Не в първия момент, когато предложих на Райна Дамянова да представя книгата й „До мръкване!“ (2023), а по-късно – когато седнах да пиша за нея, се сетих за моя прощъпулник в Националния литературния салон „Старинният файтон“ в годината на неговото откриване – 1995-а. Вероятно и защото в последно време подготвях за печат сборник за Велин Георгиев, основателя на Файтона, и се върнах към ония времена. И първата ми книга „И не каза никой защо“ (1995), и втората ми книга „Детство“ (1996) бяха представени тук от Дамян П. Дамянов (разбира се, в изпълнението на Надежда Захариева, доколкото тогава Дамян трудно ходеше). Дамян и написа препоръка за приемането ми в Съюза на българските писатели. Знаете, или поне се досещате, какво за един начинаещ поет значи зад словото му да застанат утвърдените поети, известните поети.
И ето че след почти тридесет години, по приумиците на съдбата, самата аз, вече в качеството си на поутвърдил се през годините поет, в същия този Салон заставам зад словото на Райна Дамянова, дъщерята на Дамян П. Дамянов и Надежда Захариева. С желанието да подкрепя началните й самостоятелни стъпки в поезията. Казвам „началните й самостоятелни стъпки“, макар че през 1998-а в Издателско ателие „Аб“ излезе от печат стихосбирката „Под един покрив“ на двамата именити родители поети и тяхната талантлива дъщеря, представена с десет стихотворения. Дамян П. Дамянов, Райна Дамянова, Надежда Захариева – такава беше подредбата им в стихосбирката. Но тогава за себе си бях оприличила Райна на обещаващо птиче с криле, които тепърва ще заякват, докато не се научи да лети самостоятелно, за да се отдели от семейното гнездо в шеметящ свободен полет. Основание за подобни мисли даваше осезаемата отлика на нейните стихове спрямо родителските. И ето, сега тя вече лети сама, което ще рече, че не съм се излъгала тогава.
* * *
Разбира се, винаги ще се намерят и хора, които под сурдинка да мърморят: „Да бе… Тя така… Тя онака… Покрай…“. И тъй нататък… Затова ще подчертая: Райна Дамянова не прави нищо „покрай“, а „въпреки“! Дори самият факт, че първата й самостоятелна стихосбирка „До мръкване!“ (2023) излезе четвърт век след общата „Под един покрив“ (1998), е категорично достатъчен, за да се убедим, че е така. Съгласете се, ако вътрешните й подбуди за изява биха били следствие на това тъй изкушаващото „покрай“, Райна Дамянова да би до днес наводнила пазара с книжки-поезишки, да би оглавила класации, превзела тв-студиа и каквото ви дойде наум. Ама не! Двадесет и пет години след общата тя издава тънка книжица, съставена от четиридесет и едно стихотворения, девет от които са от някогашните й десет дебютни стихотворения. И доколкото деветте, леко редактирани, ще прочетете в новата й книга, ще ви покажа десетото, изключеното, четиристишие (без заглавие… впрочем, всички стихотворения на Райна Дамянова са без заглавие):
Самотата ме е сграбчила за гърлото,
сключила във мъртва хватка пръсти,
разпнала мечтите ми на кръст, и
неусетно ме повежда към отвъдното.
Забелязвате ли – подобен начин на изразяване и на мислене е в абсолютен разрез с поетиката и лирическите послания на Дамян П. Дамянов и Надежда Захариева. А това говори, че още в самото начало Райна Дамянова е търсела собствен път в поезията.
* * *
Решението й да издаде своя стихосбирка, бидейки дете на известни родители поети, е всъщност израз на голяма смелост. Според мен. На първо място, защото дебне опасност гласът й да е твърде слаб и талантливостта на родителите й да я смачка. После се задава риска от известността и авторитетът им в „литературните среди“ и обществото, което евентуално би я поставило в незавидната позиция да бъде в тяхната сянка. На трето място, надничат страховете и притесненията, техните и лично нейните – какво ще кажат хората, да речем, или да не ги изложи…
Но Райна Дамянова небрежно-елегантно преодолява всички опасности и рискове. В стихотворение, посветено на баща й, заявява, категорично при това, че съвсем не мисли да се съобразява с каквито и да е опасности и рискове – в името на съкровената потребност мисълта й да тича свободно и без спирачки и ограничения накъдето си поиска:
Четеш мойте стихове. Казваш – добре,
прилични са, мойто момиче!
И ме заливаш с поправки-море!
Как моята мисъл да тича?!
И с рими неточни, тя нека лети
дори със безброя от грешки!
Дори да са грешки мойте мечти,
прости ми ги – те са човешки!
Самостоятелната й стихосбирка „До мръкване!“ (2023) е красноречиво доказателство, че Райна Дамянова не само е търсила, но и упорито е прокарвала свой път в поезията, различен от този – на родителите й, следвайки само и единствено интуитивния си усет за поезия. Защото пише поезия друга. Малословна, дори бих казала, аскетична, както, надявам се, вече се убедихте. Центонна (цитатна) на места. Или навяваща – поне за мен – асоциации с прозрения на Боало, Колридж, Бодлер, Инокентий Аненски, Блок, Георгий Иванов, Георгий Адамович…
Не става дума за заимстване – дори не съм сигурна дали е чела техни стихове, а за сходни мотиви, теми, прийоми на писане, родени сами по себе си в нейното въображение… В крайна сметка, всички ние – не само за наше време, а и за всички времена – живеем в единно, да го наречем, биоенергиийно поле, еднакво отворено за всеки човек, и всеки може да черпи от него каквото си поиска или… каквото само той може да почерпи. И е съвсем естествено в едно или друго време в една или друга точка на света не един и двама да стигат до идеята за изумителното красноречие например, наричано някога и „плетение словес“, а други да се досегнат до малословието, преминаващо в аскеза и мълчание.
Райна Дамянова, в началната четвърт на ХХI-ото столетие, се е докоснала до малословието, до което и други преди нея са се докосвали. В едно от своите четиристишия например провъзгласява:
Аз искам всяко мисъл, всеки ред,
написани от мен, да бъдат строго,
красиво подредени, че да мога
със чиста съвест да се нарека поет.
Това послание веднага ни отпраща към правилото на Самюъл Колридж (1772-1834) „Най-добрите думи в най-добрия ред“. А по-нататък – и към съвета на Боало (1636-1711) в неговото „Поетическо изкуство“ (1674):
Търсете всеки път съзвучен словоред,
неблагозвучността отбягвайте навред.
И най-възвишен стих, събрал предимства разни,
не би бил оценен, ушите щом подразни.
Така е на Запад – красотата, строгостта, редът… На Изток е другояче… Изискването на Райна Дамянова за „чиста съвест“ пък веднага ни отвежда при Георгий Адамович (1892-1972), най-добрия литературен критик-мислител на руската емиграция, който възвестява, че „в поезията човек възвръща върху „олтара“ най-доброто, което е получил, принася някакъв дар, може би и беден, но чист, напълно свой“ („Коментари“, 1967). А по-нататък – към Пушкин (1799-1837), който в стихотворението „Поетът и тълпата“ (1828), във връзка с предназначението на поета и същността на поезията, упоменава за „служене, олтар и жертвоприношение“.
Забелязвате ли какви могъщи енергии и послания понякога може да задвижи едно наглед простичко, непретенциозно, ненатруфено, но пречисто четиристишие.
* * *
Или друго едно стихотворение на Райна Дамянова…
Иска ми се… Де да бях…
Иска ми се, а не мога…
И не съм… Искрица огън,
тлееща под шепа прах…
Тръпнещ лист от лъх на вятър…
Зъзнеща душа, в която
оцелял е само страх…
Направо не можех да повярвам, че в наше време в нашата прекрасна, изпонадупчена от русофобски откоси и истерии страна някой със свои стихове отново и отново ще ми навее носталгия по великата руска поезия… И ще ме провокира да се върна към вълшебно стихотворение от 50-те години на миналия век – на руския поет-емигрант Георгий Иванов (1894-1958), което ще изрецитирам на руски поради абсолютната невъзможност да бъде преведено на български, без да изчезне, без в превода да се загуби неизразимата му прелест…
Я люблю безнадежный покой,
В октябре – хризантемы в цвету,
Огоньки за туманной рекой,
Догоревшей зари нищету…
Тишину безымянных могил,
Все банальности „Песен без слов“,
То, что Анненский жадно любил,
То, чего не терпел Гумилев.
Не знам дали чувствате. Но аз със сигурност чувствам някаква съвсем осезаема, съвсем очевидна връзка на това стихотворение с горецитираното седемстишие на Райна Дамянова, макар тя и да не е чела никога, предполагам, Георгий Иванов. (Както не е чела и Инокентий Аненски, доколкото едно време те не влизаха в плановете за издаване – единият като емигрантски поет, другият като поет декадент, а днес не са четени и без специална забрана – като руски поети.) Дали заради нещо в полутона, в полумеланхолията, в отзвучаващата музика… Не знам… Но връзката е съвсем осезаема наистина, съвсем очевидна…
* * *
Тук ще направя малко отклонение, което на пръв поглед няма връзка с говореното досега, но което е необходимо тъкмо тук и сега…
Случвало ми се е автор да изрази раздразнение относно литературнокритически съждения за негова книга – той, видите ли, нямал предвид това, за което става дума в казаното за нея, то и през ум не му минавало… Ами възможно е и да не му е минавало през ума. Ако авторът нещо не знае, то наистина няма как да му мине през ума. Но това не значи, че нещото не съществува в единното биоенергийно поле, за което вече споменах по-горе. И това не значи, че докато твори, авторът не достига до нещото несъзнателно. Не само че достига, но и го изявява. Но доколкото всъщност не го знае, той няма как да го отбележи на ниво съзнание, макар и да съществува в неговата творба.
Още по-интересно става, когато някой от читателите/слушателите на литературнокритическите съждения изрази, уж от името на автора, а всъщност от свое име, подобни претенции, опирайки се на собствените си възприятия на разглежданата книга. Вместо да се радва, че чрез чуждото възприятие по някакъв начин познанията му, а и съзнанието му се разширяват, той тръгва да търси сметка за това, което друг е видял в книгата, а той не вижда.
Какво да кажем в случая! Ами то и без казване е ясно. Преди време литературният критик и историк Петко Тотев визирайки книга, осигуряваща според него „свободен достъп“ и „най-различни хоризонти за различна публика“, допълваше, че „ония от читателите, които знаят поне за Орфей и Евридика, Фауст и Маргарита, успешно ще навлизат“ в нея. И намигаше многозначително: „А ако знаят повече, ще пълнят и повече кошници, както обичат да се изразяват в Хелзинки“. Не бих искала да тълкувам думите на Петко Тотев. Просто обръщам внимание.
* * *
Позволих си това отклонение, защото стиховете на Райна Дамянова, и по-специално горецитираното седемстишие, с неговата почти аскетична „недоизграденост“ и тихомълвна недоизговореност ме подтикна към по-различни „хоризонти“, които могат да зашеметят нечии несвикнали с голямата височина глави. Обърнете внимание: „Иска ми се… Де да бях… / Иска ми се, а не мога… / И не съм… // Тръпнещ лист от лъх на вятър…“. Освен неотразимата меланхолия, която струи от тези стихове в контекста на цялото стихотворение, в тях подухва и някакъв, бих го нарекла, трансцендентален ветрец. Ветрец от Отвъдното. Този ветрец, разбира се, биха усетили само онези, които се присетят за изумителните Господни слова, отправени навремето към пророк Илия (другите нищо подобно не ще усетят и никой не им е виновен за това):
„И каза му Бог: излез и застани на планината пред лицето Господне; и ето, Господ ще мине, и голям и силен вятър, който цепи планини и събаря скали пред Господа; но не във вятъра е Господ; след вятъра – земетръс, но не в земетръса е Господ; след земетръса – огън, но не в огъня е Господ; след огъня – лъх от тих вятър (и там е Господ)“ (Трета книга Царства 19:11-12).
Целият копнеж на човека по Бога е заключен в тези тъй наистина непретенциозни стихове на Райна Дамянова, „повествуващи“ като че за друго, а всъщност за вековечната носталгия на душата по истинската й родина, по „образа и подобието“ и, в крайна сметка, по единородството… Може самата авторка и да няма предвид това. Може… Но аз чувствам, аз знам… Ти лъхваш и аз тръпна от Твоя полъх, от досега с Теб… Но защо това е сега невъзможно… Или е само спомен за някогашно, което е било… Или е само блян по някогашно, което предстои, но без каквато и да е сигурност, че ще бъде… Но ще бъде… Непременно… Наистина… Ти ще полъхнеш и аз ще тръпна от Твоя лъх… Иначе за какво е трябвало да ме има на тоя свят и на всичките други светове… За какво е трябвало да ни има – мен, нея, него, всички нас и всички преди нас и след нас… За какво въобще е трябвало да го има човека, ако това не е така…
Ако някой не е съгласен с подобно тълкуване на Райна-Дамяновите стихове, нека запази несъгласието за себе си. Той има право на своето несъгласие, колкото всеки има право на своето тълкуване. И нечието тълкуване, и нечието несъгласие не ще променят ни на йота стихотворението на Райна Дамянова. Не ще отнемат от него нищо и нищо не ще прибавят към него. И едното, и другото просто го осветяват от различни страни, по различен начин. И няма нужда от спорове, а само от взаиморазбиране.
* * *
Така е и с друго едно стихотворение на Райна Дамянова, също четиристишие. Започва с нещо съвсем конкретно, буквално, едно към едно, но как само завършва:
Нямам заслуга и нямам вина
за това аз чия дъщеря съм!
Моите думи си имат цена –
те определят коя съм!
Да се откъснем за миг от ситуативната предистория „баща – майка – дъщеря“ („Нямам заслуга и нямам вина / за това аз чия дъщеря съм!“), която на пръв прочит обсебва вниманието ни като читатели дори при възприемането на цялото стихотворение. Но само на пръв прочит. Сега да прочетем последните два стиха без „посредничество“ на първите два: „Моите думи си имат цена – / те определят коя съм!“. Вече усетихте – нещата внезапно станаха много по-дълбоки. Ей на това се казва: „в малко реч – много смисъл“. Защото… Думите имат цена. Наистина. Но… не сами по себе си. Думите имат цена в единството им, в сливането им с този, който ги произнася. Същевременно – който знае, че носи отговорност за тях и носи отговорност за делата и живота си. Думите определят кой всъщност е човекът. Чрез думите човекът се „легитимира“ за света. Те го въздигат. Те го низвергват. Те го пречистват. Те го оскверняват. Нали и в Евангелието е казано:
„Още ли не разбирате, че всичко, що влиза в устата, минава в корема и се изхвърля навън? А онова, що излиза из устата, иде от сърцето; то именно осквернява човека; защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули: това осквернява човека. А яденето с неумити ръце не осквернява човека“ (От Матея Свето Евангелие 15:17-20).
Интересна асоциация, нали? Не моя – нейна, на Райна Дамянова. Аз просто я извеждам на видело.
* * *
В завършек…
Има едно стихотворение на Райна Дамянова – „Как да го кажа!…“, може би не най-изпипаното в книгата. То например по убедителен начин илюстрира виждането на Инокентий Аненски за мъките на поета в гонитбата на идеала. Инокентий Аненски (1855-1909) е един от най-ярките представители на Сребърния век в руската литература от началото на ХХ век, единствената му лирическа книга приживе „Тихи песни“ (1904) излиза под псевдонима Никой. Като мото към нея поетът поставя четиристишие, в което твърди, уж за своите „песни“, а всъщност за поезията като цяло – че тя е не осъществяване на идеала, а само „мъка по идеала“:
Из заветного фиала
В эти песни пролита,
Но увы! не красота…
Только мука идеала.
Та тъкмо към това прозрение на Инокентий Аненски ме подтикна стихотворението на Райна Дамянова – сякаш е успяла да онагледи „мъките“ на поета при постигането на идеала:
Как да го кажа!
Защо ли се мъча…
Сянка самотна
отсреща се блещи,
сякаш във клещи
стените ме стягат!
Животът пулсира –
очите ми дразни,
ръцете ми пак
се протягат напразно.
Искам да сграбча
косите на мрака!
Не искам да чакам!
Диво беснея,
политам високо,
усмихната страшно…
Защо ли се мъча
как да го кажа!
След като го прочетох, ми се прииска да я прегърна с думите: „Мило момиче, никой не си е отговорил на това, твоето, „защо?“, защото няма отговор. Но липсата на отговор не е попречила на никого да продължи, ако има какво да каже на хората. Да, трудно е, страшно е, бавно е и може би напразно – от някаква гледна точка – писането на стихове. Защото стиховете са само „мъка по идеала“, а не осъщественият идеал. И няма спасение от тази мъка. Но това е… Ако не ти стиска, откажи се. Но ако ти стиска, повярвай ми… ще стигнеш до оня миг, в който ще се обърнеш назад и ще си кажеш: „Струваше си! Всичко си струваше! И ако се налага, пак бих извървяла този път!“. Така че дерзай! Не спирай.
Национален литературен салон „Старинният файтон“,
София, Къща музей „Димитър Благоев“, 28 май 2024 г.
Автор на публикацията:
