И можеш деградивно да строиш. Когато кърпиш нещо овехтяло, то ще се разпадне. Когато основите са гнили, това, което строиш, ще рухне.
Авторът споделя за три свои битки, които са завършвали с бунт:
Първата (в училището) – „Това беше бунт срещу примирението, бунт за себе си, за това да бъда такъв, какъвто съм, а не обезличен и смачкан… Тази битка продължава.“;
Втората (в армията) – „Това беше бунт срещу двойните стандарти, бунт за морал, принципност, последователност… Тази битка продължава.“;
Третата (уволнението от армията) – „Това беше бунт срещу предателството и разпада, бунт за държава, държавност, достойнство. И тази битка продължава…“.
Виждате ли, макар и през тези няколко реда, как бунтарят е изграждал в себе си стопанина-строител! Ученикът бунтар е ставал най-добрият ученик. Офицерът бунтар се е превръщал в офицера строител, прераснал е в държавника строител, който гради история, гради отношения, мостове. Има на какво да се учат от личния пример на Ангел Марин съвременните ни държавници!
* * *
Дори при по-лежерно четене на двата тома няма как да не се открои в съзнанието на читателя Нравственият кодекс, който Ангел Марин е изковал. Сякаш скрижали. Нравственият кодекс на офицера. Нравственият кодекс на политика. Нравственият кодекс на държавника. Нравственият кодекс на родолюбеца. Нравственият кодекс на гражданина. Въобще Нравственият кодекс на човека.
Като мото в този кодекс над всичко би могло да се постави мотото на автора: „Помни, че имаш достойнство!“
А над всичко, даже и над това Ангел Марин е поставил човеколюбието. Не на думи. А на дело. В действие. В решение. С отворени очи за проблемите, за болката. С обич. С разбиране. С грижа. За човека. Не човека въобще. А конкретния човек с конкретните му тегоби. Независимо дали това ще е някакъв обикновен войник или някакъв престъпник, предложен за помилване. И по-нататък – за конкретното селище – с наболелите му проблеми и неуправии. И по-нататък – за армията. И по-нататък – за държавата. Скромен, тих, упорит, катадневен труд по съзиждане. Не на сцената (политическата сцена), където всеки играе роля и се блъска за вниманието на публиката. А долу, сред хората, където се строи животът:
„През цялото време…  – пише той –  се бях старал не да се харесам на хората, а да съм полезен, като си върша работата. Можех да си позволя свободата на този избор. Имах волята за това. Попадането „в светлината на прожекторите“ е болест на политиците, от която не съм заразен. Нямам никакво желание да бъда медиен герой, медийна личност. Не го искам. Не го мога.“
В края на краищата Ангел Марин стана медиен герой. Но не защото искаше и не защото можеше. И не защото медийните – ох, езикът не ми се обръща да кажа герои (какви герои, макар и медийни, са те?), – защото медийните апаши в мераците си отново да блеснат, но вече на негов гръб, се постараха да го направят. Ангел Марин стана медиен герой, защото действително е герой. И така евангелската максима, че всичко тайно все някога ще стане явно, намери приложение не само за лошото, което човек прави втайно, но и за доброто. Така общество разбра за трудоемката, сложна и тънка работа, свързана с даването на българско гражданство или на бежански статут, както и с помилванията на престъпници. Така и се появиха на бял свят тези два сборника: „Рапорт“ и „Вицепрезидентът“ – нужни и полезни книги както за всеки политик и държавник, за всеки офицер и общественик, така и за всеки човек, който има мечти и воля да ги осъществява. Хроника на един живот. Хроника на една епоха.
* * *
Като стана дума за мостовете, ще спомена само един невероятен детайл от дейността на вицепрезидента Ангел Марин и с него ще завърша.
Действието се развива на 17 март 2002 година в Барутин. Отбелязва се годишнина от „възродителния процес“. Това не е случаен ден. Сирни Заговезни е. И знаменателните думи на държавника Ангел Марин, на батачанина Ангел Марин, който официално присъства на това събитие:
„Днес по православния календар е отреден ден за прошка. Моля да ми простите, че в моята страна е ставало насилие и аз като гражданин на България съм допуснал това… Не искам повече да има нито баташки кланета, нито възродителни процеси. Искам всички хора в България – независимо от етническия произход, от религиозната си принадлежност – да живеем като равноправни граждани, с правата и свободите на равнопоставени хора“.
Спомняте си реакцията в медиите. И най-важното – и  българи, и турци не приеха тази прошка, този тип поведение! А това всъщност е пътят за държавното строителство. Бунтарят Ангел Марин „бръкна в раната“, наруши статуквото, стереотипите, наслагвани с години и у християни, и у мюсюлмани, развали „рахата“, уюта на мнозина политици и от едната, и от другата страна, в който те блажено се изтягаха за наша сметка. Бунтарят разруши в името на държавността. В името на България. Нещо като „Буда минава през стената“. Ангел Марин, стопанинът-строител, мина през стената на омразата и стигна до любовта. Стигна до онази държава, която ни е нужна, за да останем. За да ни има. Само силният човек може да поиска прошка. И само силният народ може да прости. Такъв народ не може да отмре.
Така хора като Ангел Марин ми дават надежда, че битката за България, „последната война“ за България все още не е загубена. Така „Рапорт“ и „Вицепрезидентът“ от книги за личния отчет на един човек и държавник, живял на пресека мeжду две столетия, прерастват неусетно в повествования за смисъла на един живот, за смисъла на живота.

Автор на публикацията:

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук