За Победата във Втората световна война са написани и публикувани хиляди изследвания, от всеки възможен ъгъл е погледнато в нея. Темата е развълнувала не само “редниците” във военните действия, техните генерали и маршали, но и гениални творци във всеки вид изкуство. Сътвореното от тях обсебва и днес читателите, слушателите и зрителите. Подходът им е различен – някои от тях акцентират върху свързаното с живота и дейността на великите военачалници, а други се спират на сътвореното от обикновените войници и трудови хора, извършили такива чудеса от подвизи, че “мраморът на цялата земя не стига, за да им се извае паметник”. (Робърт Рождественски).
Писателят Джон Стайнбек и фотографът Робърт Капа надникват не в сраженията по бойните полета на ВСВ, а в последствията от нея, в мирния живот на трудовите хора в Русия и Украйна; нерядко и в постравматичния стрес – той засяга всички, кого повече, кого по-малко, не отминава никого.
С пишеща машина и фотоапарат двамата създават не често срещан жанр, който е поразителен и заради това, че те описват живота в един от великите градове – Сталинград, не по време на войната, а непосредствено след нея през 1947 г.; живот потънал в руини, който крачка по крачка възстановява предишната си красота и величие. Някои моменти не са за хора със слаби нерви – като текста на Стайнбек за мемориал на загинали в Сталинград; със снимката на Капа на мъничко момченце, като запетайка, край оградата му, което всяка вечер идва при загиналия си баща; на полудялата в ужасите на войната руска красавица, с “най-красивото лице, което бяхме виждали”, която всяка сутрин едва се измъква от развалините.
Повече за мотивите на Стайнбек и Капа да създадат тази книга можете да прочете в предговора към нея, който ви предлагам със съкращения. А и частичка от самата книга…
Джон Стайнбек “Руски дневник, Русия по време на студената война” с фотографиите на Робърт Капа, Изд. “Прозорец”, превод Диана Нешева, 2002 г. (със съкращения)
Из предговора на Сюзън Шилинглоу
През 1946 година Уинстън Чърчил обявява, че над Източна Европа е спусната плътна „желязна завеса“. През зимата на 1947 година започва студената война. Съветският съюз, безспорен съюзник на Съединените щати по време на Втората световна война, се превръща в труден за разбиране враг със застрашително присъствие.
„Куп думи се изрекоха за Русия – започва своя разказ Стайнбек, но има неща, за които никой не пише, а тъкмо те ни бяха най-интересни.“
Съкровената цел на Стайнбек, както и на придружаващия го фотограф Капа е да вникнат в същността на „необятната «друга» страна“, в „личния живот на руските хора“. Скромната книга на Стайнбек и Капа „Руски дневник“, излязла през 1948 година, има единствената цел да бъде „честен репортаж, искахме да опишем каквото виждаме и чуваме, без коментар, без да налагаме мнението си, без да правим заключения за неща, които не познаваме достатъчно добре“.
Всъщност сътрудничеството между Стайнбек и Робърт Капа е плод на щастлива случайност. Двамата се срещат в Лондон през 1943 година, а по-късно, през март 1947-ма, подновяват приятелството си в Ню Йорк и тогава решават да тръгнат за Русия.[…]
Роден в Будапеща през 1913 година, Капа е принуден да я напусне през 1931. Прекарва по-голямата част от живота си далеч от родината и обикаля света, за да стане свидетел на опустошенията от войната. Във военните си фоторепортажи за „Тайм“, „Лайф“ и „Форчън“ винаги поставя в центъра на вниманието човека. Той снима хора, а не събития.
Капа е жизнерадостен, толерантен и човечен — качества, които привличат Стайнбек, а самият той споделя както способността на Стайнбек да изпитва състрадание, така и неговата любознателност.
Четиридесет дневното пътешествие на двамата творци из Съветския съюз през 1947 година е дългоочаквана среща с непознатото. Капа и Стайнбек искат да видят всичко, което очите им могат да възприемат, да мислят, без да се влияят от никого.
Техният „Дневник“ е същевременно и фотоесе. Избраната форма за книгата — основната метафора в „Руски дневник“ – е Съветският съюз като портрет в рамка. […]
В най-добрите си журналистически творби Стайнбек блести именно с тези епизодични образи сред катастрофалните събития. В „Руски дневник“ това са момичето сред развалините на Сталинград, счетоводителят, който с гордост показва семейния албум, спасен през войната, а също и снимките на загиналите войници по стените в малките украински къщи. […]
През 1946 и 1947 година Стайнбек изживява лични и професионални терзания, предизвикани от мрачната несигурност при зараждащата се студена война, и подлага на унищожителна критика целия свят отвъд стените на работния си кабинет. […]
През 1947 година известният фотограф Робърт Капа също не е наясно със себе си, макар да е щастлив, че вече е безработен военен фотограф.
Той отдавна мечтае да посети Съветския съюз. Още от 1935 година, откакто роденият в Унгария Ондре Фридман започва да се представя като богатия американски фотограф Робърт Капа, командирован в Париж, неуморимият Капа се прочува със своите снимки от няколко войни и дори участва в десанта в Нормандия през 1944 година като кореспондент на „Лайф“. Капа става известен по време на Испанската гражданска война със завладяващата снимка на войник, който пада, поразен от огъня на фашистка картечница.
Умиращият войник – най-известната снимка на Капа, 5.09.1936 г.
https://www.diaskop-comics.com/article.aspx?id=4920
През 1938 година заминава за Китай и става свидетел на китайско-японския конфликт. В края на същата година съвсем неочаквано за себе си става световноизвестен. Такъв си и остава. „За него е непоносима мисълта да бъде безстрастен наблюдател — казва биографът му — той силно се вълнува от изхода на войната срещу фашизма и винаги е готов да рискува живота си заради една добра снимка.“[…]
Робърт Капа е артистичният духовен другар на Стайнбек. Както казва самият той в паметното слово след ненавременната смърт на фотографа през 1954 година: „Капа умееше да заснеме движението, радостта и скръбта. Умееше да заснеме мисълта. Той създаде свят и това бе светът на Капа. Замислете се как е запечатал на лентата необятния руски пейзаж, а на снимката се вижда само дълъг път с едно-единствено човешко същество. Вижте как обективът успява да проникне през очите до душата на човека“.
Капа разказва как се е породило сътрудничеството между двамата вечно търсещи творци: В началото на новата война, измислена от политиците, наречена студена война… никой не знаеше къде са бойните полета. Докато се чудех с какво да се захвана, срещнах г-н Стайнбек, който имаше същия проблем. Бореше се с някаква неподатлива пиеса, а от студената война го побиваха тръпки, както и мен. Накратко – двамата си основахме екип против студената война. […]
Своеобразното изложение на Капа за намеренията на двамата творци донякъде разкрива защо „Руски дневник“ превъзхожда в много отношения по-амбициозни и дори по-богати на информация разкази за следвоенна Русия. Журналистът и президент на Асоциацията на американските издатели на селскостопанска литература Джон Л. Строн например също иска да научи повече за обикновените хора. Той обикаля кооперативни стопанства и вижда катастрофалната разруха след войната. Също като Стайнбек той стига до заключението, че „именно жените са истинските героини на фронта на селското стопанство, жените, на чиито плещи през войната е легнала цялата полска работа и които дори сега продължават да вършат осемдесет процента от работата в кооперативните стопанства“ […].
През 1948 година, след публикуването на книгата, украински професор, живеещ в Мюнхен, пита: „Защо не пожелахте да видите истината, господин Стайнбек?“. Какво още би могъл да види Стайнбек, е като че ли по-подходящият въпрос. Той определено е знаел повече от това, което е написал. Бил е в Съветския съюз и по-рано, макар че не споменава за пътуването си от 1937 година. През 1947 година Стайнбек описва само онова, което вижда, и го описва с много чувство и разбиране, защото такива са набелязаните от самия него художествени параметри.[…] Книгата трябва да се чете заради това, което е, а не заради онова, което не успява да бъде. Точно както възнамерява, с чувствителното си перо Стайнбек описва важен момент от историята на Съветския съюз. Майсторските миниатюри на Стайнбек, както и снимките на Капа, отразяват емоционалната им реакция от срещата със страна, осакатена от войната, и с народа, заливан с пропаганда, лишен от свобода на словото и убеден в правотата на втълпените им схващания. И все пак хората, които описва Стайнбек, са преди всичко хора.
Из шеста глава
[…] Пътят до Сталинград бе най-разбитият от всички пътища в страната. Градът се намираше на километри от летището и ако можехме да минем по полето, сигурно пътуването щеше да е по-леко и гладко. Така нареченото шосе бе осеяно с дупки и огромни дълбоки следи от порои. Нямаше настилка и неотдавнашните дъждове бяха превърнали отделни участъци в дълбоки локви. В степта, която се простираше докъдето поглед стига, пасяха стада кози и крави. Железопътна линия вървеше успоредно с пътя и покрай нея се виждаха колони обгорели товарни вагони и платформи, унищожени през войната. Цялата околност на километри от Сталинград бе осеяна с останки от войната – изгорели танкове, железопътни релси, бронетранспортьори и ръждясали останки от оръдия. Металните отпадъци се събираха и претопяваха за тракторния завод в Сталинград.
Налагаше се да се държим с две ръце, докато автобусът се друсаше и подскачаше по пътя. Сякаш нямаше край пътуването през степта. Най-сетне от малко възвишение пред погледа ни се разкри Сталинград и зад него – Волга.
В покрайнините на града никнеха стотици нови къщички, но в самия град цареше разрухата. Сталинград е разположен по брега на река Волга. Дълъг е най-много четири километра. И преди бяхме виждали градове, но повечето бяха бомбардирани. В Сталинград беше съвсем различно. В градовете, разрушени от бомбардировки, са останали тук-таме оцелели стени, а този град е разрушен с ракетен и артилерийски обстрел. В него са се водили битки в продължение на месеци, няколко пъти той е бил превземан и освобождаван и после отново атакуван. Почти няма здрави стени, а малкото, които не са сринати, са надупчени от картечните откоси. Разбира се, вече бяхме чели за безпримерната защита на Сталинград и сега, докато гледахме опустошението, осъзнахме, че когато един град е разрушен, руините създават убежище на защитаващата го армия, гнезда, от които не могат да бъдат прогонени непоколебимите му защитници. Тук сред ужасните развалини е водена битката, превърнала се в един от великите повратни моменти във войната, когато след неколкомесечна обсада, атаки и контраатаки германците най-сетне били обкръжени и пленени, дори и най-ограничените им военни са проумели, че са загубили войната.
На централния площад се виждаха развалините на голям универсален магазин, последното укрепление на германците. Тук е бил пленен Фон Паулус, тук е бил краят на обсадата.
Отсреща се издигаше обновената сграда на хотел „Интурист“, където щяхме да отседнем. Настаниха ни в две стаи. Под прозорците се простираше земя, осеяна с руини, купища натрошени тухли и мазилка, а сред развалините пълзяха странните тъмни бурени, неизменни гости на разрухата. Докато бяхме в Сталинград, не спирахме да се учудваме на какви необятни пространства се простираха развалините, още повече, че те не бяха безлюдни. Под руините имаше дупки и мазета, където живееха хора. Сталинград е бил голям град с жилищни блокове. Сега от тях не бе останало нищо, имаше само нови жилища в покрайнините, а хората трябваше да живеят някъде.
И те живееха в мазетата на сградите, където преди са били апартаментите им. Сутрин от прозореца виждахме как иззад една голяма купчина тухли неочаквано се появява момиче на път за работа и в движение си оправя косата. Беше чисто и спретнато. Провираше се с грациозни движения сред плевелите и отиваше на работа. Не можехме да разберем как се справят. Как живееха под земята и въпреки това бяха чисти, горди и женствени. От дупките излизаха и домакини с бели забрадки и с кошници в ръце тръгваха към пазара. Пред очите ни се разиграваше странна и героична пародия на съвременния живот.
Сблъскахме се и с едно покъртително изключение. Тъкмо зад хотела, под прозорците ни имаше малко бунище, където изхвърляха кори от пъпеши, кокали, обелки от картофи и други отпадъци. Няколко метра по-нататък имаше нещо като вход в дупка на лалугер. Всяка сутрин рано оттам изпълзяваше момиче. Беше с дълги крака, боса, със слаби ръце и сплъстена коса. Мръсотията по тялото ѝ се бе наслоявала с години и кожата ѝ сякаш бе придобила тъмнокафяв цвят. Веднъж погледна нагоре и ни се откри лицето й, имаше най-красивото лице, което бяхме виждали. Само очите ѝ бяха лукави като на лисица, нечовешки очи. Лицето ѝ бе хармонично и в него нямаше следа от слабоумие. Явно нещо се бе прекършило в ужаса на войната и тя бе намерила убежище в забравата. Клечеше на земята и ръфаше динените кори и осмукваше костите, останали от чуждите супи. Обикновено прекарваше там по час-два, докато се наяде. После отиваше в бурените, лягаше и заспиваше на слънце. Красивото ѝ лице бе като изваяно, а дългите ѝ крака ѝ придаваха грациозност на диво животно. Жителите на съседните мазета в квартала рядко разговаряха с нея, но една сутрин някаква жена излезе от своята дупка и ѝ даде половин хляб. Момичето го грабна настървено и го притисна до гърдите си. Изгледа като подивяло куче жената, която ѝ даде хляба, и не свали от нея изпълнения си с подозрение поглед, докато тя не се прибра в дупката си. Сетне заръфа комата черен хляб и всеки път, когато погледнеше нагоре, очите ѝ шареха като на животно. Докато ръфаше хляба, кирливият окъсан шал се свлече и разкри младата мръсна гръд, но ръката ѝ несъзнателно го придърпа и приглади с трогателен женствен жест.
Недоумявахме колко ли още са хората, чието съзнание отказва да приеме живота през двайсети век, но вместо да станат отшелници, бяха потърсили убежище във върховете на човешкото минало, в прастарите дебри на насладата, болката и самосъхранението. Дълго време щяхме да помним това лице.
Надвечер дойде полковник Данченко, за да ни разкаже за сраженията за Сталинград. Беше около петдесет годишен с обръсната глава. Носеше бяла куртка, пристегната с колан, а гърдите му бяха окичение с ордени. Разведе ни из града и ни показа къде 21-ва армия е удържала позициите и къде 62-ра армия е дошла на помощ. Носеше карта на бойните действия. Заведе ни на мястото, където е било спряно настъплението на германците и те вече не са напреднали нито крачка. Там е къщата на Павлов, която се е превърнала в национална светиня и вероятно завинаги ще остане историческо място. Къщата на Павлов е жилищна сграда. Самият Павлов е бил сержант. С още девет души отбранявал сградата петдесет и два дни и отблъсква германците, които през цялото време се опитват да я превземат, но не успяват нито да проникнат вътре, нито да пленят Павлов. Това е мястото, докъдето са стигнали хитлеристите.
Показа ни хълма, откъдето бе започнало най-голямото германско настъпление. Сега там кипеше живот.[…]
Следобед отидохме в малък парк до реката. Там в подножието на огромен каменен обелиск имаше градина с червени цветя, под които са погребани много от защитниците на Сталинград. Паркът беше безлюден, само на една пейка седеше жена, а до оградата стоеше момченце на пет-шест години и гледаше цветята. Стоя толкова дълго, че помолихме Хмарски да го заговори.
– Какво правиш тук? – попита го той на руски.
Момченцето отвърна ясно и кратко, без никаква сантименталност:
– Дошъл съм при баща си. Идвам тук всяка вечер.
В гласа му нямаше патос, детето просто съобщаваше факт, а жената на пейката вдигна глава, кимна и се усмихна. След малко двамата с детето тръгнаха през парка към разрушения град.
[…] Площадът пред хотела, заобиколен от руини, изглеждаше огромен. На една оцеляла стена се мъдреше високоговорител, който гърмеше от ранна утрин до късна нощ. От него се носеха речи, новини и безброй песни. Беше толкова гръмогласен, че го чувахме дори когато заровехме глави в завивките, и имахме чувството, че мембраната му ще се пръсне, което честичко си пожелавахме.
Искахме да разгледаме и снимаме прочутия сталинградски тракторен завод. Именно там под обстрела на германците работниците продължили да произвеждат танкове. А когато хитлеристите се приближавали до него, оставяли инструментите и излизали да защитят завода, а после се връщали и отново се залавяли за работа.[…]
Заводът се намира в покрайнините на града и още отдалеч видяхме високите му комини. Земята наоколо бе изровена и разорана, а сградите полуразрушени. Спряхме пред портала и веднага излязоха двама пазачи, които гледаха фотоапаратурата на Капа в автобуса, върнаха се, обадиха се по телефона и скоро наизлязоха още пазачи. Те също разгледаха фотоапаратите и отново се обадиха по телефона. Правилата бяха безпощадни. Не ни позволиха дори да свалим апаратите от автобуса. Дойдоха директорът, главният инженер и петима-шестима началници. Тъй като приехме правилата, бяха изключително любезни. Можехме да разглеждаме каквото пожелаем, но без да снимаме. Това много ни натъжи, защото заводът беше положително явление, както и малките украински стопанства. Тук, в завода, отбраняван през войната от самите работници, където сега същите работници отново произвеждаха трактори, се долавяше духът, крепил руснаците срещу врага. Също тук най-очебиен беше и ужасът, който у руснаците предизвикваше фотоапаратът.
Зад портала гледката бе забележителна. Група работници се трудеха на конвейера и наковалните, други възстановяваха разрушените сгради. Всички постройки бяха засегнати, но повечето бяха без покриви, а някои напълно унищожени. Възстановителните работи не спираха и тракторите ритмично слизаха от конвейера. Видяхме как пещите поглъщат огромни отломки от германски танкове и оръдия. Видяхме как от валяците излизат метални листове. Видяхме отливането, щамповането, струговането и шлифоването на детайлите. Накрая от конвейера слизаха новите трактори, боядисани и излъскани, и се строяваха на площадката в очакване да бъдат транспортирани с влакове до полето. Денонощно работниците възстановяват полусрутените сгради на завода, въоръжени с метал, тухли и стъкло. Няма време за нов строеж, продукцията на завода е нужна сега.
[…]В същия този завод работниците са произвеждали танкове, докато германските оръдия са го разрушавали. В него се крие ужасяваща алегория, тук на едно място се проявяват два огромни човешки потенциала – съзиданието и разрушението.[…]
[…]Поканиха ни в кабинета на архитекта, който ръководеше строителството на новия Сталинград. Била е обсъждана идеята градът да бъде преместен надолу по реката, а не да се възстановява, защото разчистването на развалините означава загуба на труд и време. Било по-евтино и лесно да се започне отначало. Срещу това предложение имало два аргумента. Първо – голяма част от канализационната мрежа и подземната електрическа инсталация не са засегнати. Второ – непоколебимото убеждение на хората, че по сантиментални причини Сталинград трябва да бъде възстановен на старото си място. Това сигурно е най-важният мотив. Всички бяха готови да не жалят труда си за разчистване на развалините, само да се осъществи това тяхно желание.
Архитектурните планове за възстановяване на града бяха пет, но все още нямаше гипсов макет, защото никой не беше одобрен. Обединяваше ги следното – центърът на града трябваше да се застрои с грандиозни обществени сгради, неотстъпващи на проектираните за Киев, гигантски паметници и облицовани с мрамор диги със стълби до брега на Волга, паркове и колонади, пирамиди и обелиски и огромни статуи на Сталин и Ленин. Всички идеи бяха представени във вид на рисунки, чертежи в перспектива или планове. За пореден път си помислихме, че американците и руснаците си приличат много по две неща – по любовта си към техниката и към внушителните сгради. Сигурно затова в Америка руснаците се възхищават най-много на две неща – на завода на Форд и на Емпайър стейт билдинг.
На армия от архитекти, които разработват планове по възстановяването на Сталинград, са възложени и по-малки задачи – строеж на училища, селца, планове за малки къщи. Градът започваше да се изгражда откъм покрайнините, там никнеха хиляди малки къщички и жилищни блокове. Затова центърът на града ще се застроява, когато плановете за обществените сгради ще могат да се осъществят.
Попитахме главния архитект защо хората, които живеят под земята и сред руините, не си построят къщи в покрайнините на града. Той се усмихна горчиво:
– Тези хора живеят в мазетата на някогашните си къщи и не само, че не искат да се местят, а настояват да останат там по две причини. Първо – те са свикнали с местата, където са живели винаги, а хората не обичат да се разделят с това, към което са привързани, дори когато то е унищожено. Втората причина е в транспорта. Не достигат автобусите и трамваите и ако се преместят, ще трябва да изминават големи разстояния на път за работа, а това е сериозен проблем.
– Да, но все пак какво ще предприемете? -настоявахме ние.
– Когато бъдат готови къщите, в които ще могат да се нанесат, ще се наложи да ги преместим. Надяваме се дотогава да разполагаме с автобуси, трамваи и други превозни средства, без това да представлява проблем.
Докато бяхме в кабинета на архитекта, влезе един чиновник и попита дали искаме да видим подаръците, изпратени за Сталинград от целия свят. Макар да бяхме предоволни от посещенията си по музеите, решихме, че не е зле да приемем. Върнахме се в хотела да си починем, но едва влязохме в стаята и на вратата се почука. Отворихме и влязоха няколко души, натоварени с кутии, сандъци и папки. Това бяха подаръците за сталинградчани. Кралят на Етиопия бе изпратил червен кадифен щит, обкован със златен филигран. От правителството на Съединените щати имаше пергаментов свитък с високопарни слова и увенчан с подписа на Франклин Д. Рузвелт. Показаха ни метална паметна плоча от Шарл дьо Гол и меч от краля на Великобритания. Имаше покривка с избродирани имената на хиляда и петстотин жени от малък британски град. Донесоха всички тези неща в стаята ни, защото Сталинград още нямаше музей. Трябваше да разгледаме огромните папки с многословни приветствия до гражданите на Сталинград от правителства, министър-председатели и президенти.
С чувство на тъга разглеждахме странните подаръци от държавните глави – копие на средновековен меч, копие на древен щит, гръмки думи и високопарно изразени чувства, и когато ни помолиха да напишем няколко думи в книгата за впечатления, ние нямахме какво да кажем. Тя бе пълна с фрази от рода на „героите на света“ и „защитници на цивилизацията“. Писанията и подаръците бяха като гигантските, мускулести, грозни и безсмислени статуи, които се издигат в чест на някой обикновен празник. Мислихме си единствено за бронзовите лица на мъжете, които работеха край пещите в тракторния завод, за момичетата, които на излизане от дупките под земята си оправяха косите, за момченцето, което всяка вечер ходеше при баща си на братската могила. Те не бяха празни алегорични фигури, бяха обикновени хора, които са преживели войната и са успели да се защитят.
Средновековният меч и златният щит бяха абсурдни. На хората, които бяха ги подарили, им липсваше въображение. Светът бе окичил Сталинград с фалшив медал, когато той всъщност имаше нужда от пет-шест булдозера.
Заведоха ни в новите и възстановени жилищни блокове на работниците от сталинградските заводи – възстановени и нови. Тогава се поинтересувахме от размера на наемите и заплатите.
Апартаментите са малки, но сравнително удобни. С кухня, една или две стаи и хол. Черноработниците, или неквалифицираните работници, получават петстотин рубли месечно, средно квалифицираните – хиляда рубли, а квалифицираните – две хиляди. Това не е много, освен ако не се приравни към цените на храната и наемите. В целия Съветски съюз наемите, ако, разбира се, успеете да се сдобиете с жилище, са невероятно ниски. Наемът за такъв апартамент, включително за газ, ток и вода, е двайсет рубли, т.е. един процент от месечния доход на квалифициран работник и два от дохода на ниско квалифициран работник. Храната е много евтина. Всекидневните продукти – хляб, зеле, месо и риба, които съставляват менюто на обикновения работник, не са проблем. Деликатесите, консервите и вносните храни обаче са доста скъпи, а удоволствия от рода на шоколада са почти немислими за всички. И все пак руснакът живее с надеждата, че когато стоките станат повече, цените ще бъдат намалени. Например, когато производството на новия руски автомобил, донякъде подобен на германския фолксваген, стане серийно и той излезе на пазара, ще струва около десет хиляди рубли. Тази цена ще е фиксирана и като се има предвид, че сега цената на една крава е от седем до девет хиляди рубли, може да се получи представа за съпоставимите цени.
Както в Киев, така и в Сталинград имаше германски военнопленници, облечени в старите си дрипави униформи. Хората избягваха да ги поглеждат. Цели колони се влачеха по улиците към обекта, на който работеха, обикновено охранявани от един войник.
Искахме да излезем с рибарите и да видим как ловят големите есетри във Волга, от които се добива хайверът, но все не успявахме, защото рибата се лови нощем. Затова пък отидохме да видим как докарват улова на сутринта. Рибите бяха огромни. Има два вида есетра. Едните са грамадни екземпляри, подобни на морска котка, с бакенбарди. Другите са с дълги муцуни, които приличат на лопата. Този ден не бяха хванали истински великани. Най-голямата тежеше около двеста и петдесет килограма. Казаха ни, че понякога надвишават петстотин килограма и от тях вадят огромни количества хайвер, който веднага се поставя в лед. Рибата се лови с големи и здрави мрежи. Щом лодките докоснат брега, замразеният хайвер незабавно се товари на самолети и се разпраща в големите градове на Съветския съюз. Част от рибата се продава на място, но повечето се опушва, складира се и по-късно се продава на много висока цена.
Капа отново бе посърнал. Искаше да снима хора в работна обстановка, но все нещо му пречеше. Според него не само пътуването беше провал, но и всичко друго – той се бил провалил, аз също съм се провалил. Той наистина беше ужасно оклюмал.[…]
На другия ден тръгвахме за Москва и Капа не спа цяла нощ. Размишляваше разтревожен, че не е успял да направи снимките, които иска. Освен това снимките на всички интересни обекти, които бе направил, бяха повредени. Капа изглеждаше нещастен. И понеже и двамата не можехме да заспим, измислихме кратки сюжети за два филма.[…]
На сутринта тръгнахме за летището много рано, защото искахме да направим няколко снимки в покрайнините на Сталинград – снимки на хора, които си строят малки къщички. Искахме да видим и снимаме и няколко нови училища и детски градини. Спряхме до малката къща, която си строеше счетоводител на завода. Той сам ковеше дъските, сам бъркаше хоросана, а край него в градината играеха децата му. Бе много дружелюбен и продължи да строи, докато го снимахме. После донесе семейния албум, за да ни покаже, че невинаги е живял така и че някога е имал апартамент в Сталинград. Албумът бе като всички такива албуми по света. Имаше негови снимки като дете, като младеж, във военна униформа и след завръщането му от войната. Имаше снимки от сватбата, на жена му в дълга бяла рокля и от почивките им на Черно море, снимки на децата на различна възраст. В албума имаше и картички, които бе получавал. Това бе цялата история на живота му, спомени за всичко хубаво, което му се е случвало. Останалото бе загубил във войната.
– А как успяхте да опазите албума? – попитахме ние. Той плъзна нежно длан по албума, съхранил спомените му:
– Пазехме го много. Това е най-ценната вещ, която имаме.
Върнахме се в автобуса и отново поехме към летището. Пътят вече ни стана до болка познат. Освен с багажа си пътниците за Москва се бяха натоварили с мрежи с по две-три дини. В Москва дини трудно се намират, а в Сталинград има много и са хубави. Не изостанахме от другите, извадихме мрежите и купихме по две дини за момчетата в хотел „Метропол“.
[…]Най-после самолетът излетя… Отначало в самолета беше горещо, но щом набрахме малко височина, стана точно обратното. Капчиците влага по метала се превърнаха в късчета лед и скреж. Щяхме да измръзнем от студ. Бяхме облечени в леки дрехи, а горките грузинци се скупчиха един до друг, защото идваха от тропичния юг и този мраз бе непоносим за тях.
Четирите часа в самолета бяха ужасни. […]Телеграмата, която беше изпратил, за да поръча кола, сигурно беше погрешно разчетена и никой не ни посрещна. Трябваше да чакаме поне два часа. В това време се появи един грък. В критични моменти винаги се появява някой грък в който и да е край на света. Той предложи да ни уреди кола и го направи, но срещу доста висока цена. Така поехме към хотел „Савой“.
Говорехме си, че на лидерите на комунистическите и социалистическите режими сигурно им е омръзнало да се борят с невероятната способност на капитализма да оцелява. Щом го изкорениш на едно място, той се появява на друго. Прилича на земните червеи – като ги разрежеш, всяка половина оживява и се превръща в отделен индивид. В Москва колониите от червеите на капитализма оцеляват и плъзват във всички посоки – черноборсаджиите, шофьорите, които печелят от колите на работодателите си, и неизбежният грък, който винаги има нещо за продаване или даване под наем. Изобщо има ли някъде грък, има и капитализъм. Триста рубли ни струваше да се доберем до Москва. Нашият грък бе проявил точен усет колко точно можем да понесем. Не се съмнявам, че бързо е преценил колко сме изморени и ядосани, с какви пари разполагаме и е определил непоклатимата цена от триста рубли, която платихме.
Бяхме зажаднели за чистота. В Сталинград нямахме възможност да се къпем. Само се миехме с мокра кърпа и копнеехме за горещата вана и за сапуна.
[…]Най-после пристигна пощата. Бяхме тук от двадесет и пет дни, а ни се струваше, че от години сме изолирани от света, затова настървено се нахвърлихме на писмата. Имахме чувството, че сме тръгнали много отдавна, а приятелите ни в Америка, които бяха ни писали, не мислеха така. Това донякъде ни учуди. Събрахме фотографската техника на едно място, оставихме мръсните дрехи за пране и Капа приготви филмите си за проявяване.
Разгледа проявените негативи, които бяха получени, докато ни нямаше, и горко се завайка. Не бяха излезли както трябва. Нищо не беше както трябва. Някои бяха с прекалено едър растер, други – държани в проявителя повече, а трети – недостатъчно. Направо побесня. Бях се държал лошо с него и се опитах да го уверя, че това са най-прекрасните снимки на света, но той се изсмя язвително. И тъй като преди бях жесток с него, поправих всичко, което не беше свързано с фотографията – напълних му запалката, подострих моливите и сложих мастило в писалката.
[…]
Автор на публикацията:
