Има „литература“ и литературата. Едната бичи ли, бичи стихове, разкази, повести, романи, анализи, статии, студии, накована в разни курсове за творческо писане, жадна за тиражи, за пари, за награди, за слава, нахъсана за надпревари, съперничества, противоборства. Другата… тръгва от тишината и потъва в тишината, търсеща единствено сърцето на човека…
* * *
Когато човек като мен прочете заглавието на двутомника „Вещица беше Виола“, се леко стряска. Думата „вещица“ в българското смислово пространство не е свързана с доброто като добро. Да, тя идва от думата „ведам“, което ще рече „знам“, и това не е просто знание изотвън, което се натрупва от ровене в библиотеките, до което всеки може да се добере, стига да е достатъчно любознателен. Това е знание, предназначено за определен човек, което се дава единствено нему и което другите не могат да придобият по никакъв начин; знание, което само той предчувства, провижда, което носи информация – понякога от настоящето, понякога от бъдещето, невидима за всякое друго око, освен неговото… И „вещица“ в този смисъл ще рече „веща жена“, „знаеща жена“. Но повечето хора, навеяни от приказните сюжети на детството или от историите за едновремешните разпрàви на Инквизицията със „знаещите жени“, най-често възприемат вещицата като същество недобро, недобронамерено спрямо хората, което притежава свръхестествени способности – лети, прави лоши магии, видоизменя се, чете мислите на хората, което си има вземане-даване враждебни на човека отвъдни същества… И какво ли не!
И въпреки че още в коректното „Авторско въведение“ към първия том Людмила Данова уточнява, че „Виола е вещица, чародейка, магьосница и знахарка, веща жена, от онези, които помагат и спасяват, от онези, които помнят и предават наученото от поколенията преди тях за силата на енергията, за доброто, за прошката и благодарността, за… живота!“ – самата дума „вещица“ стърже ухото на читателя. Вещицата си е вещица и ние някак не можем да повярваме, че е добра, че има и добри вещици! Може би трябва нова дума да се изнамери за добра вещица. Не знам. Всяко едно название, изредено по-горе от Людмила Данова (вещица, чародейка, магьосница, знахарка, веща жена), а дори и в тяхната съвкупност, струва ми се, не приляга съвсем точно на Виола. Поне такава я виждам аз. Виола и като прототип, и като художествен образ е нещо повече. Нещо като Вениамин, загадъчния син на цар Симеон Първи, известен и до днес като Боян Мага.
И когато се намери истинската, точната дума за Виола, нима Виола би имала нужда от котката Минош? От котки и всякакви външни атрибути се нуждаят вещиците, за да бъдат вещици или за да ги припознават за вещици, а Виола няма нужда от нищо, за да е тази, която е. И ако от сантимент на авторката, да речем, котката Минош остане, тя няма само да бяга, щом види лош човек, и да се връща, щом той си тръгва. Котката е мистично животно и именно тя пази живота, дома и стопанина си от злото, тукашно и отвъдно, когато се наложи. Котката не се страхува от лошия човек, нито от лоша ситуация, а ги „лекува“. Комай нямаме традиция в писането на вещерска литература и оттам вероятно идва моето затруднително възприемане на думата „вещица“. Допускам, че може само с мен да е така и да съм пропуснала някоя модна литературна „линия“.
Възхитена съм от всеотдайността на Людмила Данова, когато разкрива вътрешната красота на Виола, вродената й дарба да лекува с енергия, съвети, билки, мисъл, действия, молитви, както и нейната безкористност, защото наистина истинските, големите Лечители (Лечители с главна буква!) са безкористни. Впрочем, не само Лечители, но и Прорицатели, и Поети, и всякакви други хора на изкуството, осенени свише. Впрочем, лекуването също е изкуство. Или поне е било.
* * *
Историите, разказани от Людмила Данова в двутомника, изцяло се вписват в зараждащата се през последните десетилетия тенденция в нашата литература да се пишат повествования, подчинени единствено на сюжета, на действието. Това са повествования динамични, написани „от раз“, самоизчерпващи се в случката. Тук разказвачът не ни занимава с предистория, лирически и всякакви други отклонения. Започва директно, така да се каже, хваща бика за рогата, и завършва директно – просвайки бика на земята, изчерпал случката.
Единственото изключение, което Людмила Данова прави в това отношение, е, когато иска да предаде на днешните поколения някогашното знание за билките, обичаите, ритуалите, разрешеностите и табутата относно едно или друго тайнство от делничния и празничния живот на българина. Лично аз бих поставила тези крайно интересни и полезни пояснения на Виола в бележки извън самия разказ, в края на книгата. И ако Людмила Данова предпочита това да става в повествованието, то, опирайки се на непосредния си талант да разказва увлекателно и естествено, без превземки и претенциозно смъгляване на речта, защо да не „облича“ обясненията и съветите на Виола в истории, в повествования, защо да не ги „въплъщава“ в художествени образи? И тогава те ще станат още по-интригуващи, ще проникнат не само в съзнанието на читателя, но и много по-дълбоко – в дълбочинните пространства на човека, където се извършват тайнствата на неговото вчовечаване и очовечаване. Това изкуство Людмила Данова и без туй го умее. Така е превърнала израза „Те ти, булка, Спасовден!“ в повествование (вж. едноименния разказ). Така е пресъздала и празничните обичаи около Коледа в разказ (вж. „Коледен спомен“). Така и възражда нестинарската традиция през историята на Елена и Костас (вж. „Нестинарски огън“). А какво би се случило, ако Виолините истории се покажат не от гледната точка на Виола, а през очите на онези, чийто живот се преобразява чрез нейната добра воля и магия? Разказани от името на Виола, те ни се дават наготово. И ги приемаме като даденост. Но тя вижда само едната страна. А какво е от другата? Всяка история има скрити пружини, които я задвижват, но те могат да ни се открият още по-автентично през думите на онези, които страдат, които търсят спасение или помощ, съвет или утеха от Виола. Защото Виола вижда отстрани, а те – отвътре. Най-сетне – коя е самата Виола? Откъде идва? Накъде отива? Това не е по-малко интересно за мен като читател?
Просто давам идеи. Не е задължително някой да ме послуша.
* * *
Може би съм старомодна и, в известна степен, романтична. Не знам. Не се хваля с това, защото в днешно време романтичността не е добродетел, а по-скоро недостатък. Но ми се иска още Людмила Данова да придаде на повествованията си повече магия, магичност. Ще кажете: „Ама нейните истории и без туй преливат от магия?“. Да, в много от историите, и дори несвързани с Виола, се извършват чудодейни изцеления не само от физически болести, но най-вече от душевни, отстраняват се като че с едно махване на ръката омрази, ненависти, черногледство, надниква се толкова навътре в човека, където самият той едва ли някога достига… Само че в случая нямам предвид магията в историята или историята за магията, разказвана от Людмила Данова възможно най-лаконично и точно, без словесни излишества и изкуствени сюжетни усложнения, което много ми допада. Имам предвид магията на словото. Защото словото също има магия и това не е само красива метафора.
Тия дни попаднах на една записка в дневника на Николай Хайтов (от 4 август 1957 г., София):
„Разказът е всъщност между редовете – казва той. – Колкото и хубаво да е написано произведението, не литне ли мисълта на читателя извън редовете, не се ли мерне вторият план, няма ли нищо освен онова, що е пред очите ти – цялата работа е вятър. Разказът е толкова по-голям, колкото е по-величествен вторият му план, колкото е повече неказаното, онова, което се подразбира. Колкото е по-широко „междуредието“, сиреч, колкото е по-голяма идеята му. Не помня кой бе казал: разказът – росна капка, в която се оглежда цялото небе“ („Дневник. Книга първа“).
На друго място (в разказа „Калинкините чанове“) писателят нарича магията на словото „душица“:
„Викаш ти защо не взимам от твоите цигари… Пò си ми е сладко цигарото – да си го свия сам… Да го лизна, душица да му сложа… Защото всяка работа е тъй: душица ако ѝ не туриш – не слади!
Самар, що е самар, правят го, дето се вика, от дърво, ама като се направи, слагат му се две-три къдрави резчици за душица, да е живо и красиво. Ей и в тия чанове има душица – дето съм ги навързал на кочовете и еркичите – àко, че са от пиринч. Ама ще попиташ ти – каква душица? – В тия двата, сребърните, да речем, е майчината ми душица, затова ги викат Калинкините чанове…“.
Самият начин, по който Николай Хайтов разказва, е магичен. И това веднага се от читателя прихваща.
С цялата си интуиция и способност да надниква зад видимото на живота, мисля, и Людмила Данова би могла да ни разкрие магията на словото, но не като ни разказва за магията, а като чрез словото я разгръща пред нас по силата на таланта, който ѝ е даден. Малко е нужно – „две-три къдрави резчици“, два-три щриха, специфичен ритъм, интонация… нещо дребно, ала преобръщащо цялото битие и преобразяващо душата. То не може да се научи. То се дава свише. И може през годините да се разкрие. Може и да не се разкрие. Зависи от човека.
* * *
Но в прозата и бягството от историята не е решение.
Беше време, в студентската ми младост, когато реших да пиша проза. Но до такава степен бях обсебена от „магията на словото“ и смъглявах с думи, метафори и всякакви словесни разточителства всичко, което исках да разкажа, че накрая самата аз едвам разбирах какво разказвам. Докато не си наложих да пиша разкази на чужд език, за да престана с езиковите чудатости и да се съсредоточа единствено в пресъздаването на историята с най-простички думи. Ала пак нещо не достигаше.
С времето разбрах… Когато историята върви към теб, тръгни и ти към нея. Не се плаши. Тя има своите тъмни подмоли и слънчеви прорязъци и ще ти ги разкрие от само себе си, ако намериш точния подход, точните думи, с които да я облечеш, за да зазвучи хем простичко (в редовете), хем магично (между редовете). Така ще предусетиш себе си, ще намериш най-сетне своя път сред безброя лъжовни пътища, които примамват, но не са твои.
Людмила Данова е намерила главното. Остава да уточни за себе си подробностите. От все сърце й пожелавам да продължи, да не спира. Защото, веднъж започнал, пътят няма край.
Национален литературен салон „Старинният файтон“
Народно читалище „Просвета – 1929 г.“, село Кътина, 30 март 2025 г.
Автор на публикацията:
