В края на 2023 година се изпълниха 90 години от рождението на големия български поет Велин Георгиев. По този повод Елена Алекова, на която поетът завеща своя Файтон – Националния литературен салон „Старинният файтон“, издаде книгата „ВРЕМЕ ЗА ЗАЕДНО. С Велин Георгиев и Снежана Пейчева“. Книгата моментално бе окачествена от четящата публика като неръктворен паметник на поета и неговата съпруга и предизвика интереса на само на техните приятели, но и на почитателите на съвременната българска литература.
НЛС „Старинният файтон“ и Литературна гостоприемница при Народно читалище „Д-р Петър Берон – 1926 г.“, в която Велин Георгиев бе гостувал нееднократно, обединиха усилията си, за да отбележат 90-годишнината му подобаващо. На 20 ноември 2024 г. от 18 часа те организираха Литературно-музикална вечер, на която прозвучаха стихове от поета в изпълнение на актьора Стоян Чобанов и бе представена книгата „ВРЕМЕ ЗА ЗАЕДНО…“. Водеща бе поетесата Надежда Захариева.
В препълнената зала на Литературен клуб „Перото“ в Националния дворец на културата“ проф. Банко П. Банков прочете слово за книгата. Прозвучаха и откъси от книгата под формата на диалог в изпълнение на Стоян Чобанов и Елена Алекова. Поетът Матей Шопкин припомни свои преживелици с Велин Георгиев и прочете свое стихотворение, което някога му е посветил. С повишен емоционален заряд „ВРЕМЕ ЗА ЗАЕДНО…“ отекнаха в залата думите на Мина Карагьозова за книгата и на Росица Копукова за Велин и Елена. Дъщерята на Велин Георгиев – Татяна Велинова – докосна сърцата на всички със спомените за баща си. Цигуларят Димитър Дуков повдигна градуса на емоциите със своите изпълнения.
Последваха… много цветя, усмивки, автографи, снимки за спомен…
Една запомняща се вечер!
ТРЕТИ ВЪВ ВРЕМЕ ЗА ДВАМА
проф. Банко П. Банков
Наименованието на монографията от талантливата поетеса, документалистка, анализаторка, родолюбка, пътешественичка и още, и още – Елена Алекова, с която имаме привилегия да се срещнем тази вечер, е „Време за заедно”, с подзаглавие „С Велин Георгиев и Снежана Пейчева”. Посветена е на дълбок, всестранен анализ на житейския път и творчество на забележителния съвременен поет Велин Георгиев. Познанството на Алекова и Велин датира от 1993 година, когато тя предлага на съпругата му Снежана Пейчева статия за редактирано от нея списание. От 1995 година се открива литературния салон „Старинния файтон”, ръководен от Велин и там бива представена първата книга на Алекова „И не каза никой защо”. Георгиев я кани да сътрудничи в представяне на авторите и ръководството на салона. Така започва дългото им литературно сътрудничество, прераснало във взаимно творческо облъчване, в дълбочинни анализи и декодиране на подпластови послания в поезията на двамата, в семейно приятелство за почти четвърт век.
Озаглавих моят поглед върху този респектиращ ръкопис от триста и осемдесет страници с подвеждащото донякъде заглавие „Трети във време за двама”. Защо подвеждащо? Готвейки се за тазвечершната ни среща потърсих в по-близката литературна история, чуждестранна и българска, примери на писателско приятелство, близост, съживот. Невъзможно е с една дума да се характеризират писателските успоредици; успоредици, при които единият от двамата вниква толкова дълбоко в творчеството на другия, че откроява през анализа си смисъла, идеалите и греховете на целокупното съответно време. Или отклонява в една или друга, най-често конфликтна посока личностната, извънлитературна съдба на съмишленика си.
Ако започнем с близостта между Мери Шели, авторката на „Франкенщайн”, и Джордж Байрон, на Труман Капоти („Закуска в Тифани”) и Харпър Лий („Да убиеш присмехулник”), на Хемингуей и Фицджералд, на Чехов и Толстой, на Зинаида Гипиус и Мержековски, на Цветаева и Манделщам, на Ахматова и Гумильов, на Евтушенко и Ахмадулина; на Пенчо Славейков и Белчева, на Яворов и Боян Пенев с Габе и на същия с Багряна, във всички тези литературни съмишлия прозира, да не си кривим душите, сексуален мотив, нека го назовем сантиментен порив. Като взрив, като слънчев протуберанс, официализиран било чрез краткотраен брак, по-рядко – с доживотна трайност. Или се откроява литературно покровителство, прераждащо се в настойничество, или пък творческо харесване, израждащо се в съперничество и достигащо до люта вражда.
През цялото време, докато се запознавах с ръкописа на Алекова, който въпреки документно-научната му дълбочина, е подкупващо четивен, увлекателен за широк кръг любители на словото, внимавах, донякъде от писателска ревност, дали не ще открия някоя от изброените по-горе характеристики на писателска близост, банално-сантиментна, покровителство, настойничество, съперничество.
Не се откриват грам такива подтици. Алекова декларира лаконично в предисловието, „Време за заедно” е летопис на едно приятелство. А както ще констатира читателят, приятелство благородно, освободено от всякакви личностни съображения. Забележителен неин литературен анализ, повдигнат до образец за тълкуване на художествено слово, от взривната стойност на поетичното наследство на Велин Георгиев. И мотивиран от знаковото присъствие до поета на съпругата му, духовно извисената литературоведка Снежана Пейчева.
В книгата Алекова е събрала статии, рецензии, отзиви, слова, лирически посвещения, нейни и на Велин Георгиев и Снежана Пейчева, писани и прозвучали в различно време и по различни поводи. Текстът е систематизиран в пет части: „Летопис на едно приятелство” (предговор документиращ фактологията на близостта между тримата, и набелязващ знаковите приноси в поетичното и прозаично наследство на Велин); „Мъжът е мъж, когато е на прицел” (за срещата на Велин с Пеньо Пенев); „Яростен талант”; „Снежана и Велин”; „Фрагменти Велинови”.
Като се абстрахираме от фактоло гическото уплътняване на материала във всеки от тези раздели, забележително е изтеглянето на анализа, на поетовото „живеене” над случката, над буквалността. Очертаването на образа на неудобен за времето си и нужен за бъдещето мъж и поет е знакова заслуга на авторката. При това, без да спестява сенките върху чепатото, но светло излъчване на Георгиев в литературната ни история.
В първия раздел „За срещата на Велин Георгиев с Пеньо Пенев” Алекова анализира, ще употребя не съвсем точното съвременно понятие „виртуалната” връзка, съмислието между двамата поети. Те никога не са срещали в живота. Живот, белязан от Втората световна война, деветосептемврийските събития през 1944 година, участие на двамата в бригадирското движение в рамките на експеримента за изграждане на безкласово социалистическо общество.
Авторката документира дръзките творчески изяви на Велин, станали причина властимащите да го възприемат като трън в очите си, като обществено вреден елемент. През март 1963 година Велин Георгиев пише стихотворението „Чужда кръв”, което преобръща издъно живота му. То се вписва в поредицата му бунтарски стихотворения, предлагани за печат и отхвърляни от издателства и вестници. Призивите му за честност, яростното му противопоставяне срещу изопачаването на социалните идеали, срещу лицемерието и подмазвачеството са заглушени безпардонно. Двадесет и седем години на него е гледано като на враг на партийната политика, изолиран е, отказвана му е работа за порязаница хляб. Своеобразния му период на „емиграция” като бригадир в СССР, от една страна го среща с адмириране на таланта му и стимулиращи възможности за изява, от друга страна – с нова вълна на завист и зложелателства, които го тласкат сред парите на алкохолната забрава и опасност от саморазграждане .
Пеньо Пенев е със сходна съдба на дамгосан от свои. Това обяснява защо Велин е облъчен от творчеството на Пенев, той образно „пътува” към него ден след ден, година след година. Обаянието на Пенев спрямо Георгиев е проследимо и подчертано от Алекова в образност, мотиви, сюжети и асоциации.
Има и една дължинна отлика, вулканичният творчески път на Пеньо Пенев е трагично прекъснат и кратък. Поетът е времево ограничен от възможността поетиката му да се развива, анализът му да се задълбочава. И може би – да се обективизира, да види икономическите причини за разминаването на социалистическата практика с утопичния идеал.
Велин Георгиев има житейския шанс да прекоси всички биологични и творчески възрасти на мечтателство и бунтарство, на съзряване и скепсис, като гражданин и творец той е реализиран до последна своя мисъл. Изправя се пред нас в цял респектиращ ръст и ръкописът на Елена Алекова е навременен призив да вдигнем глава и провидим сепващата височина на таланта му.
В раздела „МЪЖЪТ Е МЪЖ, КОГАТО Е НА ПРИЦЕЛ” Алекова проследява в двайсет и четири анализи, отзиви, въвеждащи слова и приветствия житейския път на поета, видян, усетен през творчеството, през книгите му. За разочарование на търсещия литературни сплетни, клюки и интриги, в проникновеното изследване на Алекова няма да намерите пикантни намеци за жените, споделяли за кратко или по-дълго живот с поета. Макар че, както при всеки осенен с божи дар поет, те не са една и две. Нито се акцентира върху временните пропадания на твореца в алкохолни зависимости, илюзорно лекуващи нараненото му самочувствие. Тези „човещини”, бих казал, правят още по-близка до нас, разбираема и житейски достоверна представата ни за Велин; за поета (ще цитирам себе си от анализа ми „За обичта отвъд болката”), „мъж с нежна душа, дялан с тежка тесла”.
В стихосбирките „Кръчма” и „Лудница” Алекова анализира себепредставата на поета за себе си и отражението ѝ в обществото. В стихосбирката „Адски камък” изтъква яростната поетова освободеност от догми, цитира изповедта му – „В зоопарк, слава богу, не бях, / а в джунглата вътре”. И дръзкото „Съм светец и гамен. / И не ми говорете за Бога. / Говорете на Бога за мен”. В стихосбирката „Шок” взривът на критична лирическа енергия води до безпощадния му самосъд: „Учителю, / бележка ми пиши по честнопис!”.
Есетата от „Небесна колесница”, писани за литературни представяния в ръководения от Велин литературен салон „Старинния файтон” съдържат впечатляващи по дълбочина размисли за смисъла на съществуването ни, за писането и поезията. Привлечена от Велин за сътрудничка, Алекова със забележителна отдаденост съхрани и надгради организационно и смислово активностите във „Файтон”-а. През стихосбирките „Белязано дърво” и „Черна кутия” Велин стига да знаковата си книга „Часът на единака”. Алекова преценява, че в нея Георгиев е не просто модерен или постмодерен. В стиховете си той доказва, че дори в безизходица човекът трябва да има дръзновението да разтвори криле и да полети. Навътре или навън. Когато прескочиш предела, пред теб е само безпределността. Посоките са без значение.
През следващите му книги – „Пълнолетие”, „Да пораснеш малък принц”, и по-специално чрез „Вкусът на болката” и „Живак от счупен термометър” Велин твори бих казал „прозо-поезия”. Алекова цитира думите ми на корицата на „Живак от счупен термометър”: „Немереното слово тук и там почти незабележимо „влиза” в ритъм, подрежда се в стих, сякаш нехайно маркиран от съзвучия, от дълбоки рими, превръща се в поетически фрагменти, в строфични цитати и стихотворни опуси на поета. За да се върне пак в улегналото русло на прозата. Но този фриволен словопис крие експлозивни внушения”.
Като добавим и книгите с избрана лирика „Знак”, „Висока цена”, „Само това”, „Аз не съм до тука” Алекова има всички основания да определи Велин Георгиев като СТРОИТЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА (с главни букви).
Обширен раздел от книгата – „СНЕЖАНА И ВЕЛИН”, и не само той, е посветен на дълбоката житейска и духовна връзка, на влиянието на съпругата на Велин, Снежана Пейчева, върху творчеството му, на подкрепата за разколебаното му самочувствие в кризисни моменти. А също така за семейното и творческо общуване на двамата с авторката на разглежданата тази вечер монография – Елена Алекова. Няма да се спирам на десетките задълбочените анализи на Велин и Снежана по повод публикувани книги на Алекова, на респекта на Алекова към изявите на Снежана, към ерудицията, интелектуалността ѝ.
Изненадващо от друга страна е как толкова различен от Алекова творец като Георгиев проглежда с дълбочина и възхита в нейната поезия. Той е импулсивен, категоричен в обичта и омразите си, образно предметен, често – гневен, лаконичен в изказ, езиково – на ръба на възпитания словоградеж. Вторачен в думата, той я разкоства, извлича смисъл от корен и наставка, товари със значение, със асоциация дори изолираната сричка. Подвежда читателя, че би осмислил дори отделна буква в звуков контекст.
Стихът на Алекова напротив е плавен, мисловно уплътнен максимално, с обусловени от бистра разсъдъчност дължини. С алегории и отправки към вяра и митологии, с културоложки асоциации, с академични центони, т.е. с цитатни оттласквания от мисли и строфи на именити предци.
Откъде тогава идва взаимното възприемане, споделяне, акламиране на поетичните, а и прозаични изяви на съпътстващия, на другия по писателския друм? Обяснението за мен е в честното, безрезервно отдаване на всеки от двамата в служба на съвремието и съвременника, чрез сечивата, чрез оръжията на литературния труд.
Снежана Пейчева, обичната съпруга на Велин, също пише задълбочени, високо стойностни анализи за творчеството на Алекова: „Предизвикателството” – за стихосбирката „Ненужни стихове”, „За болката и страданието – с отворени очи” – за книгата със стиховете с проза „Гонене на вятъра”. Пейчева отбелязва: „Съприкосновението с такъв текст (на Алекова) превръща акта на четенето в събитие, което всеки сам трябва да преживее с усещането, че е влязъл в чужда лаборатория, а е направил там собствени открития”.
Ето още едно доказателство. И тук недопреглътнатите очаквания на любителите на литературни сензации и скандали, че става дума за сантиментен, да не огрубявам разсъжденията си – за любовен триъгълник са опровергани. Налице е рядко срещана в литературното ни ежедневие духовна извисеност, щедра оценка на колегиален успех, близост, родена от мисъл, от еднакво светоусещане на две спътници в житейския и професионален път на поета.
Да спра дотук. В заключителния раздел от книгата „ФРАГМЕНТИ ВЕЛИНОВИ” са поместени стихове и мисли от последните поетови книги. Евентуалният читател ще се ориентира сам. Ще отбележа само, че в цитираните Велинови строфи той продължава да ни изненадва с парадоксални внушения, кодирани в тях, чрез звукова игра с думи, с неподозирана възможност да се разлагат на смислово натоварени срички. С непознатото за литературата ни одухотворяване и въздигане до ролята на търпелив съжител, предан спътник и безсловесен събеседник на вярното му куче Чани.
Снимки Виктор Викторов
Национален литературен салон „Старинният Файтон“,
Литературен клуб „Перото“, НДК, 20 ноември 2024 г.
ЛЕТОПИС НА ЕДНО ПРИЯТЕЛСТВО
„Вместо предисловие“ към книгата
„ВРЕМЕ ЗА ЗАЕДНО. С Велин Георгиев и Снежана Пейчева“ (2024)
Елена Алекова
С Велин Георгиев и Снежана Пейчева ме свързва дългогодишно житейско и творческо приятелство. Тръгна от началото на 90-те години на миналия век и продължи – през годините – до смъртта им. Продължава и до днес, макар и в други измерения.
Като аспирантка в Литературния институт „А. М. Горки“ Москва имах нужда от публикации в научни издания. Така през 1993-а се запознах със Снежана Пейчева, по онова време главен редактор на списание „Болгарская русистика“. След окончателното ми завръщане от Москва приятелството ни се затвърди, доколкото бъдещият ми съпруг Георги Христов познаваше Велин Георгиев, нейния съпруг. Впоследствие прерасна в семейно приятелство. На 25 март 1995 година Велин Георгиев откри своя Литературен салон „Старинният файтон“, който по-късно, предвид разширяващото се негово влияние, прерасна в Национален литературен салон „Старинният файтон“. И до ден-днешен интимно го наричаме Файтона. Първата творческа вечер в него бе всъщност премиера на Велин-Георгиевата книга „Птичка Божия“ (1995). Какъв само символ в заглавието ѝ – на предпролет, на светлина, на духовност.
* * *
Снежана Пейчева ме прие като творец безрезервно. Докато Велин… На 19 юни 1995 представих във Файтона първата си лирическа книга „И не каза никой защо“ (1995). Словото бе на Дамян П. Дамянов. На 3 април 1996 пак там направих премиерата на втората си стихосбирка „Детство“ (1995), която пак бе представена от Дамян П. Дамянов. Ръководителят на Салона не прочете експозе нито към първата, нито към втората ми вечер, а той към всяка там проява произнасяше предварително написани думи. Подчертавам това не просто от уважение към фактологията или защото, очаквайки в началото на своя творчески път добра дума, съм била чувствителна към признанието на утвърдените, а за да отбележа, че пътуването на Велин Георгиев към тогавашната ми поезия, прорязвана от тъжно-меланхолични нотки, беше постепенно. Тъй и моето пътуване към неговата изпълнена с ядрен заряд лирика бе нелесно. За пръв път поетът си позволи да напише нещо за мен, когато през 1996 година ме покани, заедно с Елена Алексиева, за участие в поетически маратон, организиран в Литературния салон „Старинният файтон“ по повод Празника на поезията – 1 октомври. В словото му „Двете Елени“ ясно проличава накъде клонят неговите симпатии.
Аз бях любимката на Снежана Пейчева. Тя именно първа написа чудесни думи за мен, по-точно за третата ми стихосбирка „Ненужни стихове“ (1997). Статията ѝ „В ритъма на битието“ (1998) бе публикувана в списание „Пламък“. Велин Георгиев ме „отрази“ едва когато през 1998-а излезе от печат първата част на романа в стихове „Милена“, стреснат, предполагам, от непомерната ми дързост да напиша такава творба, и то във време, никак не ласкаво към литературата. При това тръгна с уговорки, не го прие „от сърце“, както ми се искаше. Допусна ме до сърцето си като творец по-късно през времето, а веднъж дори призна някогашни съмнения и опасения…
* * *
Първите думи за него написах, когато през 1995-а се появиха стихосбирките му „Кръчма“ и „Лудница“ в едно книжно тяло. „Парадоксът на огледалната композиция“ (1996) беше въобще една от първите ми рецензии.
Във връзка с отзив за една от книгите му имахме любопитен епизод. Когато през 1999 година излезе статията „Яростен талант“ (за стихосбирката му „Адски камък“, 1999), в писателските среди тръгна някакво стъписване, шушукане, брожение. Получих много поздравления и признания, обаждания по телефона и прочее. И всички мнения се свеждаха до едно – че за първи път били разбрали колко голям поет е Велин Георгиев, че дотогава… че това и онова… И ето, срещам Велин на улицата. Пиян. И вместо благодарност получавам юмрук по самочувствието: „Ти за коя се мислиш, бе? Аз съм си голям поет и без твоята статия!“. Колкото и да бях неприятно изненадана, мълниеносно си дадох сметка, че е пиян и че вероятно пиянството му е лошо (дотогава не го бях виждала такъв и дори не знаех, че пие). И не защото го мисля, а за да изтрезнее, му отговорих: „Може и да си добър, но никой не знаеше това преди моята статия!“. И той, както ми се стори, се усети. Но го оставих, без повече да задълбавам, защото той наистина е голям и без нечии, а още по-малко моите специални думи, протекции или защити. След този случай приятелството ни още повече укрепна.
Така, струва ми се, е с истинските приятелства – всички преминават през своеобразен стряскащ рубикон, за да се закалят и затвърдят като такива.
Гонен, наритван, премълчаван, „проспиван“ във времето преди 10 ноември 1989 година, той беше петимен да слуша до безкрай ласкави думи за себе си, искаше да бъде признаван непрекъснато, нуждаеше се, като поет, от възхита и обожание, от обич. И му ги давах, доколкото се появиха и други мои отзиви за нови му книги. И уж му давах читателска възхита, обожание и обич, ала си имах опасения от друг характер, които не споделях, но той вероятно предусещаше. Опасявах се, след като вече знаех едно-друго от метежната му биография преди Промяната от 1989-а, да не вземе да се „тропосва“ за дисидент. От разбръмчалите се тогава рояци псевдодисиденти на всички ни бе дошло до гуша, че и над гушата…
Осъзнах, че Велин няма да се поддаде на дисидентщина, едва през 2014 година – тогава Пламен Дойнов публикува в „Литературен вестник“ изследванeто си „Случаят „Чужда кръв“ и Велин Георгиев“. Когато ми даде вестника, поетът сподели, че не му харесва това изследване, че нещо там не е предадено, както наистина е било…
Действително, макар Пламен Дойнов да проследява историята на Велин-Георгиевото стихотворение добросъвестно и пунктуално, нещо в материала му е сбъркано, не е, както би следвало да бъде, съобразено с истинната реалност. Причината може да е в цялостната концепция на изследователя за литературата от периода на социализма у нас, която според мен е някак некоректна спрямо онова време. Не че той съзнателно и грубо подменя фактите или събитията. Не! А просто… не знам как да го кажа… Той някак преиначава същината на случвалото се, духа на тогавашното… Затова в писанията му всичко е уж точно, ама не е така. И реакцията на Велин Георгиев бе повече от красноречива. Да, може някога и да е имало едно-друго сбъркано и „нездравословно“ деяние, но дяволът не е бил чак толкова черен, колкото днес маститият професор се поти да го представя. Толкова „черни“ тогава бяха определени, конкретни хора, колкото днес пак определени, конкретни хора са „черни“, само че вече с обратен знак (впрочем – и с необратен също!).
От този случай нататък приех Велин Георгиев без уговорки и опасения. А когато остана сам, без Снежана, която отпътува за отвъдното, и почувствах неговата дали самотност, дали сиротност, дали беззащитност – не знам, той ми стана още пò духовно близък. Тогава поетът някак си се оголи. И не веднага, а през годините постепенно осъзнах, че тъкмо тази негова… самотност ли, сиротност ли, беззащитност ли… е източникът на безмерната му талантливост, граничеща с гениалност. Той стигаше до граници, където словото преминаваше в нещо повече от думи, в повече от смисъл, където то се някак разплавяше, придобиваше нови значения, нови състояния, за които няма думи и няма смисъл, или поне оня смисъл, до който ние, като хора, понякога се докопаваме… Онези граници, където смисълът на словото не е това, което словото означава, а нещо друго, за което няма думи и не може да бъде изречено, формулирано или обяснено, а само почувствано, предчувствано, без дори нужда от осъзнаване…
И вече не пестях възторзите си на читател и почитател. Откликвах на всяка негова книга. Нещо повече – подтиквах го да пише ден след ден, минута по минута. Не че имаше нужда от подтикване. Той това и без подтикване правеше през целия си живот, особено в последните си години: пишеше ли, пишеше. Но окуражаването му даваше стимул, енергия, крила, усмивка. Дори когато определени житейски обстоятелства в края на живота му го утесняваха и тласкаха към чашката, мнозина от приятелите му се обръщаха към мен: „Само ти можеш да му помогнеш!“. Но как? Да го коря нямаше смисъл, макар че с това започвах. Веднъж обаче ми дойде наум спасително решение: „Даден ти е чуден дар – му казах, – който не всекиму се дава! Вместо да си губиш времето с глупости, сядай и пиши! Имаш какво още да кажеш на хората – казвай го! Ти не си само това!“. Рядко тези думи не помагаха. Когато се случеше, се обаждах на приятели и дъщерите му Татяна, Бойка и Елина за помощ. Те, за жалост, живееха далече от София и не винаги можеха да са край него.
Един от приятелите, които в това отношение го респектираха, беше литературният критик и историк Никола Иванов от Пазарджик. През 2017 година той написа студия за него („Поезията на Велин Георгиев: Словото ми е убежище“), която той освен че публикува в периодичния печат, включи и в сборника си „Литературнокритически статии и студии: Към „Балната зала – книга 2“ (2017). Това някак докосна и умиротвори Велин. Радваше се на студията с онази чиста негова радост на дете. Вече бе попаднал в Балната зала на Никола Иванов, а то ще рече – на българската литература. За което дълго време бе мечтал. Ето например какво е написал поетът малко преди това, на 24 април 2017, в книгата си „Живак от счупен термометър“ (2017):
„Хайде на капрата на Файтона – моята Небесна колесница. Хубавата Елена ще представи днес литературния критик Никола Иванов. Той е загрижен за Балната зала на писателската гилдия, за която нямам одежди, главното – фрак“.
Но и враговете му не спяха. Все търсеха възможност да го отстранят от най-скъпото му творение в духа, което той бе изградил и което в делника го крепеше – Файтона, за да се настанят те на капрата. Как ли не се опитваха да го изместят! Ту не оценяваха труда му подобаващо и дори се правеха, че не го забелязват; ту неочаквано, в последния момент, го брутално елиминираха като водещ. Това именно бе причината той, в последните месеци на живота си, да пропада в неговите си бездни, от които излизане няма. Но той излизаше! И им натриваше носа! До следващия им номер, който отново го бутваше в пъкъла.
Как спяха спокойно тези хора, причинявайки немислими страдания на един 85-годишен човек, болезнено раним и беззащитен поет при това, не ми е ясно и до днес. Впрочем, те продължават да мътят водата около Салона му и сега, но нейсе. Явно мира не им дава фактът, че Файтонът, дори и след смъртта на своя Създател, все още трополи по софийските улици…
* * *
Как наследих Салона?
През 2011 година Велин Георгиев, по внушение на Емил Бехар, наш приятел, ми предложи да водя два пъти в месеца срещите във Файтона, но аз се съгласих да организирам вечери веднъж месечно (припомням, по Велин-Георгиево време срещите се провеждаха всеки понеделник). Така започна съвместната ни работа като ръководители на Салона, но за мен той винаги си оставаше Главният файтонджия, а себе си представях за негов чирак.
С течение на времето Велин ми предложи той да поеме една среща, а аз – останалите. Но не позволявах това да се случи най-вече защото той имаше нужда от публичност – това общуване с хората му дава тонус и живот в буквалния смисъл на думата.
В последните си седмици на земята Велин от време на време, когато бяхме насаме, а и пред други хора, изтъкваше, че на мен именно завещава Салона, та да се знае, когато му дойде времето. Явно е предчувствал края си, защото така говорят онези, които знаят „деня и часа“.
* * *
Като идея книгата „Време за заедно. С Велин Георгиев и Снежана Пейчева“ се зароди веднага след като в нощта на 14 срещу 15 май 2019 година Велин напусна този свят. Дори я първоначално подредих. А после я отложих. Същите негови недоброжелатели бързаха да ме елиминират като наследница на легендарния му Файтон, доколкото не можеха (и още не могат!) да ми простят, че написах „Крушението. Към историята на СБП 1990-2016 г.“ (2016), където са показани такива, каквито са, без украси и финтифлюшки, славословия и ласкателни празнодумия, на които са навикнали.
Има хора, дето не разбират свещения смисъл на предсмъртните завещания, желания, думи. Не разбират. И това е! Тъй и нашите зломисленици след смъртта му на часа забравиха всичко, което той им бе говорил, и я подкараха през просото. Затова реших да изчакам с книгата, за да разкажа в нея как ще пренебрегнат предсмъртното му завещание.
Няма да описвам по какъв начин, но успях все пак да се преборя завещаното от Велин Георгиев да се изпълни. Иначе щях да разоблича зломислениците с имената им, без да ми мигне окото – как го изместваха, пренебрегваха, обиждаха и тласкаха към чашката, превръщайки се в неговите… „разрушители по невнимание“, да не кажа по-точното. Да, те не си даваха сметка за това. А днес просто вредят на Файтона, като подло, зад гърба, говорят нелепости за него или отказват от него хората: „Не ѝ ходете!“ – ги съветва една вече деветдесетгодишна литературна критичка, все едно на мене идват, а не на своите приятели. И не само тя говори… И да ги питаш какво им пречи един литературен салон, няма да ти кажат, защото няма какво.
* * *
В книгата са събрани статии, рецензии, отзиви, слова, лирически посвещения и други – мои и на Велин Георгиев и Снежана Пейчева, писани и прозвучали в различно време по различни поводи. Заглавието ѝ идва от израза на Снежана Пейчева – „време за заедно“ (вж. споменната книга на Велин Георгиев „Вкусът на болката“, 2016, с. 12). Състои се от четири части: „Мъжът е мъж, когато е на прицел“, „Яростен талант“, „Снежана и Велин“ и „Фрагменти Велинови“.
Първата част „Мъжът е мъж, когато е на прицел“ представлява обширно изследване на историята на Велин-Георгиевото стихотворение „Чужда кръв“ и патилата на поета в онези далечни времена във връзка с него и други подобни на него стихотворения. Показано е и изумителното поведение на поета след 10 ноември 1989 година. Във втората част „Яростен талант“ са подредени мои текстове за Велин Георгиев и Снежана Пейчева, писани по един или друг повод, произнесени, най-често, на срещи във Файтона. В третата част „Снежана и Велин“ са събрани техни отзиви за мои книги. Велин Георгиев е автор на повечето от тях. Във „Фрагменти Велинови“ са цитирани откъси от последните книги на поета „Вкусът на болката“ (2016), „Живак от счупен термометър“ (2017), „Висока цена“ (2018), „Аз не съм дотука“ (2018) и „Само това“ (2018). В тях по своеобразен начин са съб-рани и преплавени всички аспекти на нашето общуване в съучастието и на други наши приятели и чрез преосмислянето им е изведена квинтесенцията на едно безкористно и здраво приятелство.
Текстовете в различните части са подредени по хронология. Посочени са и датите, и местата на проявите, в които те са прозвучавали за първи път, или датата и мястото на публикуването им. При наличие и на двете, е предпочетено първото. Защото почти всички мои и негови литературни събития в делника ни неизменно се случваха във Файтона и ми се иска това да се открои. Там укрепна и се затвърди нашето творческо общуване. Снежана и Георги привнасяха в него финес, присъщ на дипломатичните им натури.
Така „Време за заедно. С Велин Георгиев и Снежана Пейчева“ се превърна в летопис на едно приятелство, който ще съхрани спомена за това как двама и повече творци могат да общуват един с друг истинно, с мисъл единствено за уважение, подкрепа, градивност и съзидателство. Въпреки черновеите и злобите на деня. Напук на завистта и бездарието. Защото, колкото и злоба да ни притиска отвсякъде, винаги има една протегната ръка, която да ни измъкне дори от пъкъла. Колкото и непрогледна чернота да ни обгръща от всички страни, винаги грее една светулка-надежда в мрака, която да ни изведе на видело.
6-8 декември 2023 г.
Автор на публикацията:
